Вежди: Четири години стисках зъби, за да не тегля майна на някого

<strong>- Г-н Рашидов, кога се чувствате предизвикан?<br /> </strong>- Рано сутрин. Събуждам се, търся Слънцето и веднага започвам да обмислям безкрайните възможности на деня. Видя ли светлината, значи съм жив. Очите са големият бог.<br /> <br /> <strong>- Сега намирате ли повече време за себе си, за душата, за ателието и семейството?<br /> </strong>- Наслаждавам се на житейските удоволствия. Съзерцавам японската си вишня - в Страната на изгряващото слънце по цяла година чакат цъфтежа, защото съвпада с техен религиозен празник. Донесох си дръвчето от Истанбул. Обичам и своята магнолия, която се разлиства по невероятно красив начин. В градината съм поставил мои скулптури. Това е намереният ми рай. Дарина е най-хубавата кучка на света - кокер шпаньол, най-вярната ми любимка, пада си малко подмазвачка. А големият, симпатичен дръвник и беладжия, е Ирк - немска овчарка. Двамата сладури са важна част от хубавото ми семейство - всеки ден се обичаме, бърша им гурелите. Това е безрезервната, най-чистата любов - няма омраза, само взаимна преданост. Получаваш я най-вече от децата и от животните. Имам дори светулки и паяци. Природата е около мен и вътре в мен. Обичам я и живея с нея. Към 10 часа долитат гаргите Пешо и Марая - хранят се и на обяд отлитат. Имат навици. Да им се чудиш. Те са постоянно присъствие, всекидневие. <br /> <br /> <strong>- Жена ви има ли думата при избора на скулптурите, които слагате в тревата?<br /> </strong>- Харесва ги. Те са част от общото ни пространство. Тяхното място е там, където има динамика - от човек на човек, от колекционер на колекционер, от фамилия на фамилия. След като излязат от ателието, започва истинският им живот, голямото пътешествие. Едни и същи работи на Пикасо, Дали и други автори периодично се появяват на пазара и на търговете, за да сменят собственика си - това е техният път на остойностяването. Стават все по-скъпи и все по-безценни. Изкуството е движение. Ако притежаваш много скъпо произведение, това означава, че притежаваш времето. То не само краси, но носи информация за своята епоха, за автора и събитията. &quot;Гуерника&quot; е Испанската война - знак на епохата. Нито един протест против оръжията и насилието до днес не е надминал силата на &quot;Гуерника&quot; - тя остава в паметта на цивилизацията. Съвремието едва ли може да предложи нещо по-добро от това. Александър Морфов пусна чалга след &quot;Животът е прекрасен&quot; в Народния театър, когато всички викаха в един глас срещу спечеления проект от Митко Пайнера. Сашо беше повече от убедителен. Припомням: мястото на интелигенцията не е на улицата, не е на барикадата - тя няма какво да прави там, нейната мисия е друга, в ателието, на сцената. Творецът съгражда паметта на човечеството. И най-силният и вечен протест. Вижте Пикасо, Гоя, Бетовен, Станислав Стратиев, Бодлер, Франсоа Вийон, Алек Попов - примери без край. <br /> <br /> <strong>- Какво правихте през последния месец?<br /> </strong>- Малко отдъхнах. Подредих приоритетите, ателието, кабинета, снимките, мисленето. Никога не съм спирал да рисувам. Всяка вечер правех по нещо, макар и малко, докато бях министър. Така се появиха кентаврите и конете за изложбата ми в Япония и цикълът &quot;Еротикон&quot;. Темите в живота и в изкуството не са толкова много - борбата между доброто и злото, майката и детето като вечното начало. Смъртта обаче е отбягвана, трудна е за интерпретиране, но има много лица. Всеки носи своя страх. Дори не е необходимо да се нарисува, да се извае, да се опише директно - тя винаги съществува в творбите.<br /> <br /> <strong>- Разбрахте ли кое е най-важното, след като сложихте ред?<br /> </strong>- Да остана Вежди - каквото и да се случва, какъвто и да бъда. Никога не съм знаел как трябва да изглежда един министър, но винаги съм бил наясно, че е най-важно да си свърша добре работата и да нося съответните отговорности. Както в ателието пред &quot;аз&quot;-а си - но в други мащаби пред арт гилдията.<br /> <br /> <strong>- Както научихте за себе си покрай министерстването?