Тони Димитрова е една от най-обичаните български певици. Обожавана най-много в родния си Бургас, където започва кариерата си в началото на 90-те години на миналия век. За голямата сцена през 1995 г. я открива звездното семейство Ева и Гого от „Тоника”. И до днес Тони умее неподправено и категорично да пленява публиката с талант и усмивка. А разговорите с нея са винаги емоционални и пълни с откровения.
- Тони, в края на миналата година изгуби майка си, но с теб и преди сме си говорили, че честото споменаване на любимите ни души, ги стопля там, където са сега…
- Така е и искрено се надявам да ги стопля. Аз непрекъснато го правя. А сега, предвид много студеното време, допреди няколко дни не можех да ходя на гробищата, поради което се чувствам и леко виновна. Но наистина нямаше начин, беше прекалено студено и не посмях. Иначе сега с брат ми и снаха ми се грижим много за баща ми. Аз всяка сутрин съм заедно с него, защото той не може сам да се оправя. И всъщност се получава така, че отменям майка ми, още щом отворя вратата. А когато после я затварям, си казвам: „Защо, бе, майче?”, защото това си беше нейното място. Всяко нещо, което докосна там, в тяхното апартаментче, ми напомня за нея.

Малко след като майка си отиде, трябваше да замина на турне с „Комиците” в Америка – тогава брат ми и снаха ми взеха татко да живее за два месеца при тях. На него му е много мъчно, поплаква си от време на време. И той си има своите заболявания и сега е като в омая. Иначе е най-добрият човек на света, много се разбираме. Всеки ден му подреждам хапчетата, които трябва да пие, той даже и не знае какви са точно те.

- Каква беше майка ти?
- Тя беше най-работната пчеличка на света. Има една поговорка „Залудо работи, за лудо не стой”, която мисля, че много й пасва. Правеше точно това – някакви безумни, излишни усилия, за каквото и да е било. Много пъти съм им казвала и на двамата, че онова, което правят например в някакъв момент, е измислено отдавна – и облекчава много ситуацията. Измислени за редица уреди, но те не признават такива неща. И дори когато тя легна болна, отивайки да чистя у тях, се загледах в прахосмукачката. Беше някаква безумна, стара, а аз даже не знаех, защото майка не даваше друг да пипа там, а тя чистеше нонстоп. После им купих една нова, модерна прахосмукачка, но, разбира се, че до последно майка дори не разбра как се пуска.

- Прекомерните усилия и работата ли отключиха болестта й?
- Стана внезапно. Не знам. По принцип майка обичаше да си върши нейните неща, живееше си в нейния свят и често се усамотяваше. И въпреки че живееше с татко, някак стоеше по-отделена. Не звънеше често. Помня как един ден преди две години, тъкмо тръгвах за ангажимент във Враца, и тя ми звънна с репликата, че е вече трети ден в болница. А аз не знаех, защото нито тя, нито татко ми е казал. Веднага отидох. После й направиха операция, уж се нормализира ситуацията. Но майка се сломи – не можа да издържи нито лъчението, нито нищо. Много тежко беше в последните й седмици.

- Но сте успели да си кажете преди това важните неща от живота, нали така?
- Да, така стана. Преди години й казах – не искам да си премълчаваме живота. Не искам, защото не е правилно. А мама беше от мълчаливите, обичаше самотата. Но покрай битката с болестта и моментите, в които бяхме заедно, някак успяхме да си кажем много неща. Поне това направихме, дължахме си го една на друга.

- Тя намира ли как сега да ти подава своите знаци отгоре?
- Знаеш ли, всъщност аз досега не я бях сънувала. И онази нощ, когато се върнах от участие през нощта, легнах, почетох книга и заспах почти към 6 сутринта. И заспивайки, видях как една врата се отвори, майка ми влезе през нея – усмихната и лъчезарна, и каза: „Здравейте”, след което изчезна. Беше с пълни бузки, а майка по принцип беше много слаба.

- Преди години навръх рождения ти ден – на 10 януари, си отиде и Гого от „Тоника”. Има ли на моменти в теб някакво усещане, че все нещо се случва около тази дата?
- Да, това стана преди три години. Помня добре – трябваше да вляза да участвам в едно тв предаване – гримираха ме, смеехме се нещо с екипа, и в един момент се обажда един общ приятел – мой и на Гого, но не за да ми честити рождения ден, а за да каже, че Гого си е отишъл. И това стана буквално секунди, преди да вляза в студиото. И когато седнах на дивана, просто се разплаках. Чувството беше ужасяващо. Но нямам усещане за фатализъм около рождения ден. Ще ти дам следния пример – с две много близки приятелски семейства пътуваме често през последните години. Когато бях в Щатите, след като почина майка, на момчето от едното семейство почина баща му, а когато станаха два месеца от смъртта на майка, пак на 10-о число, си отиде и майката на мъжа от другото семейство. Така се случи. Мъчно ми е, много ми е тежко, ужасно ми е, но трябва някак да продължим. Все си казвам – бе няма ли да се отвори тая врата, да влезе пак през нея, но... не става.



