Над Горна баня, навътре в гората по единствената пътека се стига до една горска обител, запазена до днес от няколко столетия. Църквата “Св. св. Кирил и Методий” ни посреща с характерния си сумрак, с единствена светлина от малките прозорчета и от няколкото запалени свещи вътре в нея. 

Тук се разказват легенди за превратни съдби, но вярата в Бога винаги се запазва и е постоянна константа на това свято място.

Тук, в тези северни склонове на Люлин, се е сгушил Горнобанският манастир, носещ името на светите равноапостоли, братята Кирил и Методий, богомъдри създатели на нашата азбука, на която пишем и четем до днес. 

Църквата е създадена през XV в. край малка крепостна черква на Малобучинския проход. Божията обител многократно е разрушавана и опожарявана, но отново въздигана от пепелта за вяра в бъдещето на хората. Когато през 1453 г. султан Мохамед II обещава религиозни свободи на християните в империята и закрила на духовността, тогава тук монаси основават този манастир.

Той става средище на духовността и книжовността наред с околните манастири от т. нар. Софийска мала Света гора. Тук влизат Курилският, Кремиковският, Германският, Долнолозенският и този манастир. През трудните столетия на робството те са единствените духовни огнища, светилници на българския дух.

През 1863 г., 5 г. след последното разрушаване на манастира, родолюбиви горнобанчани избират настоятелство начело с поп Миал и със застъпничеството на руския консул в Цариград изпратеният с 10 хиляди гроша Цоне Дърньов донесъл “ираде” - позволително от везира за възстановяване на манастирската черква с името “Св. св. Кирил и Методий”.

Събират се щедри дарения от местните и съседни села - пари, труд, земя, гори, жито. Християните, начело с еснафските сдружения, събират нужните средства за манастира. И започва изграждането на двуетажна постройка с чардаци и каменна църква, която единствено е оцеляла до днес. 

Тук през 1872 г. имало тайно посещение на Апостола на свободата Васил Левски, дякон Игнатий. Това става причина строежът да бъде спрян, а игуменът Ананий да бъде прогонен в Кладнишкия манастир. Основните организатори и съзаклятници Цоне и Атанас Папазалийски от софийския еснаф биват оковани във вериги и изпратени в Русчук при Мидхат паша, за да бъдат съдени.

След многострадалното им завръщане отново било разрешено да се довърши черквата с писмена декларация от дядо Филе от Драгичево и Петрун Никленов от Кладница, с уверението, че ще служи за духовните нужди на населението от техните села. Така през 1876 г. черквата била осветена от софийския митрополит Милети.

След Освобождението манастирът се замогва, към него се създава голямо стопанство с гори и ливади, ниви, многоброен добитък. Но превратностите на времето довеждат до нови изпитания. И пак настъпват тежки дни за обителта. 

През 50-те години на ХХ век в манастира са настанени трудови войски

Тогава манастирският живот угасва. Разграбени са постройките, ликвидирано е стопанството, духовниците са прогонени. Но каквото и да се случва, вярата на хората в Бога оцелява наред с желанието да запазят тази божия обител. Тя отново е възстановена за слава и на боголюбивото дело на светите братя Кирил и Методий. 

От историята се знае, че Методий бил по-големият брат. В ранната си младост избрал военното поприще и управлявал една славянска област, подвластна на византийския император. Но почувствал божието призвание, Методий се отказва от високата длъжност и постъпва в манастир в малоазийския Олимп. Братът Кирил, с монашеско име Константин, се учил заедно с децата на византийския император и на болярите под ръководството на известни учители и на учения Фотий, бъдещият цариградски патриарх.

Завършва образованието си с прозвището философ и бил назначен за патриаршески библиотекар и преподавател по философия, като му били възлагани и различни обществени поръчки. Отегчен от суетата на света около него, Константин избягал при брат си в манастира, където в пост и молитва извършил приснопаметното си дело - да създаде славянската азбука и да преведе свещените книги на Православната църква на езика на солунските българи. 

По поръчение на византийския император Михаил III двамата братя са изпратени на своите велики мисии в Моравия и в Панония, за да могат да просветят тамошното население от славяни на родния им език с новопреведените книги и новата писменост. Германо-латинското духовенство, чиито интереси били засегнати, започнало борба срещу тях. На двамата братя-славяни се налагало да водят нелеки словесни битки в защита на своето дело. Отправили се в Рим, където пред самия папа защитавали делата си за слава Божия.

След смъртта на свети Кирил свети Методий продължил делото на славянски първоапостол, като проповядвал словото на божествената истина и превеждал свещените книги от гръцки. Той оставил като безценно наследство превода на всички канонични книги на Свещеното Писание и на църковноправния сборник Номоканон.

Първоначално паметта на двамата братя се чествала в деня на кончината на св. Кирил, на 14 февруари, а на св. Методий на 6 април. Като родни братя, обединени от едно апостолско дело, се появило желание в славянските църкви паметта им да се обедини в един празник. Вероятно това бил денят на Методиевата смърт, но заради Великите пости, когато църковният устав забранява тържествено честване, за почит на братята-светии бил избран 11 май като по-подходящ. Този ден се установил от дълбока древност и писмени данни за това има от ХII в.

След нашествието на татарите и турците в православните славянски страни почитането на светите братя потънало в забрава. Едва към средата на ХIХ в. то било възстановено в Русия под влияние на славянофилите, а в България под влияние на започналата църковно-народна борба за независимост. За първи път празникът бил отбелязан в Пловдив през 1851 г. по предложение на Найден Геров.

В следващите няколко години все по-тържествено се чества в редица български градове в турската империя - Копривщица, Одрин, Видин, Охрид, Свищов, Велес, Калофер, Солун, Лозенград, Скопие, Тулча. По това време Светият Всерусийски синод по повод празнуването на хилядогодишнината от моравската мисия на свети Кирил и свети Методий взима такова решение: “За спомен на хилядолетието, откакто първоначално бе осветен нашият бащин език чрез Евангелието и Христовата вяра, да се установи ежегодно, започвайки от тази 1863 г., 11 май като църковен празник на преподобните Кирил и Методий”.

Дора НИКОЛОВА