<br /> </strong>- Че мога да бъда търпелив и толерантен, да работя в екип. Останах много изненадан. Защото винаги съм бил вълк единак сред рисунките и глината. Оказа се, че мога да водя диалог, да мотивирам хората да постигнат нещо значимо. Личността е много важна, понякога без нея моделът рухва. Нашивките са без значение. Стилът на поведение определя всичко.<br /> <br /> <strong>- И все пак загубихте ли нещо?<br /> </strong>- Четири години от живота си, които можех да прекарам в ателието, потопен в най-красивата лъжа на света - изкуството. То ме е направило Вежди. Там е въздухът, който съм дишал винаги. Радвам се, че запазих инстинкта си. Колкото и голямо признание да получих като министър, постът ми донесе много негативи. Влязох като известен и реализирал се човек, излизам изстискан като лимон. Но вече не се обиждам на безсмислените и измислени хора, които плюят известните, за да се чуе и за тях. Те не струват, просто ги отминавам. Нямат смисъл за битието. А за историята - да не говорим. Постът провери характера ми. Обаче животът не е безкраен. Няма време за толкова много тестове. Особено когато човек вече е личност.<br /> <br /> <strong>- Как д-р Снежа Бахарова коментира участието ви в листата на ГЕРБ в Пловдив?<br /> </strong>- Никога не съм бил член на която и да е партия. Стиснах ръката на Бойко Борисов. Нищо не му дължа. Работих прозрачно, честно и почтено. Като министър намерих пари за кино, за откупки на картини, за издаване на книги, за ремонт на десетина театъра, на училища по изкуства, за три нови музея, за археология. Направих реални и работещи реформи. Всичко беше още в социализма - плащаше се на калпак. Днес артистите мъжки работят. Догодина стандартът в театрите трябва да се вдигне, независимо кой ще бъде министър. Преди мен се говореше само за чалга. Тъжно е, когато хора, които не са посадили и едно дърво, одумват и критикуват. Тоталното отрицание не е честно. Мога да покажа всичко, което съм съградил. И то не заради собствената си суета, нито пък за да си го занеса вкъщи. Не съм предал гилдията си - каквото и да ставаше. Аз съм един от тях. Затова дишам по човешки начин. Въпреки че творците сме малко плачливи. Но това е артистът - вечно нещастен, недоволен. Дори ако си много щастлив, пак ти е нужно малко страдание - в името на изкуството. Бях се заклел - докато съм министър на българската култура, никой няма да чуе от мен лоша дума за творец. А пък боклукът остава, за да мирише. Но провокаторите бяха съвсем малко - броят се на пръстите на едната ми ръка. Не се отчетох за управлението нито пред парламента, нито пред кабинета, а пред колегите ми. А останалите го знаят, защото е видимо. За съжаление у нас за доброто не се говори.<br /> <br /> <strong>- Отношението ви към властта?<br /> </strong>- Не твърдя, че съм в политиката. Имах договор на честта с експремиера Бойко Борисов. Не е почтено да се отрича постигнатото. Грешките и на мен не ми харесват, но Бойко е единственият премиер, който досега е признал: &quot;Имаме грехове.&quot; Преди няколко дни ми каза: &quot;Вежди, най-голямата грешка беше, че бръкнахме в душите на хората.&quot; Живият човек и икономиката - това е най-важното. Борисов има право на втори шанс. Беднотията на българина не е от три години. Но сега е особено драматична. Едно е да обещаваш по 1000 лева заплата, друго е да кажеш истината, а не да лъжеш, докато вземеш властта.<br /> <br /> <strong>- За какво не ви стигна времето?<br /> </strong>- За музеите - храмовете на духа и паметта, където бягаме от реалния свят. Ние нямаме достатъчно. А искаме да кандидатстваме за европейска столица на културата. Човекът формира историята. Младите хора са лишени от шанса да бъдат забелязани. Затова ми се искаше върху 20 декара земя, собственост на културното министерство, да вдигнем мулти арт център. За да се възпитат истински артисти, а не автори на риалити предавания, които показват най-вече какви дебили са българските политици. Хора, които не стават за нищо, се наричат шоумени и се изживяват като гаулайтерите на обществото. Крадци на американски програми. Облъчват публиката с пошлостта и комерса си. Не ме вълнуват. Слава Богу, че съм жив и свободен човек - пия, пуша, харесвам жени. Явно - а не тайно. Това е моето богатство. А ако някой печели от физиономията ми, да бъде така любезен да ми плати - защото от неговата няма как да изкара пари.