- Много съкровени чувства ми споделяш, но като се замисля, си така искрена и когато говориш за работа – където неведнъж си ми доверявала, че компромиси с морала си не правиш…
- С теб лесно споделям, да, но знаеш ли, наистина не правя компромиси, за каквито и преди сме загатвали. Колкото и старомодно да звучи, а аз явно съм старомоден човек. Приказвам толкова много за тези ценности, че на моменти си мисля – сигурно съм голяма празнодумка, на която хората вероятно реагират с „оф, тая пък на какво се прави сега”. А всъщност наистина в живота си не съм престъпвала нито думата, нито обещанието си. Не съм прецакала нито един човек и винаги съм гледала да вървя от почтената страна. Няма случай, в който да съм постигнала нещо с лъжа. И в този смисъл спя и живея спокойно. Живея по абсолютно нормален начин – без да се самоизмислям, самоизтъквам и тем подобни. Някъде четох, че трябвало да се дистанцираш, да се правиш на по-различен от останалите… ами как да се правя, не мога?!

Аз пея на хората, не на небесните звезди. Нормален човек съм

няма защо да се правя на събитие в човечеството. Не се считам за такава. И колкото повече говоря например за това, че на българския език му се разказа фамилията, особено в българските песни, толкова по-остър става този пример. Когато аз пея, държа всяка дума да ми се чува и разбира – това е уважение към моя роден език. А онова, което виждам, е едно безкрайно наводнение от прозодии. Казвам си – бе те, тези хора, тоя наш език за нищо го нямат! Песните са с различни ударения, само и само да се получи някаква загубена рима, която за нищо не става. Най-малкото, когато пееш една песен, първо трябва да прочетеш за какво става дума – и ако си нормален и образован човек, да имаш поне правилно произношение. Но за да не се нарушава ритъмът на песента, разказваш играта на българския език!



- Как се заглушават недоброжелателите, завистниците и откровено злобните хора? При теб има редица такива случаи…
- О, да. Но знаеш ли, когато ти не си изпълнил със съдържание своя собствен път, желания и постижения, естествено, че чуждите те дразнят. Наскоро гледах някакво предаване, подчертано папарашко, в което видях някакви момичета, пълни със силикон навсякъде, чудо. И залата беше пълна. Гледам ги как се целуват една друга и си казах на глас:

“Боже мой, пълна зала с празни хора!”

Та това е същата работа. И когато някой изрича нещо по мой адрес, това са думи, които няма как да ме докоснат, защото са изречени от празни хора.

- Ти не даваш такова нещо като втори шанс на такъв тип хора! В предишни наши разговори си ми споделяла, че такава непреклонност таиш към Кичка Бодурова, но още ли е така?
- Не само аз, и други колеги, но запитай се защо е така. Няма да й правя анализ на госпожата, сама си е посяла, за да е така. И сега просто си бере плодовете. Веднъж бях казала, че с нея вече ставаме за майтап пред хората, защото се държим като две жаби кикирици, но истината е, че аз не се интересувам от нейната локва – ако ще да е Женевското езеро, но тя се интересува от моята. Затова и няма как да премълча. Особено когато излизаш и казваш „Аз съм над нещата” – не, не можеш да си над нещата, когато за теб са изписани тонове пасквили. Тогава не просто си над нещата, а имаш липса на характер и на достойнство! Когато аз знам, че съм права за нещо, няма как да премълча или да си дам другата буза, никога!

- Често казват, че най-великото е прошката, само че все пак човек е редно да има определен тип самосъзнание, като я дава?!
- Определено! Но, миличка, това е измислено от мъдреци, които… просто не са имали такива колежки (смее се). Прошката е велико нещо, но зависи за кое. Има ниски хора, на които няма как да се прости, а и няма смисъл.

