Христо Смирненски (1898 – 1923) е един от най-ярките български поети от началото на XX век, чието творчество оставя трайна следа в литературата, въпреки че умира едва на 25 години. Истинското му име е Христо Димитров Измирлиев. Роден е в Кукуш (днес в Гърция), но след Междусъюзническата война семейството му е принудено да се изсели и се установява в София.
Смирненски започва да пише още като ученик – първоначално сатирични стихове и фейлетони в хумористични вестници, често под различни псевдоними. Постепенно се насочва към социалната и градската тема, като създава едни от най-разпознаваемите образи в българската поезия – бедните квартали, „децата на града“, уличните лампи, скитниците, мечтателите и бунтовниците.
Най-известната му стихосбирка е „Да бъде ден!“ (1922), където се усеща оптимизмът и вярата му в социалната справедливост и бъдещето. В поезията му се преплитат тъга и светлина, съчувствие към унизените и възторг от надеждата за нов свят.
Смирненски боледува от туберкулоза и умира млад през юни 1923 г.
Стихотворението „Юноша“ е написано през 1922 г., докато той е в Радуил. Темата е младият човек, който се пробужда към големи мечти, който е готов да промени света и себе си. Лирическият герой вика, приканва и заразява читателя с вдъхновение.
Юноша
Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.
Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя
в колесница от лунни лъчи.
Но не пролет и химн покрай мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат.
И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи —
златолюспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.
В полумрака видях изтерзани лица,
вред зачух плачове като в сън
и жестока закана на гневни сърца
се преплете с оковния звън.
Аз познах свойте братя във робски керван,
угнетени от Златний телец;
и човешкия Дух — обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.
И настръхнал от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!
Загърмете, железни слова!
Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!…
И тогава — залюбен в тълпите, пленен
от лъчите на нова зора, —
без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.
