Може би месеци преди това, на церемонията при връчването на най-високия приз на Съюза на артистите - наградата „Икар“, той каза: „Знаете ли за какво трябваше да ми дадат награда? За това, че издържах да живея в тази държава - с моите възможности, с моя талант, с моето мислене, с моя мироглед. Дълбоко се упреквам, че не съм намерил мъжество и характер навремето да емигрирам“.
Сигурно има много причини за това огорчение и терзание. Мнозина от колегите му не го долюбваха. Талантът му ги мачкаше. Не можеха да го преживеят. Разкритието, че е бил сътрудник на ДС, наля масло в атаките срещу него. Той е особен, казваха, и това едва не го правеше виновен. А истината е, че той беше голям талант. И с това ще остане в спомените на милиони: С героите си от филмите „Опасен чар”, „Господин за един ден”, „Двойникът” „Топло” с Топузов от „Човекоядката” на Иван Радоев, с цигулката си и песните, които изпя. Не се сещам друг актьор да е бил толкова универсален и успешен през последните години. Тодор Колев не страдаше от липса на самочувствие, имаше точна преценка за таланта си, но споделяше: Калоянчев е повече. Така е между големите.

Полу на шега, полу наистина Тодор Колев разсъждаваше, че ако се бе родил в България, Чарли Чаплин никога нямаше да може да стане актьор. Нямаше да го пуснат да мине дори на две преки покрай ВИТИЗ. По онова време в театралния институт са се приемали високи, перчемлии момчета, с дързък, устремен в светлото бъдеще поглед и дебел глас. Затова на изпитите, след един провал, при втория опит, бъдещият голям актьор се явил с безупречен костюм и специално направени обувки с много висок ток. Хапнал и малко нишадър, за да направи по-ръждива интонацията си. Така излъгал комисията. После отново слязъл на земята. Преди това същия номер скроил и  Емил Димитров. 

Споменахме костюма. Той почти сигурно е бил ушит в най-модното ателие за мъжки облекла в родния му Шумен: „Адама”. То било собственост на баща му, но от него синът не наследил шевната машина и занаята да прави балтони, а само името.


Като героя  от филма „Господин за един ден”

Разпределението, след като завършва института, го праща в Смолян. Там високи са не само върховете, но и амбициите на младия актьор, дошъл да направи нещо голямо. В сърцето на Родопите обаче бляскави роли няма, аплаузи - също. Само един чист въздух, който за цяла година му идва в повече. Следващата спирка е родният Шумен. Там нещата тръгват толкова добре, че местният талант дори се жени. За този велик момент съгражданинът му Астор си спомня: С колело, джапанки и моряшка фанелка се връщах от басейна. Пред ресторанта, изтупан с костюм, стоеше Тодор Колев: „Андро, моля те, влез, каза, в момента се женя”. Отказах, но той бе упорит, завря ме на една по-закътана маса и сложи пред мен чиния кебапчета и каса бира.

От Шумен кариерата на бъдещия голям актьор продължава в Пловдив, после в „Сълза и смях”. Следва уволнение и близо петнадесет блестящи сезона в театър „София”.

Когато Тодор Колев замина на дипломатическа работа в Канада, негов колега подхвърли: „Той няма да остане дълго там. Тодор не може без публиката”. Човекът позна. Актьорът не издържа целия си мандат, но се върна не само заради публиката, а заради простотията на партийно назначените посланици. Верен на служебните си задължения и заради авторитета на мисията, Колев довреме търпял всичките зулуми на тогавашния амбасадор. Когато обаче оня му наредил да сложат няколко бидона кисело зеле в мазата на посолството, не издържал и си тръгнал. Приставяш ли си, смееше се, кварталът да се размирише да зеле. Може би тогава в главата му се е родила фразата: „Не можеш с индивиди, чиито мисли са на етажи под земята, да решаваш проблемите на хората“. Така е. Но благодарение на това завръщане се роди култовото предаване „Как ще ги стигнем...”. На подиума му се извървя цветът на талантлива България. Изпяха се много хитове, правеха се фокуси, игра се театър. След едно продължително отсъствие от екрана и сцената Лили Иванова точно в това предаване изпя в дует с водещия: „Чико от Порто Рико“. „Как ще ги стигнем...” бе светлият лъч на мрачния ни телевизор по онова време, то обаче откровено  намекна, че всъщност никога няма да ги стигнем. 


