При днешната свобода на изказа, която често преминава в слободия, по-младото поколение трудно би повярвало, че в годините след 9 септември 1944 г. по-духовити интелектуалци буквално са изчезвали в лагери и затвори.

Ярък пример е виртуозният джаз музикант Александър Николов, забавлявал с цигулката си, но и с политически вицове, публиката из заведения в Пловдив и София. Често в тях отсядат Вълко Червенков, Антон Югов и Тодор Живков.

Почти всеки по-цветист виц популярният като Сашо Сладура зевзек завършва с думите: „В днешно време, ако си простак, министър можеш да станеш“.

Корени и свободолюбив дух

Още съвсем млад Александър Николов сам избира прякора си Сашо Сладура. Често познати го спират на улицата, а той се ръкува с думите: „Как си, сладур?“. Така тръгва прякорът му. 

Един от най-близките му приятели - саксофонистът Любомир Господинов, разказва в спомените си: „Със Сашо Сладура бяхме неразделни приятели двадесет години, до последния ден на задържането му.

Запознахме се в началото на четиридесетте години в прочутия навремето бар "Астория", където ме заведе моят съученик от Добрич Николай Байчев, за да чуем известния пианист Асен Овчаров с джаз оркестъра си.

Слушаме и Николай ми прошепва: "Виж кой влиза, оня висок, рус и елегантен мъж е Сашо Сладура, засега цигулар номер едно у нас, цигулката плаче в  ръцете му". Сашо дойде на нашата маса, с лека усмивка се представи и седна при нас“.

За рождена дата на Александър Николов се споменава 15 септември 1917 г., но според Любомир Господинов бъдещият виртуоз на цигулката е роден на 19 ноември 1915 година в Плевен.

Дядо му е швед, морски капитан, женен за чешка пианистка. Баща му инж. Георги Николов пък е от Прилеп и отива да учи градинарство в Прага, където се влюбва в русокосата дъщеря на капитана, по-късно станал управител на голям чешки замък.

Завършва декоративно инженерство и с младата си булка чехкиня се връщат в Плевен, където се ражда Сашо. Бащата ръководи изграждането на плевенския парк Кайлъка.

От Плевен семейството се премества в Пловдив, където е назначен за директор на Симеоновата градина в центъра на града. Тук Сашо започва да учи цигулка още четиригодишен. Основно образование получава в италианско училище,  после го записват в престижния френски колеж "Свети Августин".

По настояване на майка си Сашо заминава за Прага, където записва Музикална академия. Завръща се от Чехия вече майстор-цигулар и в Пловдив постъпва в оркестъра на ресторант „Париж“.

Една вечер на 1940 година в ресторанта сяда именитият диригент на Царския симфоничен оркестър професор Саша Попов. Той харесва Сашо и го назначава на работа в оркестъра. Но свободолюбивият дух на Сашо не може дълго да издържи на военната дисциплина и напуска оркестъра.

В София свири последователно в съставите на "Джаз Асен Овчаров", „Оптимистите“ и с оркестрите на Димитър Ганев и Емил Георгиев. Сашо Сладура се прочува с изпълненията на френски шансони, пее с много чувство "Преди да умра", "Ще те чакам аз", "Аз съм сам тази вечер" и други сантиментални песни.

Свири Дебюси и Паганини, пише "Телеграф". 

Враг

Идва 9 септември 1944 г. и започват репресиите - арести, лагери и убийства. Съпротивата на Сашо са неговите вицове.

През 1948 г. властта забранява джаза като "враг на народа". Разпадат се най-добрите джазови състави, известни певци и оркестранти са въдворени в лагери и затвори. 

На мястото на елитния бар "Максим" се открива представителен ресторант "Република" - там купонната система не важи, има всичко. Защото ресторантът е само за привилегированите от властта.

Обзаведена е специална банкетна зала за 20 души, само за министри и партийни величия. Най-чест посетител е МВР министърът Антон Югов с неговата свита. Управителят на ресторанта Нисим Аладжем убеждава Сашо да състави добър оркестър.

Въпреки забраната за западна музика приема, иначе го чака лагер за вицовете. 

Оркестърът на Сашо Сладура изпълнява всяка вечер прочути френски шансони и танга. Щом пристигне Антон Югов в заведението, викаха Сашо да му свири на ухо в банкетната зала и да разказва вицове. Така Югов се информира какво се говори срещу управляващите.

