Надявам се Вили Рай да ме извини. Поводът за нашата среща беше съвсем друг - светъл, позитивен, дори трогателен. И ви обещавам, че ще се върнем към него с тази слънчева жена и певица във втората част на това интервю. Само че когато в размирни за света дни като днешните срещнеш някой, преживял ужаса на войната, няма как да не поискаш да чуеш разказа му от първо лице. Лично мен ме побиха тръпки, не можах да заспя цяла нощ и толкова ми се иска думите й да стигнат до онези, които безотговорно жонглират с думата “война”, макар да съм наясно, че едва ли биха се вслушали в здравия разум.
Първият съпруг на Вили беше покойната сръбска мегазвезда Зоран Миливоевич, от когото тя има син Райко. Тъкмо това я отвежда в бивша Югославия, където започва да гради и кариера. И то в годините, когато бомбите на НАТО се сипеха над нашата западна съседка. Няма как да не направим паралел с това, което сега се случва в Украйна. Затова разбърках пъзела на интервюто, за да го наредим по-късно.
- Вили, преживяла си война. Кажи ми, какво мислиш за това, което говорят политиците днес?
- Мисля, че изобщо не им е ясно, че тази опасна игра на думи и заигравката с войната е нещо, което съкращава живота на хората от неспокойство. Вместо да бъдем спокойни, ние правим живота си все по-тревожен. И друго - колкото и да сме велики, ние не можем да спасим другите народи, всичките. Те имат конфликт, техен, не можем да спасим на комшията семейството. Можем да посъветваме, но не и да бъдем толкова екстремни в намесата си.
- Прости ми, че те връщам назад в тези страшни спомени, но ти къде беше по време на войната в Югославия?
- Под бомбите! Аз ходех с пищак в джоба. И знаеш ли, най-трудно се намираше свещ, защото на втория месец вече нямаше свещи, нямаше ток. Това хигиена, душ, забрави.
Не бомбите, начинът, по който живееш, е ужасяващ
Първо, всички луди излизат на улицата, неконтролируемо е. Ти си по-застрашен в своята среда, отколкото от бомбите. Нямаш ток, съмняваш се дали е чиста водата. Живеехме на 9-ия етаж, но нямаше асансьор, едва се качваш. По коридорите - тъмница. Мислех си, че ако някой ме насили, никой няма и да чуе. Ти си безпомощен. И тъкмо стигнеш до горе, пак трябва да слизаш, защото сирените започват да вият. Много възрастни хора отказваха да слязат. Не само защото им беше трудно да го направят, но сякаш се бяха отчаяли до такава степен, че не им се живееше. И си казваха - да става каквото ще! Долу, в мазето, миришеше ужасно. Метнала съм едно родопско одеяло на сина ми, стоим прегърнати в тъмнината. И си ужасен, че това никога няма да свърши. Това е страшно!
Всичките ти храни - спагети, консерви, сладка, свършват за дни. И ти да мислиш за политиката и кой е прав ли?
Не, в главата ти има само една мисъл - искам това да свърши!
Не ми пука кой е прав и кой е крив. Аз съм си майка, безумно се тревожа за сина си.
Така че тази игра на думи, думата война, днес изобщо не трябва да се използват. Мисля, че смъртността у нас нарасна и заради негативизма и страха. Възрастните хора просто се поболяват. Вярно е, има криза, но ние можем да преживеем с хляб и мляко днес, ама под бомбите едва ли ще оцелеем. Пак казвам, войната е страшно нещо, особено в съвременния свят. Нашите деца са я гледали само по телевизията. Те не знаят какво е. Имаше деца в Сърбия, които загинаха, а преди това не бяха чували какво е война.
А днес си говорим много нашироко за войната в Украйна, но това не е бизнес. Това е страшно безотговорно. Войната е най-тежкото изпитание. Тя е най-лошото, което можем да направим за подрастващите.
- Хората се разделиха сякаш на две заради войната в Украйна и нашата намеса в нея, не мислиш ли?
