Христо Смирненски (1898 – 1923) е един от най-ярките български поети от началото на XX век, чието творчество оставя трайна следа в литературата, въпреки че умира едва на 25 години. Истинското му име е Христо Димитров Измирлиев. Роден е в Кукуш (днес в Гърция), но след Междусъюзническата война семейството му е принудено да се изсели и се установява в София.
Смирненски започва да пише още като ученик – първоначално сатирични стихове и фейлетони в хумористични вестници, често под различни псевдоними. Постепенно се насочва към социалната и градската тема, като създава едни от най-разпознаваемите образи в българската поезия – бедните квартали, „децата на града“, уличните лампи, скитниците, мечтателите и бунтовниците.
Най-известната му стихосбирка е „Да бъде ден!“ (1922), където се усеща оптимизмът и вярата му в социалната справедливост и бъдещето. В поезията му се преплитат тъга и светлина, съчувствие към унизените и възторг от надеждата за нов свят.
Смирненски боледува от туберкулоза и умира млад през юни 1923 г.
„Да бъде ден!“ е едно от най-силните произведения в българската революционна поезия. То е публикувано за първи път през 1922 г. в едноименната стихосбирка, която се превръща в своеобразен манифест на младия поет. Стихотворението отразява духа на епохата – години на социални сътресения, бедност и разочарования след войните, но и време на надежда за промяна и нов живот.
Да бъде ден!
Нощта е черна и зловеща,
нощта е ледна като смърт.
В разкъсаната земна гръд
струи се бавно кръв гореща.
В димящите развалини
безокий демон на войната
развял е хищно знамената
и меч въз меч безспир звъни.
Сред мрака непрогледно гъст
стърчи злокобен силует
на някакъв грамаден кръст,
и хилядни тълпи отвред
вървят, подгонени натам
от яростта на златний бог.
И мрака става по-дълбок,
тълпите нижат се едвам.
За въздух жадни са гърдите,
очите молят светлина,
един копнеж, мечта една
гори и се топи в душите
и през сълзи и кървав гнет,
през ужаса на мрак студен
разбунен вик гърми навред:
„Да бъде ден! Да бъде ден!“