<br /> <br /> <strong>- От суета ли се съгласихте да се включите в актуалната битка?<br /> </strong>- Извън нея и извън личния егоизъм у човека вирее много мощно усещане - за нещо, което трябва да бъде довършено. Това, което си започнал, не ти дава спокойствие на душата и на ума. Това е дискомфортът на полуфабриката. Тази илюзия ме тласка към действия. Като министър носех отговорност за над 10 000 души. Да работиш с талантливи и медийни хора, е трудно - те са умни, реализирани. При тях демагогията не върви.<br /> <br /> <strong>- Вие ли избрахте Пловдив?<br /> </strong>- Имаше варианти да бъда в Шумен и в други тежки райони, които наричаме смесени. Пловдив е най-старият римски град в Европа, трябва да се развие в световно измерение. Да се лъсне, да се извади още археология, още история. Същото трябва да се случи в цяла България - но бавно и полека. Културен туризъм - това е истината. Както и модерно земеделение. Каквото посадиш у нас, пониква. Съществуваме върху наследство на четири цивилизации. Бях подготвил договор за сътрудничество между България, Турция и Гърция - да подпишем обща туристическа дестинация. Бях се зарекъл да вкарам центъра на София в ЮНЕСКО. Има какво да покажем - амфитеатърът до Младежкия театър би трябвало да бъде разкрит, много ми се искаше да създадем музей на виното на гърба на Двореца. Тракийските съкровища са съдове за пиене на вино, Тракия е родината на гроздето, правенето на еликсира е изкуство и то има своята история. Националният исторически музей е задължително да се премести в ЦУМ. Ларгото е голяма гордост - всеки ден бях на обекта. Животът ми е към края си. Той има смисъл само когато осъществиш важни неща. Той няма смисъл, ако скулптурите ми не могат да бъдат видени. Нямам време за малодушните и безинтересните за историята страхливци. Талантът проличава в това, което ще остане за внуците ми и за техните внуци. Признанието не е чак толкова важно. Естествено би било прекрасно някой да ти каже &quot;Браво&quot;. Но познавам народа си и малко се съмнявам, че това ще се случи. Всъщност в историческия план няма кой знае какво значение. Става дума само за морал.<br /> <br /> <strong>- И все пак у дома не ви ли посъветваха да карате по-кротко?<br /> </strong>- Никога не съм предавал приятелите си - добри, лоши, това е. Ако трябва, заедно ще ядем жабите. Достойните така правят. Честно казано, вкъщи никога не са били против волята ми. Но имаше едно &quot;А дали ти е необходимо?&quot;. Защото пренасям емоциите от министерството у дома, а това се отразява много и невинаги положително върху близките ми хора. Както започнах като министър, така и приключих. Имам всичко. Стига ми, за да гледам семейството си и да поддържам къщата си. Да водя човешки нормален стандарт.<br /> <br /> <strong>- Смирихте ли суетата си?<br /> </strong>- Когато човек няма хляб, се обръща към духа. След земетресението в Хаити вечер танцуват и пеят - това ги крепи. Ако българският народ нямаше странджанските, родопските и македонските песни за най-тъжните си моменти, за да утеши душата, днес нямаше да съществува. Огромното ми желание е да бъда голям и известен, но това може да се случи само ако съм необходим. Не гъделичкам суетата си с постове. Имам други мераци - нося суетата си като всеки нормален човек на изкуството. Комплексите ми също са силни - като на останалите.<br /> <br /> <strong>- Редуцирахте ли прочутите си попържни?<br /> </strong>- Четири години стисках зъби, за да не тегля майна на някого. Толкова безгрижно си живеех преди това. Винаги съм бил волна душа. Но като министър не бях свободен - защото съдбата на хиляди хора зависеше от мен. В тяхно име ограничих говоренето си и реакциите си. А е толкова красиво да кажеш на някого: &quot;Я си ...&quot; След като съм се цанил, нося отговорност. Всички артисти дишаме един и същи въздух, врим в един и същи казан, поемаме една и съща духовна храна. Така че забравих себе си.<br /> <br /> <em>Албена АТАНАСОВА, &quot;СТАНДАРТ&quot;</em>