- Всъщност откъде да знаеш ти от кои си. Това в твоята страна ли става? Откъде знаеш какво точно се случва там? Кои сме ние? Точици на земята. Къде са нашите баби, къде са ни децата, какво се случва тук.
Щастлива е, че внуците й само са чували за войната.
- Може би най-страшно е за майките по време на война?
- Моят син беше рекрутиран и трябваше да бъде войник. Когато едно дете е на 17 или 19, студент, то няма право да напусне страната. Защото тя е под военен декрет. И ако евентуално си мъж, ще трябва да браниш страната си, ако стане война. А той никога не е ходил войник, нито разбира от това... Аз отказах да напусна Сърбия. Консулът ми каза - Вили, ти си българка, можеш да си отидеш. И как да си оставя детето?! Него не го пускат. Ще стоя под бомбите тук и това е.
Не знам от кои съм, моля се само да оживее синът ми
Не ме интересува дали съм натовка, защото ние бяхме към НАТО, или съм сръбкиня. Моят свят е детето ми. Аз съм майка!
Много деца както в Косово, така и в Сърбия бяха убити. Детски обувки, дрешки и шапчици плаваха по Дунава... Какво ли не съм виждала. Така че, много моля - да не употребяваме безотговорно тази дума. Да почитаме живота си! Да гледаме отстрани, да помагаме духовно, но да не използваме въобще думата война. А ние я размахваме като знаме.
- Имам чувството, че онова, което си преживяла, и днес е пред очите ти!
- Така е, това не може да се забрави. На терасата сме с моя свекър и свекърва и със сина ми. Бившият ми съпруг Зоран беше в България по това време, а аз бях в Сърбия с детето. Представяш ли си, пред очите на четиримата е страшна картина. Виждаме точно на 200 метра от нас как електроцентралата е взривена. Както сме гледали по филмите, стана така като една огромна гъба и... се срути. По телевизията, когато хващахме нещо, чувахме - днес има малко загинали, само 72. Хората отишли за мляко и бомбата ги улучила. Хора, казвам ви, много е страшно. Аз самата можех да бъда на тяхно място. Снимах клип в телевизията, а след два дни бомба улучи същото студио и всички загинаха - сценаристи, оператори, гримьори.
- Какво би искала да кажеш на финала на този разказ за войната?
- Мога дълго да говоря. Много искам да бъдем малки, да се обичаме и да остаряваме. Да ставаме не над 55, а над 80.
Ето че дойде време да наредим пъзела с Вили – не за войната, да си говорим за живота. Такъв, какъвто може и трябва да бъде – цветен, добър, понякога изненадващо забавен. Да си в дом за стари хора, а да ти се пее и танцува? Защо не, ако живец ти дава една слънчева жена – певицата Вили Рай.
Това е поредното добро дело, което е направила. А именно, в Дома за стари хора в Етрополе е създала вокална група от 5 жени и двама мъже с посребрени коси, които пристъпват с бастуни, но пък имат млади сърца.
- Вили, как стана така, че направи тази формация? Чия беше идеята?
- Моя беше идеята. За коледния концерт аз направих сценарий. Искаше ми се да е не само фолклорен или само естрада, да включа от най-малките, от детската градина, да мина през всички читалищни групи и да свърша с най-възрастните. Казваше се „Коледен ангел“. Детските градини се подготвиха страхотно, даже яслите ревнуваха, и те искат вече да участват. Липсваха ми обаче възрастни хора. Докато готвех сценария, бях в Кипър. Обадих се по телефона на директорката на дома Камелия Михайлова.
Казах й – Ками, имам идея. За коледния концерт правя сценария, всички вече имат задачи. Като дойда, започваме репетиции. Искам да ми избереш 5-6 пеещи баби, някой друг готин дядко. Искам да изпеят старата градска песен „Минаха години“ и нещо друго. Връщам се и Ками, която е много енергичен човек, ми казва – събрах ги. Седем човека – 5 жени и двама мъже! Те не са много подвижни хора, ходят с бастуни. Но купихме красиви рокли, аз събрах от вкъщи всички шапки, реквизит. Трябваше да изглеждат ретро. И се получи нещо чудесно!
