Малцина са онези българи над 55, които не могат да запеят някоя от песните на Живко Колев - “Големият кораб минава”, “Джалма”, “Със сто километра в час”, "Клоунът", "Ключ от чужда стая", "Бързам, нямам време", "Светица и грешница", "Аз съм от Твърдица, ти си от Париж" и др. Преди години беше достатъчно да включим радиото или телевизора, за да чуем по няколко пъти на ден името му. Под перото му са се родили около 1000 текстове на песни, много от които сякаш са писани за днешното време.
- Живко, с какво си обясняваш, че твои песни звучат така актуално и днес?
- Модата в музиката се мени с изключително бързи темпове, но текстовете не са толкова подвластни на времето. Една песен по принцип има живот средно около година - година и половина. Нататък вече стават евъргрийни, хитове, каквито, за моя радост, имам много. Те сякаш са надживели годините и са останали вечнозелени. Това е свързано с една много успешна симбиоза между отделните компоненти - много добра музика с хубав текст, много добър аранжимент и много добро изпълнение. Когато тези 4 компонента си паснат, тогава като че ли се раждат хитовете.

- Кои са най-големите абсурдизми (както ги наричаш в една своя песен) в живота на българина напоследък?
- Май целият живот на българина е един абсурд. Невероятна корупция съществува на всяко едно ниво, всичко е свързано и с много сериозна администрация в негативния смисъл... Макар че песента "Абсурдизми" е много стара, явно и тогава ги е имало, но за съжаление си остават и до днес. 



- В друга твоя песен се казва, че "апашите" откраднаха дори спомените ни.
- Обикновено всеки човек се връща с носталгия към детството и младостта. И колкото да са били страшни онези години, в които сме живели, нашето детство беше по-чисто, по-искрено, по-безоблачно, имаше повече игри, повече простор, повече хоризонти имаше пред нас. Малко или много ние се връщаме към тези спомени, дали в сънищата, дали в момент на самота. За съжаление, в младостта и детството на днешното поколение тези неща ги няма. То вече се технократизира, като света и времето, в което живеем. Сега децата са затворени пред компютрите. Това ги лишава от романтиката, от това един ден да имат своите спомени. Понякога се чудя какво нещо е животът. Изтича светкавично, поколенията се връткат и всяко ново няма нищо общо със старото. Все казваме на децата си - по наше време нямаше такива работи. И сигурно е било така. Все ни тресе някаква носталгия към миналото - нашата младост, нашата музика, нашите любови... И все не можем да разберем младите. Те пък не разбират нас. И тази война на поколенията, за която е писал Фройд, е завинаги.

- Спомняш ли си своята неосъществена детска мечта?
- Започнах да пиша още като ученик и студент. Никога не съм си мислил, че това един ден ще ми стане сериозно занимание или професия. Но започнаха да се реализират 1, 2, 3... песни. Нещо, заради което не си спал 5 нощи, за да го напишеш, да вложиш някакво послание, и го чуеш да звучи по радио, телевизия, от устата на някой друг и видимо да радва хората, това се оказа едно страхотно чувство. И тогава може би съм си казал - да, аз трябва да продължа в тази посока, да стана поет, автор на текстове, да се занимавам с шоубизнес. Може би това е, което съм искал, и то до определена степен се е реализирало. А неосъществими мечти, не знам, може би съм имал като всяко дете...

- Ти самият би ли могъл да живееш в чужбина, в “Ех, Канада” например?
- Не, не мога. Издържал съм по 2-3 месеца най-дълго в чужбина, но просто не мога да си представя да остана завинаги. Може би това е за по-млади хора, които по-лесно се адаптират и са по-космополитни, но на моята възраст не си го представям. Не че съм опитвал. Не съм заминавал за някъде, за да остана. Не си представям такава възможност.



- Пътувал си доста по света, български феномен ли е комшията?
- Да, абсолютно. Това нещо комшията го няма никъде, поне аз където съм пътувал. В чужбина хората живеят врата до врата и не се познават. Комшията - от елементарните хляб и сол, които можеш да си поискаш назаем, до срастването с живота на твоето семейство, понякога ти е бил по-близък от роднините. Явно е някакъв феномен, да. За съжаление, ако има нещо, което е характерно за нашето време, е, че започнахме да се затваряме в себе си. Станахме самотници. Навремето се говореше за скандинавските страни, че са на първо място по самоубийства, че самотата мъчи цялата нация, че не се познават съседите, които живеят на една плоча. И ми беше много странно, но през последните години това започна да се пренася и тук. Не знам каква е причината, но се затворихме в себе си. А като си спомня как живееше един блок - ходеха си комшиите на гости, вратите бяха отворени...

- В какво се крие драмата ни днес?
- Безизходицата - това е драмата на съвременния българин днес. Разходите за битови нужди в нормалните страни са около 2 процента от семейния бюджет. Тук сметките растат на всеки 5-6 месеца и просто мачкат самочувствие, психика, здраве. Здравната ни реформа така и не се реализира за толкова години, лечението е трудно и скъпо. Както впрочем и всичко друго.

- Кое те дразни най-много, когато вървиш по улиците на София?
- По улиците на София няма вдъхновение за поезия. Усмивките на хората изчезнаха, лицата са напрегнати и сиви. София е претоварена, задръстена, опушена и мръсна. Тротоарите са вече паркинги, зелените площи намаляват, губи се безценно време в продължителни пътувания. Градът расте с дни, защото тук има повече работа, но столицата е била за 300 хиляди души, а днес хората са в пъти повече. И това е затормозяващо и потискащо.

- Въпреки всичко аз те подозирам, че си скрит оптимист?
- Е, трябва да има оптимизъм, защото иначе животът става безсмислен. Човек се депресира и всичко отива на кино. Ако я няма тази надежда да те поддържа буден, не си струва да се живее.

- След толкова написани песни разбра ли какво е любовта?
- Макар че съм писал толкова много за нея, пак ми е трудно да кажа какво точно е любовта. Тя съпътства живота ни и ще остане завинаги нещото, което най-добре определя човека, което е неразривно свързано с него, дава продължение на рода, най-човешкото чувство...

- Как изглеждаш, когато си пиян от любов?
- Мина времето, когато за мен казваха, че съм като Дон Жуан. Имах много връзки. За съжаление, с напредването на възрастта големите любови повече остават в спомените. Колкото и тежки любовни разочарования да имаш, това е силно чувство. В края на краищата, ако си направиш равносметка на живота, се оказва, че любовта е нещото, което остава.

- Какво те привлича най-много у една жена?
- Да кажа, че външният вид не е определящ, ще излъжа. Въпрос на химия, на флуиди. Но като че ли това с годините се променя. Ако преди години съм виждал едно, сега виждам съвсем друго. Външният вид сега е необходим, но не е достатъчен.

- Ако на вратата ти изведнъж позвъни сексбомба, как ще реагираш?
- Ще я поканя, разбира се. Макар че вече години живея с една жена. И така съм подредил живота си, че тя във всеки случай е част от него. Но никога не бих отказал едно такова посещение. (Смее се.)

- И накрая, пожелай нещо на нашите читатели, моля те!
- Ако аз не съм чак толкова голям оптимист, пожелавам на всички да гледат смело напред, защото светлина в тунела винаги има!

Валентина ИВАНОВА
/вестник "Над 55"/

Снимки Личен архив на Живко Колев