Чудаците са колоритни хора, цветните петна на нашето сиво ежедневие, без които животът ни би опустял като възрожденски мегдан без гайда, като бабина престилка без пъстра шевица. Те започнаха да изчезват от светлата палитра на времето и да се крият в седемте цвята на дъгата. Като гениите.

Знаете ли кой е Александър Николов? А Сашо Сладура? Но знаете кой е Азис, Ванко едно, Нора от „ВИП брадър”...
Виртуозен цигулар, съчинител на стихове и вицове.

Първото признават дори враговете му, а заради второто намира смъртта си в концлагера „Слънчев ден” край Ловеч. За половин век от смъртта му се изприказваха какви ли не лъжи, истини, митове, критики, търкалящи се в нашия живот като кълбо с оплетени конци, бивалици и небивалици, за този нестандартен човек и музикант.

Колко от нас знаят, че прочутият лаф
“Никога не е късно човек да стане за резил
” е тъкмо негов патент?!

Някои твърдят, че това бил негов житейски девиз. У този човек с викингска, славянска и македонска кръв бушували страстите и неволите на тези народи, получил се коктейл от интелект и музикална гениалност, което, както казват македонците, „Много хубаво не е на хубаво”
.
Дядото на Сашо бил швед, морски капитан, влюбен в чешка пианистка. Баща му е от гр. Прилеп и отива да учи градинарство в Прага и се влюбва в русокосата красива дъщеря на капитана. Женят се и на 15 септември 1917 г. в Плевен се ражда Сашко. По това време баща му участвал в изграждането на градския парк „Кайлъка”. Последвали Цар-Борисовата градина в София, Цар-Симеоновата градина в Пловдив заедно с швейцареца Морис Шевалие, „Министърът на цветята”, както го наричали, хълмът Бунарджика. 

Детето на парковия инженер и дъщерята на управителя на големия чешки замък се увличало от музиката. Учи в италианския колеж, френския колеж „Свети Августин”, знае четири езика, завършва Пражката консерватория и свири по заведения на цигулка, контрабас и пиано в Прага, за да се издържа, пее страстни френски шансони и омайва главите на красивите жени. 

В България се завръща
 оформен музикант и бонвиван

Свирел в прочутия „Царски оркестър” в София. Като солист в първия класически джазов оркестър, свири в столичните барове – „Астория”, ресторант „България”, а като кръстник на джазова формация „Оптимисти” работи и с Леа Иванова, която пее и в Пловдив. Той доказва, че е странно дете на природата, нестандартен човек и непоправим оптимист. 

Народната власт обявява джаза за „упадъчна булевардна американска музика” и съставите се разпердушинват. Актуалната съветска поговорка „Сегодня джаз играешь, завтра Родину продаешь” е в действие. В Музикалната академия спират приема на студенти по саксофон, защото е „джазов инструмент, символ на американската култура”. По ресторантите се свири музиката само от съветски автори.

Вълшебна била неговата цигулка и събуждала най-нежни чувства у хората, а шансоните му ги разнежвали до сълзи. Сашо Сладура с красотата си, благия си нрав и виртуозна музикалност бил звездата на деня. Чул го и големият музикант виолончелист Ростропович и се трогнал до сълзи.

По време на антрактите на оркестъра привиквали добродушния Сладур и го молели да им разкаже нов виц. Приятелите му се страхували от неговата известност. „Докъде ли ще го доведат вицовете му?”, се питали с тревога те. 

Големият композитор Тончо Русев разказваше, че като млад тромпетист е свирил в оркестъра на Сатиричния театър.  Една вечер токът угаснал. Тъмнина, нищо не се вижда. В невъзможност да следят нотите музикантите спрели и в мрака единствено останал да се носи нежният стон на цигулката на виртуоза Александър Николов.

Сладура е участвал и в празничните  концерти специално за партийни величия. След виртуозните евъргрийни Антон Югов и Вълко Червенков често се разпореждали: ”Да остане смехотворецът! Да разкаже виц!”. На една вечеря Вълко Червенков му казва: „Хайде, Сашо, да си отиваме!”, а той отговаря: „Откога чакам да си отидете, другарю Червенков!”. Сашо е благородник за приятели с цигулката си, бохем, ларж, артистична натура, душа на всяка компания. Режисьорът Никола Корабов имаше отдавна готов сценарий за филм за него и казваше: За мен  Сашо Сладура е

олицетворение на свободния
човешки дух в едно несвободно
 тоталитарно време!

При подготовката на сценария за цигуларя , създателят на филма „Тютюн” и ”Крадецът на праскови” е говорил с негови приятели, близки, роднини, любовници. До последно той се надяваше, че ще може да заснеме филма, но това не става. Имаше хора, които не искаха да изкарат наяве живота на Александър Николов, а покрай него и на убийците му - морални и физически. За властта и ДС е „скърцащ на цигулката си по кабаретата пияница, женкар, плямпало, озлобен и мразещ новото време човек, вицаджия срещу родината си”. „Той е гениален музикант, но средата, в която се движи, го разсипва: пият, наливат се и свирят!” – се казва на съдебния процес. ДС се опитва да го вербува за свой сътрудник, но той се отнесъл „несериозно и лигаво и не дал никаква работа”. По време на акцията „Хулиганите” си купил букварче – като го видят ченгетата, да го помислят за ограмотяващ се неграмотен.