- Доколкото разбирам, нещата не са приключили с коледния концерт?
- Вече имаме вокална група, нарекохме я на онази красива песен - „Минаха години“. Много са готини! Харесва им да пеят. Отговорни са, емоционални са и се забавляват. Аз също се чувствам полезна, заредена, обичана и креативна!
- Често ли ходиш при тях?
- Когато бяха концертите, ходех по 2-3 пъти в седмицата, сега по веднъж, за да загряваме и да продължаваме да пеем. Те се подготвиха и за втори концерт, „Етрополска зима“. Много престижен за нашия град, там бяха творци, писатели.
Бабите обраха овациите, стояха прави, танцуваха, толкова бяха въодушевени, че направо ще литнат
Камелия веднага намери едни хубави рокли на точки, нови гердани, перли. Пяха и имаха много публика, защото вече много хора бяха чули за този концерт. Кметът ги поздрави.
- Не е ли странно, все пак това са хора, затворени в дом, а са толкова жизнерадостни?
- Музиката в старческия дом създаде на тези хора съвсем нов свят. Нови чувства. Ти разбираш ли какъв е трепет преди концерта – пък обувки, пък чорапогащи, които обличат само тогава. Марето не ще чорапогащници, но като пее, ще обуе. Искат да са хубави, не искат да изглеждат зле. Някои забравят текста от емоция и остават само да танцуват на сцената. И аз отивам да им подсказвам. Предстои ми едно пътуване в Истанбул с децата. Ще има „Вечери на Мраморно море“ и смятам да заведа и бабите. Да видим как ще пътуваме, дано да са здрави.
Най-интересното е, че когато репетираме, идват всички, които могат, за да пеят, не само групата
И припяват. Подариха ми страхотна картина, която са направили от малки камъчета. Много се заобичахме и сме като семейство. И всичко това идва от тази млада жена, Камелия, която пое дома. Новата тенденция е съвсем различна. Това да мирише в сградата на възрастни, няма такова нещо. Имахме коледен базар, те си направиха къщичка, продадоха сума ти предмети, след това си купиха някои неща.
- Остава ли време между репетициите и да си говорите?
- Това е най-интересното, защото някои от тях си спомнят за мен като дете. Така че с голяма любов си общуваме. Например двама се ожениха. Харесаха се и там, в дома се взеха. Ходят хванати за ръка. Марин, който участва в групата, също си пази една бабка, приятели са. Много са сладки. За 8 март всяка получи цвете, теменужки. Правят си сладки, туршии.
Садят цветя, просто са дом, в който хората се харесват и уважават
И там се намират един друг, имат симпатии и си помагат. Те приличат на деца не защото са изкуфели, а защото са се очистили от злото.
Вили със своите малки възпитаници
- А идват ли техните близки да ги посещават?
- Много малко хора виждам, че идват там на място. Но градът толкова много чу за моята група. И те много се радват. Когато им казах, че ще бъдем начервени, те възкликнаха „Ха, ама как така?!“. После да видиш как всички бяха с червило, с перли, ококорени, красиви.
- Какъв ще е следващият ви концерт?
- Най-новата ми идея отново е съвместна с моите ученици, децата от вокалната група към читалището „Тодор Пеев“. То е много богато на самодейност, има 300 танцуващи човека, с много награди, кукери, литературно слово, деца, които пишат... Моите са с вокална техника, със съвременно пеене. Вече напреднаха доста. Та искам да събера на сцената заедно старците с моите деца. Малките учат „Имам две съседки, две съседки, две кокетки“ и „Льох, льох, лили-льох, за целувки и любов всеки е готов“. Ще бъдат облечени ретро, във воалетки, демоде рокли, перли. А старците ще пеят песента „По-полека“ - „Времето лети, все по-далеко, ние го следим, но по-полека, чорлави глави – като пирати. Пеем и чакаме зората...“ И ще бъдат облечени в сцепени дънки, със сини гелове на косите, абе, пънкари. За мен богатството е да има нещо различно.