Тодор Колев по време на митинг, вдясно от него е Константин Коцев

Преди това Тодор Колев панически избяга от политиката. Депутатството не се оказа неговата стихия. Тогава каза: Според мен нещата за съжаление не отиват на добре. Със същия бавен ориенталски начин правим само малки стъпчици. Темпото би могло доста да се ускори, ако не ни управляват толкова посредствени хора. Нивото е много принизено. Държавата има огромен ресурс от личности, но те са в периферията, скрити в храстите, доста умишлено не искат да се месят.

Това са думи отпреди дванадесет години, но сякаш са казани за днешния политически ландшафт.

Тодор Колев беше мълчалив и затворен човек. Публичните скандали не му бяха присъщи. Затова и не се разбра защо изведнъж изчезна от екрана. По-близките му обаче знаят: някой е поискал да стане така. После е наредил водещият да се яви на изпит пред комисия на единствената тогава БНТ. Кой ще ме изпитва, чудеше се тогава доцентът, надсмивайки се на евтиния номер, който му кроят. А народът напразно се питаше защо няма „Как ще ги стигнем...” и „Вход свободен”.

Тогава шуменецът реши да се върне „Назад към културата”. Автор и главен герой на спектакъла бе самият той. Средният нашенец, който от любопитство или от инат започва да се рови в историята. После си задава въпроси, които не звучат много патриотично и възпитано. Като например: Защо Рада Госпожина и Бойчо Огнянов от „Под игото” умират девствени, след като толкова много се обичали. Там става дума и за малко известния дядо Опи от Шумен. Опълченецът бил изпратен от генерал Столетов да види защо на Шипка не идва колегата му Радецки. Старецът намерил военачалника силно почерпен, къпещ се във всенародната любов и виното на близкото село. Опи явно му се скарал, след като вече се знае, че „Радецки пристигнал с гръм” и нещата на върха се оправили.
В края на блестящата си кариера любимецът на България направи блестяща раздяла с публиката с един спектакъл, който той нарече „Тодор Колев на 100”. В него участва само още един актьор - Ицко Финци. Два таланта с две цигулки подлудиха и възхитиха зала 1 на НДК. Тогава Финци каза за колегата си, че е от актьорите, които се стремят към достоверност, простота и които се стараят всичко да е истинско. 

Подсмърчащ полицай е дебютът му в киното

Тодор Колев застава за първи път пред камера още като студент. Той е младеж, който чете вестник във филма на Рангел Вълчанов „Невероятна история”. В „Цар и генерал” Въло Радев го прави полицай. За да стане по-интересно, актьорът решава да бъде хремав, да подсмърча и да се свива зиморничаво. 
В „Двойникът” играе себе си. С режисьора Николай Волев се срещат за пръв път на снимачната площадка. Нямат си доверие и работата не върви. Така изглежда. Резултатът е първа награда на кинофестивала във Варна.


По време на снимки в телевизията
 
 „Господин за един ден” се прожектира в Италия и гласът на главния герой е дублиран от самия Нино Манфреди. Звездата на Ботуша много рядко се захващал с такива работи, но филмът явно много му харесал.

В един от последните си филми Колев играе артист, изхвърлен от професията на произвола на съдбата. Режисьор е Иван Ничев. Поради липса на пари снимките във Виена се правят нелегално. Тодор свири на улицата и в метрото, а екипът тайно го снима. Отнякъде обаче се появяват двама българи. Те са потресени: „Г-н Колев, дотам ли я докарахте...”. 

Спомен от киното е и смокингът, в който Тодор Колев играе във филма „Смъртта може да почака” . Той е купен след дълго търсене от съпругата на стар дипломат от кариерата. Бил е съвсем нов с безупречно качество. После актьорът е посъветван от режисьора Евгени Михайлов сам да си го откупи. Така и става. Обличал го е рядко. На първото предаване на „Как ще ги стигнем...” и когато връчва акредитивните си писма на генерален консул в Канада. Но в крайна сметка в спомените на зрителите и почитателите си Тодор Колев остава онзи малък човек с цигулката и Чаплиновите мустачки, който пее: „Варна пристанище на Шумен...“. Така го извайва от бронз и доц. Младен Младенов за паметника в родния му град. 

Исак ГОЗЕС