Писмото, за което става дума, е написано в самолета, с който Тодор Живков прелита над тогавашния СССР на път към Куба. Той саморъчно пише до Леонид Брежнев и споделя тревогата си от задкулисните действия на КГБ в страната ни. 

Но нека първо надникнем малко в историята по Дело №4. На 25 февруари 1991 г. започва първото заседание по едно от петте дела на мегапроцеса срещу Тодор Живков. Обвиняеми по него са Живков и началникът на кабинета му Милко Балев. Първият е обвинен в незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО, а Милко Балев за това, че за периода 1978-1986 г., чрез използване на документи с невярно съдържание от различни издателства, е получил без правно основание 39 392 лева.

Тодор Живков е въведен в съдебната зала като подсъдим по обвинение, поддържано от прокурора Красимир Жеков

(Бел. ред.: Прокурорът Красимир Жеков почина в края на 2013 г. след тежко боледуване, забравен и разочарован.)

Обвинението твърди, че за периода от 1962 г. до 10 ноември 1989 г., като първи секретар и генерален секретар на ЦК на БКП, председател на Министерския съвет и председател на Държавния съвет на НРБ, Живков е превишил властта и правата си с цел да набави за себе си и други лица облага за 26 516 039 лева. Защитата се води от адвокати Рени Цанова, Даниела Доковска и по-късно включилия се адв. Йордан Школагерски. Впоследствие адв. Цанова се оттегля от делото със заявлението, че “не може да участва в такъв брутален процес”.

Обвиняемият Тодор Живков твърди, че не е виновен и че обвинението е скалъпено от т. нар. Комисия по деформациите, начело с Андрей Луканов, както и че няма доказателства за твърденията на комисията. Обвинителният акт съдържа 74 страници в 7 раздела, записани са имената на 248 “свидетели на обвинението”. 

На 4 септември 1992 г. Върховният съд признава Тодор Живков за виновен и го осъжда на 7 години лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева, а Балев е осъден на 2 години лишаване от свобода. Когато произнася присъдата “виновен”, председателката на съда Стефанка Стоянова се разплакала.

Очевидно тази жена не се е чувствала поласкана, че е първият съдия от бившия соцлагер, осъдила държавен глава за злоупотреби със служебното положение, но пък става пределно ясно, че произнася присъда не по собствено “вътрешно убеждение”. Още трима юристи от 7-членния състав на съда подписват с “Особено мнение” - Кръстьо Петров, Христо Павлов и Константин Константинов.

Няма да влизам в повече подробности по това дело, но ми се иска да припомня последните думи на Живков пред Темида, които звучат пророчески

Той казва: “Съдете ме, но не можете да решите процеса на разграбване в България!”.

И нека се върнем към оригиналния текст на писмото

Уважаеми другарю Брежнев!

Имах желание, на път за Куба, да разговарям лично с Вас по един въпрос, който напоследък много ме тревожи. За съжаление разговорът не можа да се състои.

Какво имах да споделя с Вас?

От известно време сътрудници на Съветското посолство в София при контакти с работници на Централния комитет на нашата партия, в това число и с отговорни другари, правят изказвания, дават пряко или косвено отрицателни оценки на някои мероприятия, които Политбюро, Централният комитет провеждат у нас. Досега съм смятал, че няма нищо нередно в такива беседи между деятели на две брадски партии и братски страни.

Но напоследък има вече случаи на водени поверителни разговори с наши другари, които биват предупредени, че разговорът е бил поверителен, и са подканяни и в бъдеще да водят разговори.

Вие сам разбирате, другарю Брежнев, че подобни факти не могат да не ме тревожат. Тези случаи са още единични, но ако вземат по-широки размери, би се създала неестествена, ненормална обстановка.

Очудва ме защо се постъпва по този начин, когато посланикът и неговите сътрудници винаги могат открито да дойдат и при мен, и при другите секретари на ЦК, както и при други отговорни другари, и да получат необходимата информация по всички интересуващи ги въпроси.

Както знаете, нито по-рано, нито сега, никога ние, Централният комитет, партията не сме имали тайни от ЦК на КПСС, регулярно сме си разменяли взаимно информация.

С другаря Пузанов ние се срещаме много често; разговаряме най-изчерпателно по актуалните проблеми; стремя се да го информирам по всички основни въпроси на нашата дейност, а той от своя страна също ме информира, изказва свои мнения и съображения.

Не ми е ясно в такъв случай защо следва в същото време да се прилагат прийоми, несъответни на взаимоотношенията между нашите партии и страни.

Държа да подчертая, че по въпроса, който споделям с Вас, не съм уведомил нито Политбюро, нито отделно някои от неговите членове. Пиша лично на Вас, като на другар и приятел.

С другарски поздрав

Тодор Живков - подпис

София

5 февруари 1968 год.

(Бел. ред.: Писмото е без поправки и съкращения.)

 

По този повод ви предлагаме един любопитен анализ на покойния Митко Иванов, професор по най-нова история на журналистиката в Софийския университет

На 6 април 1956 г. Тодор Живков идва на власт в България. След няколкогодишен сталински терор над тях на смърт са осъдени лидерите на БКП и БЗНС Трайчо Костов и Никола Петков. Хиляди са политическите затворници в затвори и лагери.

Съветското ръководство, начело с Н.С. Хрушчов, се спира на Тодор Живков по 2 причини. Първо, защото не е свързан с политемиграцията, върнала се в страната ни от Москва, и второ, защото в негово лице виждат един послушен съюзник с неособени интелектуални способности

Л. И. Брежнев идва на власт в началото на м. ноември 1964 г. Той приема Тодор Живков и между тях се установява особена дружба. Живков обаче се плаши от дейността на КГБ в България, която се извършва в армията, в органите на сигурността, в икономиката, във външната политика. Той я вижда като застрашителна, когато се пренася и в самия ЦК на БКП.

Работниците на КГБ под формата на дипломати или аташирани директно се срещат с членове на Политбюро, със секретари на ЦК, с министри. Водят разговори по политически и икономически въпроси, събират информация, формират мнения и решения.

На 5 февруари 1968 г. Тодор Живков пише това писмо до Леонид Брежнев с тревога: “Вие сам разбирате, другарю Брежнев, че подобни факти не могат да не ме тревожат. Тези случаи са още единични, но ако вземат по-широки размери, би се създала неестествена, ненормална обстановка”.

Когато московското ръководство, начело с М. С. Горбачов, вижда, че Тодор Живков е изживял своето време, започва да залага на по-млади партийни дейци, по-близо свързани с КГБ, като Петър Младенов (външен министър), Андрей Луканов (външнотърговски министър) и др.

Така се стига до вътрешнодворцовия преврат на 10 ноември 1989 г.

Писмото е пряко свидетелство за това, че в източноевропейските страни КГБ отблизо следи дейността на техните ръководители. Не е безинтересно да се отбележи, че съветските посланици в България в по-голямата си част са или бивши работници на КГБ, или близко свързани с органите му.

И така, на 9 февруари 1996 г. Общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата на Тодор Живков и Милко Балев по Дело №4. Те са оправдани окончателно. 

Тодор Живков почина на 5 август 1998 г., след тримесечна мозъчна кома. Бившият Първи не бе изпратен с държавни почести.

Последният секретар на ЦК на БКП си отиде от този свят, без да назове по име хората около Михаил Горбачов и Андрей Луканов, които според него са организирали атаката срещу него.

Валентина ИВАНОВА