Валери Найденов е журналистът, който е бил възхваляван до небесата и в същото време обругаван от пазачите на канона, на които им се развали спокойствието с появата на първия различен вестник след 1989 г. - “168 часа”. Днес Валери Найденов го занимава повече здравословното съжителство на храна и тяло, тема, върху която може да ви изнесе многочасова беседа.
Но що се отнася до неподражаемите му политически разбори, в стил Марк Твен, които пише всяка седмица в “24 часа”, никой не може да оспори личния му принос в съвременната ни журналистика. 

- Вие сте от семейство на двама известни журналисти - баща ви Георги Найденов - главен редактор на в. “Отечествен фронт”, “Народна култура”, кореспондент на БТА в Ню Йорк, майка ви Стефка Попова е била водеща журналистка във в. “Народна младеж”, в. “Поглед”, в Националното радио. Какво от родителите ви взехте професионално, когато бяхте млад?

- То едно ли е, две ли са? Благодарение на тате и мама научих повечето клюки в журналистиката много преди да стана журналист. Все едно съм живял два журналистически живота - техния и моя. Това ми помогна да не повтарям грешките на предците, а да си сътворя свои, оригинални грешки и глупости. 

- Наричат ви създател на новото вестникарство, императора на новата преса. Дори и тези, които по различни причини не са ви фенове, признават високия ви професионализъм. Тази легенда ласкае ли ви все още? 

- Чак “император” не съм чувал да ме наричат. То и не отива на човек, който толкова пъти е уволняван и не е притежавал нито един от вестниците, които е създал. Просто в един момент бях правилният човек на правилното място и знаех какво трябва да се направи. Дадоха ми възможност - направих го. Първо в “Дума”, после “24 часа” и така нататък. Що се отнася до ласкаенето - няма лошо човек да се ласкае. Само първо да затвори прозорците и да пусне пердетата. 

След 10 ноември се отвори един кратък прозорец от време, когато стана изгодно да се работи само за читателя. После този прозорец се захлопна и тогава започна да ми избледнява редакторският хъс. Някак си вълнението си отиде, все едно ти омръзва гадже. Започнах и сам да напускам, без да ме уволняват. За което се извинявам на някои издатели, чувствам се виновен пред тях. Мога ли да им го обясня? Не мога. 

- Как ви изглеждаха навремето и как днес родните вестници според вашите наблюдения?

- Днес са 10 пъти по-добри професионално, но и конските каляски са били най-съвършени малко преди да станат ненужни. Днес вестниците се трансформират в нещо съвсем различно и това е добре за климата на планетата, защото тази трансформация спасява милиони декари с гори. 

​​​​​​​- Бяхте първият, който каза, че вестниците си отиват заедно с възрастта на читателите им. Младите днес се информират от телефоните си, единствено по-възрастните разлистват вестник, а тиражите им са в рамките на минималното. Какво се случва с хартиената информационна мрежа?

- Кога съм казвал такова нещо? И какво четат младите през телефоните? Пак вестници. Според мен вестникът се подмладява и обновява с всяко поколение. Ръководствата си отиват, нови се раждат. Едни убиват вестника, други го вадят от гроба. Едно бебе на мои приятели сега е главен на “Капитал”. Невръстните репортерки на ранния “24 часа” също станаха главни редакторки тук и там, после и тях ги уволниха. Животът ни обръща и върти. 

Що се отнася до кризата на българските вестници, то интернет ги удари тъкмо когато читателите масово избягаха в чужбина да търсят поминък. Но въпреки това те не са на умиране, както твърдят някои майстори на ковчези. Те просто се преселват от хартията в мрежата. На хартия тиражите са мизерни, но в мрежата са огромни. 

Проблемът на вестниците е, че не знаят как да накарат читателя в нета да ги издържа. Затова, ако някои читатели имат критични забележки към някое издание, нека си припомнят кой поръчва музиката. Не са те. Не очаквайте от днешния вестник да хапе ръката, която го храни. Ако искате да свири вашата музика, хранете го вие. 
Валери Найденов като английски романтик, но на самотен български бряг с любимото си куче

Всъщност нямам понятие какъв ще е вестникът на бъдещето. Едно знам твърдо - и тогава ще има професори по журналистика, които ще го критикуват. И ще му натякват колко по-добри са били предишните, т. е. днешните вестници. 

Като става дума за бъдещето, вече имало компютърни програми, които можели да пишат новини и репортажи. Това е чудесна новина за редакциите, защото силно ще намали алкохолизма и промискуитета. Следващата стъпка е читателите да бъдат заменени от роботи. 

​​​​​​​- Често пъти вашите политически коментари могат да служат за коректив на хора, занимаващи се с политика. Кои политици са се обръщали към вас за разговор, защото съвети те никога не искат?

- Какво да казвам на политиците? Те всичко си знаят. Ако следват моите съвети, рискуват да ги изхвърлят от политиката. А като ги изхвърлят, хукват да пишат статии. Да не съм луд сам да си създавам конкуренция? 

​​​​​​​- Коментарите и анализите ви в политиката, често са предсказателни. Имате “статут на политическа врачка”. Според вас накъде върви сега промяната в политиката?

- Върви към класически упадък на политическия ред. Парламентът вече не може да роди правителство. Следващият май пак ще абортира. За мен това е ясен знак, че партийно-листовата система на избиране изчерпа възможностите си. Но елитът си харесва упадъка, даже е обхванат от някаква фестивална възбуда. 

Ако някой ден има промяна, тя ще дойде отвън - така, както дойде 10 ноември. Я в САЩ ще изберат техния си Горбачов, я ЕС ще приеме програма за обръщане на Дунава към Атлантическия океан и после ще се разбяга. Хубавото е, че този път нямаме заводи за спиране. 

​​​​​​​- Един път казахте знаменателната фраза: “Като бях млад, от 100 жени я ми харесваха една-две, я не. Сега от 100 ми харесват 105!”. Чувството за хумор, с което сте известен, инстинкт за съхранение ли е, или сте го развили както всеки талант в дадена област?

- Ама аз го говоря сериозно, а хората смятат, че се шегувам. Явно този жанр не е за мен. Тази фраза май наистина я изтървах преди доста години, чудно как се е прошмугнала чак в третата десетилетка на 21 век. Тогава сигурно съм бил някъде около 50-годишен, тъкмо в кризата на средната възраст. Не знам защо я наричат криза, на мен много даже ми хареса. Но и това минава.

​​​​​​​- Хич не беше толкова отдавна, има-няма 15-ина години... А имате ли време да помечтаете за нещо? 

- Как да нямам, нали съм пенсионер. Мечтая си например кучето ми да се научи да пише статии и да ме замести, докато аз пиша книга за постчовешкото бъдеще. Обаче то горкото не си пада по писането, предпочита мултимедийната изява. 

Иначе е от талантлива фамилия, брат му Куки се изявява в “България търси талант” като кучешкия вариант на Чарли Чаплин. Днес кучетата са по-талантливи от журналята, защото никой не се сеща да ги отучи да лаят. 

Савка ЧОЛАКОВА