Беше началото на шейсетте години, а ние гимназисти, които започнахме да пишем във вестник „Средношколско знаме”. Затова смятам, че понеже го познаваме Тошо Тошев от онова време, го познаваме най-добре. Всеки от нас сам си намираше пътя до редакцията на „Средношколско знаме”, влизаше плахо и се радваше, че го печатат в ученическия вестник. Сега в същата сграда се намира хотел „София”.

Затова съвсем искрено Тошо Тошев казва в последното си интервю във вестник „Филтър”, че не е бил женкар, а е бил журналист.

Много точно. Той се влюбваше още от ученик винаги истински и още в младите си години се женеше с радост. Живееше усмихнато. Вечната му усмивка изгряваше по всеки повод. „Женил съм се шест пъти и толкова разводи имам.”

Е само Лари Кинг американския Ти Ви журналист го изпреварва с осем брака. И то също като при Тошо, един от тях с една и съща жена. Но все пак Лари Кинг живя 87 години.

За мен Тошо Тошев е от онези мъже, които търсеха голямата любов, които харесваха романтизма в една връзка. Той не беше чужд на светския блясък, но търсеше в насрещната страна наред с обичайния укор, че има малко време за семейството, да се появява и чувството за хумор, веселото настроение да преобладава у жената. „В този смисъл все не уцелвам” – беше казал един път по време на бал, организиран за успешната рубрика във вестника „Двама на люлката”.

Когато се ожени за пети път, работехме с Тодор Токин в подновения вестник „Поглед” с главен редактор Валери Найденов. Седим си на компютрите и Токин вика: Я да се обадя на Тошо Тошев да го поздравя с новата му женитба. Звъни му той , говорят, а аз се провиквам от място: Кажи му, че Савка Чолакова ти пожелава да се ожениш шести път. Чух, как се ядоса и се развика: Я питай, тя колко пъти се е женила. Казвам – само един път. А той: „ Е, когато се ожениш два, три пъти тогава ще ми казваш колко пъти ще се женя.”

В „Средношколско знаме” Тошо Тошев беше от общителните момчета. Един ден ми дава поръчение: „моля те, вземи ми снимка на Светла, влюбен съм в нея.” Бяхме приятелки със Светла. Учеше в английската гимназия и живееше до площад „Славейков”, на „Ръкси стрийт” както наричахме улица Раковски. Тя не толкова пишеше в „Средношколско знаме”, колкото флиртуваше с красивите си сини очи, поради което около нея винаги имаше тумба от ухажьори на сбирките във вестника всеки понеделник. Още същият ден успях да й изкрънкам една снимка. Ах, колко беше радостен Тошето като му я дадох, при това беше надписана специално за него.

От дясно наляво: Тошо Тошев, Васко Василев, Савка Чолакова, Димитър Пушкаров Владко Петков

В последния гимназиален клас, тогава това беше единайсти, най-много купони направихме у абитуриента Георги Ляпов, беше епиграмиста на вестника и сам си рисуваше рисунките към тях.

Ляпов се беше запознал с две хубави руси близначки и тримата като захванаха бесния рок на Джери Ли Луис, не остана място на терена за танцуване.

Роклите ни бяха по модата с клош поли, бухнали от тюлени фусти, които бяха супер дефицитни и се носеха под полите. Истинска феерия! И като се развъртяхме с летящите поли из холчето, стана непроходимо. Съвсем като по западните филми.

Та тогава Тошето много хареса втората близначка и направо му я отне на Ляпов, без извинение. Повтаряше: „Много са ти две мадами, Жоре” - и се впусна в „Затворническия рок” на Елвис Пресли. Разбира се бяхме порицани много скоро, на вратата се появи местният дежурен отрядник, каза че много шум вдигаме , съседи се оплакват и да приключваме до час, а беше едвам осем часа вечерта.

Та нека днес каже някой, че не сме били танцували рок енд рол, и не сме яли сандвичи с руска салата и пиехме лимонада. По онова време това беше най-лукс сандвич – с руска салата. Айде сега да сложим санкции и на русофилската салата.