Знаеш ли, възрастните хора нямат нужда само от спане и ядене, те ще си отспят
И тази млада жена, директорката на дома, точно това разбра. Този, който има нужда от грижа, не е само защото го боли кракът и куца. Неговата емоционална душа не може да умре. Сменил си е дома, това е травма. Сменил си е любимата чаша, печката, леглото, лампата, която обича. Няма я комшийката, с която са си говорили... И ако този душевен свят не се развива в дома, тези хора са доброволни затворници. Затова искам да побързам с всичките си идеи. Да направя каквото мога добро. Имам идея да направя един фестивал за групи от домове за стари хора.
- Извинявай за този въпрос, но плащат ли ти за тази всеотдайна работа в дома?
- Не. Искам да го правя без пари. Сега са решили да ме наградят с малък тримесечен бонус, защото аз търся симбеци, печатам текстове, пускам флашки... И нищо да не ми дават, да знаеш, пак ще ходя. И те го знаят.
- Вили, откъде взимаш тази енергия? Правиш записи, имаш участия, работиш с децата, с възрастните хора, предстои ти издаване на нов албум?
- Не мога без това. Знаеш ли, аз имам комплекси на лошото момиче на мама и тати. Завърших консерваторията и бях първа. Трябваше да бъда тук, звездата на тази генерация. Други станаха, защото аз си родих бебето и реших, че то е най-важното. Кариерата ми беше на второ място, не на първо. Сега изкуството..., не мога без него. Без него бързо ще остарея, ще пукна.
- Може би затова толкова младееш!
- Само заради това. Новия ми албум щях да го завърша, ако не беше предстоящата операция. Ще го завърша след това, за да мога да го представя. Иначе е почти готов.
- Смени става, сега ще сменяш и втора. След първата операция ти скачаше по сцената, танцуваше, все едно си момиче.
- И сега ще скачам, ще видиш. Защото съм инат, защото в мен стои мисълта – трябва да побързам за това, за което закъснях. Бързам, защото закъснях за всичко, и тичам презглава, искам да покажа на мама и тате горе, че детето им мисли за себе си
Защото аз бях доста всеотдайна за други хора, което не е правилно. Много късно го разбрах.
- Бившите си съпрузи ли имаш предвид?
- Бившите ми съпрузи вече не са така важни за мен. Аз намерих спокойствието с един мил човек, който е до мен. Много съм щастлива. Това е създание, което Господ ми изпрати. Аз правя българска фолклорна музика, той почти не знае за какво става дума, а с такова уважение ме гледа, че ставам по нощите да пиша. И толкова много ме обича такава, каквато съм. Това е най-голямото богатство, да си намериш такъв човек.
Пак ти казвам – много бързам. Бях дълго време уплашена - какво правя, какво ще правя. Защото жената е тази, която понякога се обляга на нечие рамо и мисли, че е завинаги. Да, но аз вече никога няма да се опра само на това рамо. То е любовното ми рамо, гушкането ми, то е сутрешното ми пиене на кафе с магнолията в градината, разходката. Не можеш обаче да изпразниш душата си емоционално от всичко останало. И да се посветиш на живуркането.
- Какво би посъветвала хората на нашата възраст?
- С целия опит, който са натрупали, нека знаят, че абсолютната свобода идва след това. Когато вече си мъдър, когато си видял къде си се опарил. Колкото животът е зад теб, отпред може би няма чак толкова, трябва нито за един миг да не си губиш времето. Ако ти се спи, спи целия ден. И не съжалявай. Ако обичаш, обичай с цялото си сърце и кажи на този, дето го обичаш. Да не ти пука, че можеш да се изложиш. Всичко, което искаш да изкажеш, всичко, което искаш да направиш, го направи. Не трябва да се плашиш от нищо. Ако не пробвам какво съм направила, нищо. Визията ни за живот не трябва да остава в нас, тя трябва да излита и да лети, пък каквото - такова.
Валентина ИВАНОВА