Освен в „Република“ Сашо Сладура свири в столичния бар „Астория“ и в ресторанта на хотел „България“. Тук Антон Югов често води тогавашния вожд Вълко Червенков. Понякога, вече на градус, те привикват бохема да им разкаже някой виц. Може би заради тези контакти на Сладура изобщо не му пука и се шегува с властта непрестанно.

За шегобиеца - виртуоз на цигулката, става опасно след 1956 г., когато на власт идва Тодор Живков. Държавна сигурност започва да го следи, агенти на службите го подслушват и докладват.

Агент „Оля“ описва обект „Цигуларя“ като „скърцащ на цигулката си по кабаретата пияница, женкар, плямпало, озлобен и мразещ новото време, човек вицаджия срещу родината си“. И до днес не се знае кой точно виц вбесява най-много Тодор Живков. 

Присъда за клеветнически и неверни твърдения

Арестуват го и първата присъда Сашо Сладура получава на 25 декември 1959 г. Осъден е на 1 година, излежава в затвора 7 месеца със своята любима цигулка.

В мотивите си съдът пише: „Виновен в това, че през годините 1950, 1957, 1958 и 1959 многократно на различни места в София е разгласявал клеветнически и неверни твърдения, които са от естество да Оронят достойнството на българския народ и НРБ.

Както и че по същото време и място е давал преценки и разгласявал обстоятелства, които са от естество да увредят добрите ни отношения с СССР и да Оронят престижа му“. След затвора свири в ресторанта на "Копитото", после отново го взимат на работа в ресторант "България".

Бруталният край!

На 15 септември 1961 година черна „Волга“ спира пред ресторант "България", влиза агент в салона и направо от подиума отвежда Сашо за малка справка. На 24 септември е докаран в концлагера „Слънчев бряг” край Ловеч.

Шахо Циганина и надзирателите с прозвищата Благо Магарето и Пора го бият с тояги до смърт. В края на деня е захвърлен полужив на плаца със заповед никой да не го наближава.

Призори  началникът на лагера Газдов, пиян, слиза и започва да рита в гърдите безжизнения Сашо. Следва заповед - тялото да се отнесе до клозетите. На 26 септември в 10 сутринта качват трупа на талигата и го хвърлят на прегладнелите прасета. 

Никола Дафинов, лежал в лагера по същото време, си спомня: „Всичко беше подготвено за убийството му. По заповед на Газдов бригадирите Шахо, Благо Магарето и Димитър Цветков започнаха да го бият и да се гаврят с него.

Когато се прибрахме от кариерата, беше така смазан от бой, че не се виждаше лицето му - просто една огромна рана“. В смъртния акт № 272 от 26 септември 1961 г. на Градския народен съвет – Ловеч, пише: "Смъртта е причинена от сърдечна недостатъчност, вследствие ангина пекторис”.

Какво му изяде главата

Вицовете, които накрая му изяждат главата, са десетки. Казват, че този, който предизвиква гнева на Тато, е: „Първият се готви да замине за Ню Йорк, отива в ЦУМ и си избира плат за костюм.

Шивачът му разтваря плата и се притеснява: „Другарю Живков, от този плат мога само едноредово сако да ви ушия“.

По пътя за Америка Тато се отбива в Прага при друг шивач, който му казва, че от плата ще излязат сако и жилетка.

Спира в Париж, а там му предлагат сако и панталони, но без жилетка.

В Лондон пък му казват, че и за нея ще стигне.

Накрая каца в Ню Йорк и веднага отива при шивач, който го пита: „Г-н Живков, имате ли внуче? От плата ще остане за къси панталонки за него и каскет за вас“. Озадачен, Тато му предлага сто долара, за да му обясни защо толкова се различават мненията на колегите му.

А той отвръща: „Вие не се ли сещате? Колкото пò на запад отивате, толкова по-малък ставате!“.

В друг виц гатанка герои са Вълко Червенков, Цола Драгойчева, Добри Терпешев и Антон Югов, които пътуват с кораб. Внезапно се разразява буря и корабът потъва. Въпрос: Кой се спасява? Отговор: Българският народ.

Двама бивши царски офицери се срещат и единият казва: - Чу ли новината, руснаците са излетели в Космоса? - Всичките ли? - пита другият.