Разказвам всичко от онова време, защото като се ровех наскоро из архива си, намерих „Средношколско знаме” от пролетта на 1964 година, който беше посветен на най-активните писачи във вестника, които вече бяхме първи или втори курс студенти в Университетите. Зачетох се. Там бяха публикации на тримата царе на фейлетона тогава – Станислав Стратиев, вече студент българска филология, Димитър Пушкаров, студент по физика и бъдещ голям учен, Димитър Дренски студент в Техническия университет, разкази от Аглика Маркова, днес видна преводачка, от Павел Попов, бъдещ виден архитект, Елена Радославова бъдеща филмова критичка, с материал за студентския театър във Витиз ни представя студентите Климент Денчев и Васил Михайлов , има стихове на Александър Шурбанов, Ваня Петкова, Атанас Звездинов, Димитър Ценов, Христо Арнаудов, Петър Искренов, и за моя изненада - стихотворение от Тошо Тошев. При това съвсем хубаво!

Копирах целия вестник както си е в 1964 година и реших да го подаря на старите си приятели от ученическото време. Звъня преди седмица на Тошо Тошев и му казвам: Обажда ти се госпожа Савка, - Тоше, намерих „Средношколско знаме” от 1964 година където сме представени като звезди, че и снимка имаме как сме се надвесили над нов брой и сме омаяни от славата си.

И знаеш ли, само ти от всички представени имаш две публикации – на първа страница е твой материал „Бойците веднъж се кълнат”, а на трета страница много хубаво стихотворение.

- Стихотворение ли? - и с най-щастливия си глас ме приветства и възкликва колко много се обичаме, защото е така когато чуеш или видиш някое другарче от Средношколския вестник . Веднага ми припомня как сме щуряли когато ни водиха от вестника до Рилския манастир, какви конкурси правеха за нас и ни даваха парични награди и пропуски за площада на 24 май, и имахме новогодишни балове в салона на Гурко 1 и в салона на зала България...боже колко хубаво беше! Боже, как ни глезеха – главните редактори, които се смениха по наше време Владо Костов, Марин Цаков и Петър Панов, редакторите Иван Панайотов, Теодора Чолакова и Теменуга Гецова, а преди да замине за Париж и Юлия Кръстева.

Уговарихме се с Тошо Тошев, че най -късно утре -13 септември ще съм на адреса му в ЦУМ, само че не успях. В петък -15 тръгвам да му звъня, а той с приглушен глас ми казва: ела в понеделник. Към четири часа ела.

Отивам в понеделник, а на пропуска жената ми казва, че днес не го е виждала да влиза, но ще извика шофьора му Румен. Слиза човека и аз му подавам какво да предаде на Тошев. На другия ден - вторник както после научавам, Тошо Тошев се бил посъвзел в болницата, но рано сутринта в сряда е починал. Да, нашето поколение си отива невидимо, един по един, вярно по-дълъг стана живота, но пак не стига за нищо.

А тук ще добавя стихотворението на Тошо Тошев, защото който не е чел и писал стихове когато е бил млад, не е усетил част от прекрасния свят.

Савка ЧОЛАКОВА, БЛИЦ

* * *

Цялата нощ говорихме за срещи

и раздели,

цитирахме Верлен и Едгар По.

Убеждавахме се, че сме неразбрани,

(че денят е само слънчево петно).

Ставахме все по-умни и достойни –

изгърмявахме куршум

подир куршум

(липсват ли патрони бойни

И халостните вдигат шум).

И щяхме да открием всички истини,

химическата формула

на любовта,

душевен автомат

„Пречистване”,

но в разгара на борбата

тока спря.

Тръгнахме си неми и сурови,

на възмездието жив модел.

Беда ли е че никой не разбира

от бушони

и от тел?

И с първия трамвай

загрижени,

Разбуждаме от сън нощта.

Приятна работа, бащи,

Довиждане!

Довечера ще донагласим света.

Тошо Тошев 1961 г


 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук