Валентина Радинска е автор на 11 стихосбирки: “Към мен върви човек” (1977г)., “Нощна книга” (1983), “Не” (1988), “Чистилище” (1993) , “Всичко” (1995), “Поне” (2001), “Дъждовете” (2009), “Употреба на свободата”, “Времена” (2014), “Уроци по мълчание” (2016) и “Защото е студено” (2018). Навремето е завършила Литературния институт “Максим Горки” в Москва.
От 1996 до 2008 г. води курс по творческо писане в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на изследването “Димчо Дебелянов и Повелителя на вълците” (1997, 2012), както и на документалния роман “Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо” (2011, 2014). Съставител е на антологията “Съвременна българска поезия” (2001). Нейни стихове са превеждани на всички европейски езици. Преводач от руски, носител на наградата на Съюза на преводачите за преводите си на Марина Цветаева. През 1998 г. е удостоена с националната награда “Мара Белчева” за цялостно поетично творчество, както и на наградата за критика на в. “Век 21”. Носител е и на наградата за поезия “Златен ланец” на вестник “Труд” за 2009 г. и на наградите “Блага Димитрова” (2012), “Милош Зяпков” (2014), “Добри Чинтулов” (2014), “Теодор Траянов” (2015) и “Изворът на Белоногата” (2017). Член на българския ПЕН клуб.

- Би ли разказала за своите родители. Семейството винаги е отправната точка за развитието на всеки човек?
- Майка ми беше счетоводителка, а баща ми - Димитър Радински, беше журналист, работеше в местния вестник “Сливенско дело” и по едно време дори му беше главен редактор. Писането ми е от него - освен че беше журналист, пишеше детски разкази и публикуваше в тогавашните детски издания - “Славейче”, “Септемврийче” и пр. Родителите ми се разведоха твърде рано - бях в първи клас, така че общите ни спомени не са много. А и баща ми се самоуби на 39 години...

- Бяха ли амбициозни родителите спрямо теб: шестици, балет, музика? Навремето почти всяко дете свиреше на някакъв инструмент.
- Не, никак. Не ми се бъркаха. Аз бях дете с характер и твърде самостоятелна. Единственото, което баща ми настояваше да направя, бе да кандидатствам в руската гимназия в Стара Загора, но аз отказах. Дори не помня защо. Купиха ми цигулка, но когато в четвърти клас прописах стихове, това беше краят и на свиренето ми, и на балетната школа, която посещавах по свое желание. Бях отличничка, така че нямаше смисъл някой да ми оказва натиск, за да изкарвам по-добри бележки. Е, математиката ме мъчеше, естествено, и се налагаше да ходя на уроци. Мисля, че масовото увлечение в онези бедни времена детето да свири на инструмент е дало на всички нас усет към хубавата музика.

- Казват, майките ни обичат завинаги и за нищо!?
- Няма какво да се добави.


Поетесата с майка си Николина днес и когато е била малко момиченце

- Какви мечти имаше като млада, как днес определяш мечтата?
- Днес бих казала, че съм имала не мечти, а илюзии. Мислех, че цял живот само ще пиша и няма да ми се наложи да се занимавам с нищо друго. Сигурно Бог е умрял от смях, като ме е гледал какво си въобразявам. Защото той ми беше подготвил доста натоварена програма. Първо, при тежко раждане детето ми беше увредено и 20 години последствията от това ни осигуриха един доста стресиращ живот. Синът ни беше напълно безпомощен, цял живот на инвалидна количка. По-късно и съпругът ми се разболя... 23 години бях болногледачка, изпратих най-любимите си хора в отвъдното... От младежките ми мечти не беше останало нищо. Но пък придобих уникален човешки опит, който няма как да не се отразява на онова, което пиша.

- Ти си завършила Литературния институт “Максим Горки” в Москва. Голяма школа и до днес. Би ли разказала спомен от онези години?
- Няма да забравя една нощ край гроба на Борис Пастернак
През една юнска вечер, в края на учебната година, в московския Литературния институт, където учех тогава, неколцина студенти - българи, словаци и руснаци, решихме да направим среднощно пътешествие - не до където и да е, а до гроба на големия руски поет Борис Пастернак в подмосковското Переделкино. Не помня вече на кого хрумна тази идея, но всички я прегърнахме и - едва успели да се метнем на последното електрическо влакче - се понесохме към целта си.
Нощта беше светла. Писателското селище бе вече притихнало - сигурно наближаваше полунощ. Движехме се почти в индийска нишка и в пълна тишина... На гроба на Пастернак, както винаги по-рано, когато го бях посещавала, имаше цветя и ябълки. Ароматът им се усещаше отдалеч. Насядахме направо на земята, топлият нощен вятър люлееше силно високите притъмнели борове... Всеки от нас рецитираше любимите си стихове на Пастернак, говорехме си за неполучената му Нобелова награда, за гоненията, самотата и изолацията му, за това как тогавашни млади поети, които после направиха кариери, са тичали из Москва с лозунги “Долу Пастернак!”...
Нощта напредваше, разгорещените ни думи сякаш свършиха... Не се чуваше дори движението на вятъра между боровете. Притихнахме, като че ли очаквахме нещо да се случи, нещо, което да завърши тази нощ, да й придаде някакъв друг смисъл... И тогава внезапно от тъмнината се чу жужене, ясно разпознаваемо жужене на пчела, а после се появи и тя... Съвсем ясно се виждаше в светлеещия здрач, но ние не можехме да повярваме на очите си... Пчелата направи един кръг високо над главите ни, после се спусна и замря за миг пред лицето на първия от нас... След това, някак бавно и внимателно, тя обиколи всички ни. Не смеехме да мръднем, почти не дишахме... Сетне пчелата се издигна нагоре и рязко отлетя в мрака. Останахме още дълго да мълчим, без да смеем да помръднем... Зазорихме.
Никога не говорихме за това помежду си, за да не развалим магията на онзи миг. Но съм сигурна, че тогава всички си помислихме едно и също... Единственото, което можехме да си помислим.


С голямата си любов Крикор Азарян

- Кое в днешното време те отблъсква, кое му е хубавото?
- Ще го кажа направо - това не е моето време. Тоталната подмяна на ценностната система, тържеството на ерзаците и невежеството, обезчовечаването - благодарение на бурно развиващите се нови технологии и на медиите, разбира се, основно електронните - всичко това ме обезкуражава и дори плаши. Какво бъдеще очаква човечеството? И има ли то бъдеще въобще? Нараства агресията, насилието, вулгарността. Нещата са необратими, освен ако не се случи нещо много разтърсващо... А кое му е хубавото - не знам. Вече почти не виждам нещо кой знае колко хубаво. Дразня се, когато ми казват, че сега имаме свобода. Свободата е вътрешно усещане, а не външно. А ние - от какво сме свободни? Сега сме роби повече откогато и да било - роби на електронните си устройства, на банките, на рекламните агенции. Но малцина го съзнават.

- При положение че всеки днес си отпечатва книга, кой с претенции за литература, кой за да ги раздаде на роднини, а услужливи “журналисти” веднага им лепват “писател” , “поет”, как се чувства истинската гилдия на творците?
- Живея с надеждата, че най-големият съдник - Времето, ще сложи всичко на мястото му. Лошото е, че младите не успяват да си изградят вкус и съответно - критерии. Абсолютно програмирано, училището обърква главите им, целта е да излязат невежи от там. Защото невежият, непросветеният, необразованият човек по-лесно се управлява, а мислещият, образован човек е опасен.

- Навремето твоята красота често затъмняваше творчеството ти, как се справяше, отстраняваше “тарапаната”, докато срещнеш истинския човек до теб?
- Проблемът не беше в отстраняването на “тарапаната”, а в разбирането на мнозина, че ако една жена е хубава, Господ не може да й е дал мозък, за талант пък да не говорим! Това е, с което се сблъсках, и то беше доста обидно. Но, както се казва - копаех си тихо градинката, вършех си работата и тя даде плодовете си... А истинският човек - него го изпраща Господ и няма как да се разминете, независимо колко голяма е навалицата наоколо.

- Защо талантливите и красиви поетеси у нас - Багряна, Дора Габе, Мара Белчева, имат самотна съдба? 
- Въобще поетът е самотник. Както е казал големият Маркес - “Писането е най-самотният труд на света”. А писането на поезия - особено самотно занимание. Самотата е работното място на поета, тя е част от неговата съдба, а поет без съдба няма как да се осъществи. Що се отнася до красивите и талантливи жени-поетеси - ами че те са си просто страшни - такива изключения трудно се приемат от околните! Мъжете по принцип се плашат от умни и талантливи жени, на тях като правило им е нужно нещо по-простичко и предвидимо. После, 
на кого му се иска да е “съпругът на поетесата”? 
Освен ако не й е равен. Тогава съюзът е осъществим. Но иначе - няма как. Поне според мен това е отговорът на въпроса.

- Как да излиза човек от дупките на съдбата? 
- Не, не бих давала съвети - всеки намира своя начин да го направи. Всяка съдба е уникална, всеки човек е уникален, няма как в подобни ситуации опитът на един да послужи на друг, защото и обстоятелствата винаги са различни. А и това са уроци, трябва да ги научим, без да ни подсказват. Но според мен на първо място - човек трябва да се стреми да преработи случилото се, да разбере защо се е случило, има ли той вина за това, и да си направи изводите... После животът ще му покаже някоя открехната врата.

- “Програмираната мизерия” на пенсионерите, възрастните хора - твоята позиция?
- Очевидно е, че няма социална държава. Не знам дали нашите управляващи знаят думата “геноцид”, но тя е подходяща в случая. Не само по отношение на пенсионерите, но и спрямо хората с увреждания например... Въобще - отношението към “рисковите групи” е показателно за наличието или отсъствието на социална политика. Няма такава. Всичко е на доизживяване. Естествен подбор - който може, оцелява, който не - си тръгва. И всичко това се случва на фона на едно постоянно биене в гърдите - колко много е направено! Докога над нас ще издевателстват монополисти като ”Топлофикация” например, а доходите няма да растат и пенсиите ще се увеличават с някакви си мизерни 3-4 процента, а инфлацията ще ги изяжда? Как държавата защитава хората, които цял живот са работили за нея? Срам и позор! Но и българинът прекалено дълго си мълчи.

- Имаш ли оптимистичен пламък, който да те води? В какво го откриваш?
- Единствено в книгите, които имам намерение да напиша. Дано плановете ми съвпаднат с Божиите. Не искам повече да разсмивам Господ.

Савка ЧОЛАКОВА
/вестник "Над 55"/