- А колко високи хора са за теб Катя и Здравко от „Ритон”?
- За мен наистина е много по-лесно да заобичам някого, отколкото да го намразя, уверявам те. Пътят към обичта ми към някого е много кратък. В този смисъл примери са ми Катя и Здравко. С тях се запознах при първите си участия след ‘98-а година. Но само толкова. Чак години по-късно, някъде 2001 година, когато стана и атентатът в Америка, трябваше да ходя до американското посолство в София – за интервю за виза, защото трябваше да направим с дует „Ритон”, по тяхно предложение, новогодишна програма в Чикаго. С нас бяха още Шкумбата и Петър Вучков. Тогава пътувах и за първи път със самолет, но от притеснение се разплаках. И този момент Здравко успя да ме успокои. А аз дотогава си мислех, че двамата са някакви надувки. Това беше и първата им червена точка в душата ми (усмихва се). После сме имали и други ситуации, весели моменти, а когато се върнахме след 10 дена в България, аз вече ги обичах тези хора! С тях може и да не се чуваме всеки ден, да не се виждаме всеки месец, но когато се съберем, не можем да се наприказваме.

- Факт е, че Здравко от „Ритон” всъщност също не обича да пътува със самолет…
- Тъй ли… Ооо, но пред мен беше суперпич, изобщо не ми е показал това (смее се)! В интерес на истината и аз, която съм прелетяла вече половината свят, осъзнах, че просто няма как да видиш света, без да се качиш на самолет. Трябва да се преодоляваш. Преди се качвах с хапчета, сега разчитам на малко уиски преди полет, за да се успокоявам.

- Споменаваш преодоляване и се сещам, че съм чувала за поне два пъти, в които си мислела дори да спреш да пееш заради лични терзания?!
- Истината е, че съм имала ситуации, в които времето сякаш е спирало в душата ми. И тогава нито ми се е пеело, нито друго. Но е било мимолетно. Всеки минава през някакви терзания. Имала съм такива случаи, да, клатила ми се е душата, пък и не можеш да пееш с плачеща душа, нали… Но ми е минавало. То е нещо подобно на това как понякога влизам в колата и казвам на колегите „оф, повече не ми се пътува”, а те мълчат, защото знаят, че след 10 минути, като си изпия кафето, вече ще ми се пътува (смее се).


С най-голямата си гордост – дъщеричката Маги

- Дъщеричката ти Маги твоите стъпки ли ще следва или ще става актриса, за което споменахме в предварителния си разговор?
- Тя няма да върви май по моите стъпки, а и аз не съм я насърчавала. Има много нежно и красиво гласче, за разлика от моето, пее вярно, ритмична е, но понякога е много смешно, защото сега, на тази тийнейджърска възраст (Маги е на 17, бел. ред) е повече крива, отколкото усмихната. Но когато е усмихната и ми разказва някакви случки, ги изиграва много добре, артистична е невероятно много. Да, пробуди й се желание да става актриса – а аз я подкрепям с две ръце, защото страстта ми към театъра е всеизвестна.

- Има ли родни артисти, на които искрено се възхищава?
- Запознавала съм я с много хора, но тя безкрайно обикна Виктор Калев, който ни е много близък. А също и Любо Нейков, Ненчо Илчев. Навремето пък много слушаше и песните от „Бургас и морето”, веднага разпознаваше например Марги Хранова, Орлин Горанов като глас. И много ги обича. С Марги дори са родени на една и съща дата – на 20 декември. Просто хората, които са за обичане, тя ги обича (усмихва се).

- На нейната възраст основно слушат Криско, Гери Никол…
- Не, моята дъщеря, дръж се да не паднеш… слуша най-много „Дрийм Тиътър” (американска рок метъл група, бел. ред.) И Ники Минаж харесва. Аз пък харесвам Пинк, пък тя ми се кара как може (смее се). Освен това обожава и Митко Кърнев.

- А Тони Димитрова слуша ли?
- (Смее се.) Знае повечето ми песни, любимата й е „Тръгвай, щом решила си”.

- Пазиш ли още онзи медальон на Дева Мария, който Вера Кочовска ти дава преди години?
- О, да. Той всъщност е подарен на дъщеря ми, носи си го. Помня, беше 2001 г. и аз преживявах труден период, бях много тъжна. Споделих това с Иван Иванов-Дядо, който пък споменал пред Вера Кочовска. И един ден телефонът ми звъни, вдигам и чувам

“Аз съм Вера Кочовска!”

и изтръпнах. А тя продължи: „Не искам да си тъжна, ти ще бъдеш една щастлива майка”. После, на следващото си виждане с Дядо, той ми даде този медальон с думите, че е подарък от Вера Кочовска за детето ми.

Интервю на Анелия ПОПОВА