Магдалена Гигова е дългогодишен журналист и неспасяем пътешественик. Написала е пет книги и е издала още шест в съавторство. В момента е водеща на предаването ”Покана за пътуване” по програма ”Христо Ботев” на БНР, което се излъчва всяка неделя от 18,30 часа. Също така е автор и водещ на предаването ”Дромомания” по здравната телевизия Cоdе Hеаlth - всяка събота от 17 часа. Тя публикува пътеписите си в своя сайт www.drоmоmаniа.bg

От рубриката ”Време за пътуване” на вестник ”Над 55” ще научавате за интересни места по света и как да пътувате по-евтино и безопасно.

Индонезия е най-големият архипелаг в света със своите повече от 17 хиляди острова, а столицата Джакарта е 13-милионен мегаполис, който се задъхва от трафика си. Някои пътуват по два-три часа до работата и обратно.

 Местните се справят по два начина. Първият е “3 + 1” и означава, че в делник е забранено да се движат автомобили с по-малко от трима души вътре. Групират се съседи, приятели, случайни спътници. Иначе все на някой светофар ще те снимат и ще ти друснат свирепа глоба.

Другото спасение е “Транс-Джакарта” - разчистено специално за бързите автобуси трасе. И на никого не му хрумва да се възползва от тази част от шосето, по-висока с около 50 см. Спирките са на метър и половина височина, както и вратите на автобусите.

За разлика от другите градове с милионно население, Джакарта диша с много зеленина из всичките 650 кв. км, на които се е разпростряла. Над тях се извисява националният монумент “Монас”. Това е 132-метрова кула, от чийто покрив се откриват чудни гледки. В основата й златен портик се отваря под звуците на индонезийския химн, та посетителите да видят документа за създаването на съвременната държава с подписа на президента Сукарно. Скромна хартийка, написана на архивна пишеща машина, с подпис и печат.

Гаруда е златната орелоподобна птица, символ на страната, и клюнестият й профил гледа от всички пана. А от терасата погледът обхваща небостъргачи и паркове на километри наоколо. Цялата кула е заобиколена от каменни барелефи, които разказват със свръхреалистичните си фигури сцени от историята и бита на Индонезия.

От тях научаваме не само за герои и пълководци, а и че за да стане индонезиецът мъж, е трябвало да прескочи доста високо вдигнат прът. В монумента “Монас” има и специална стая за медитация, в която влизат само децата на Сукарно, за да се помолят с духа на баща си.

Въпреки 350-годишното присъствие на холандците, по-мимолетното колонизаторство на британците и французите и жестокия набег на японците, индонезийците миролюбиво честват годишнините от “националното си пробуждане”, без да държат карез.

Затова и старият нидерландски квартал е отлично поддържан. В музея “Фатахилах” на особена почит са старинните мебели на бившите губернатори, а прокопаният носталгично канал вече не е плавателен, но всеки ден се чисти прилежно.

В двора на музея безплодните жени се надпреварват да пипнат огромно оръдие, увенчано с онова, на което руснаците викат “кукиш”, а в Индонезия минава за талисман за плодородие. За целта дамите трябва да пренощуват под оръдието. В другия край на Джакарта има “мъжка” голяма пушка, която въздействала на потентността по-добре от виагра.

От музея “Уайанг” научавам, че при представленията с т.нар. кукли явайки един актьор изпълнява 15 различни роли и понякога играе 9 часа, без да спира. Но си има помощник, който му помага да подрежда персонажите, които общо са повече от 300. Обаче играел системно “само” с около 120. Чиракът набучва куклите на дълъг 2-3, че и повече метра прът от кокосова палма.

Филигранната изработка на кожата за 200-годишните експонати е поставила “Уайанг” сред списъка за световните богатства на ЮНЕСКО. Тя е тънка и фино изрязана като дантела, за да минава през нея светлината и театърът на сенките да бъде още по-въздействащ.

Разтърси ме ветрилото на живота, създадено от нереалистично тънко, почти прозрачно дърво. Закономерно от едната му страна беше раят, а от другата - адът. А всеки знак има тайно (или явно) символично значение.

Почти комична пък е фигурата на Гато Гаче, приказен юнак, местната версия на Супермен. Когато лицето му е синьо, той е в добро настроение, червената фасада издава, че е бесен. 

Самият музей е разположен в англиканска църква от XVI век, от която са запазени и десетина надгробни плочи на отдавна изтлели рицари.

Пред светилището на куклите е строена безкрайна редица от велосипеди с плантаторски шлемове на багажниците. Всеки може да си вземе под наем и да врътне кръгче из градския център, без да се смущава от призраците на холандските колонизатори. Впрочем местните се шегуват, че за триста години стиснатите нидерландци са построили по-малко пътища, обществени сгради и училища, отколкото англичаните през четирите си години (1811-1815) в Индонезия.

Магдалена Гигова