В Агентурата е под името „Цигуларя”, но агент Оля донася за него, че е казал „в България няма никаква свобода”. „До 9.9.1944 г. имал прояви на битово разложение, боледувал е от сифилис, сводничел на чужденците 1953-59 г., влияе разлагащо на колегите си музиканти”. За разпространение на вицове и анекдоти за партийни другари на 1.10.1959 г. е арестуван и предаден на съд. Осъждат го на една година лишаване от свобода, 200 лева глоба и лишаване от избирателни права. Вината му е, че е рисувал афиши и лозунги, разпространявал клеветнически твърдения, целящи уронване достойнството на българския народ и дружбата ни със СССР, а на предупрежденията на приятелите си да спре вицовете, казвал:

 Какво толкова, ще
поискам килия с южно
 изложение и изглед към морето

Излиза на свобода, но вече не е същият – депресиран, песимист, без непресъхващия му хъс за живот и удоволствия. До приятелка пише: „Тежко ми е между тази паплач, от ден на ден затъпявам безвъзвратно. Търся другар да му открия душата си, що добро още крие”.

За кратко време диша свободен въздух. На 19.8.1961 г. е изселен в разградско село с препоръка „да работи в ТКЗС”. На 15.9 е арестуван заради виц. Край църквата „Света Неделя” минава човек от провинцията и го пита къде е изгорелият цирк, а Сашо му отговаря: ”Ето го - и посочил Партийния дом. – Това е горящият цирк с горящия циркаджия Тодор Живков” – и моментално бил арестуван. Нямало ги шегобийците партийци. Дошъл е на власт селянинът от Правец със зловещата си сянка Мирчо Спасов. След разгрома на Унгарското въстание и знаменития Априлски пленум на партията призракът на сталинизма злобно зашетал из Източна Европа. Устите на интелектуалците трябвало да бъдат затворени, а зад телените мрежи на Белене те млъквали завинаги. Арестуването на Сашо е тайна акция. Осем дни е в пълна неизвестност. Говори се за някаква афера с швейцарски часовници, заради която е задържан. Враговете съскали: „Цели 15 години те чакаме да влезеш в затвора и най-накрая успя!”. 

На 24.9 е докаран в концлагера с прекрасното име „Слънчев ден”, където не успял да изкара и един ден. Тук интелигенти къртели и превозвали камъни от кариерата. Шахо Циганина, Благо Магарето и Пора, биячи на шефа Газдов, го бият с тояги до смърт. Вероятно Шахо Циганина го е ударил с тояга във врата. Биячите го изнасилват с бутилка, изреждат му се и тримата и уринират върху него. В края на деня нещастникът е захвърлен полужив на плаца със заповед никой да не го наближава. Мирчо Спасов и компания правят страшен запой. Призори Газдов слиза да се разтъпче и започва да рита в гърдите Сашо, откъдето се чуват слаби хрипове. Следва заповед – да се хвърли тялото му до тоалетните, където обикновено се събират труповете, и се връща да си допие. На следващата сутрин Шахо и Благо качват тялото му на талигата и го хвърлят на прегладнелите прасета. Животните свирепо се нахвърлят върху обезобразеното му тяло. 

Газдов цинично псува и
поздравява мръсниците убийци.
 “Браво, момчета!”

Друга версия за смъртта му разказва, че му счупили цигулката и пръстите и го карали да влачи 250-килограмова вагонетка с камъни. Сашо паднал от изтощение и биячите го пребили с тоягите си. В официалния документ за смъртта му пише: „Починал от сърдечна недостатъчност на 26.9.1961 г.”. Само прасетата и убийците знаели, че виртуозният цигулар, любимец на жените и музиката, е изяден от прасета.

Певицата Леа Иванова
 случайно избегна такава съдба

Архитект Боян Чинков беше спасен от затвора благодарение на намесата лично на генерал Де Гол.

Изтече много вода в река Марица от края на тези страшни времена. Много хора не знаят за Сашо Сладура. Който иска да го види, нека отиде в двора на Музикалната академия в Пловдив да се запознае с него – от бронз, с цигулката, като жив, творение на скулптора Данко Данков по случай 41 г. от гибелта му, спонсориран от д-р Георги Лазаров, роден в Пловдив, живеещ в Лос Анджелис.
„И вицът му бе мит на Андерсен,/божествено добър и в златна есен,/запазил топлина в света студен,/превърнал себе си във звук небесен.”

Това написа Радко Дишлиев, негов приятел.

Нели БЕКЯРОВА,  Пловдив