Владимир Зарев е един от най-талантливите и най-четени съвременни български писатели. Пише художествена проза на изключително високо равнище. Автор е на забележителни романи, сред които са трилогията “Битието”, “Изходът”, “Законът”, “Поп Богомил и съвършенството на страха”, “Хрътката”, “Хрътката срещу Хрътката”, “Светове”, “Лето 1850”, “Разруха”, “Орлов мост” и др., а най-новият му роман е “Забрава” и др.

Роден е на 5 октомври 1947 г. в София като Владимир Пантелеев Пантев, а Зарев е литературният му псевдоним. Завършил е Софийския университет. Негов баща е известният литературовед акад. Пантелей Зарев. Женен е за поетесата Мирела Иванова, понастоящем драматург в Народния театър. 

- Как сте? Имахте много творчески срещи преди време, какви са вашите наблюдения за присъстващите, за почитателите ви? След юбилея - какво?
- Когато човек навърши 71 години, вярва, че е здрав, ако всеки ден го боли нещо различно. В този смисъл аз наистина се чувствам здрав, зная, че оттук насетне няма да става по-добре, ала най-важното - мога да работя. На тези години това е голям, щедър подарък от съдбата. Когато сутрин се будя в леглото, се усещам на 25, но щом се опитам да стана и залитна, мигом се сещам, че съм на достолепна възраст, че съм в сенчестото преддверие на старостта. Що се отнася до втората част на въпроса ви, аз ценя, дълбоко уважавам своите читатели. Често на улицата ме срещат и ме спират хора, които изразяват своето възхищение от творчеството ми, голяма част от тях са млади и това искрено ме трогва. Докосва ме дълбоко, превръща деня ми в празник. Повярвайте, аз не съм особено суетен човек, винаги съм се стремял да остана в сянката на своето творчество, копнеел съм това признание да не е за мен, а за моите книги. След вълнуващата глъч на юбилея следва работа, възможно най-всеотдайно духовно вглъбение и работа. Една от най-красивите страни на писателската професия е, че писателят никога не се пенсионира. Вярно, тялото повяхва, физическата мощ отслабва, но за сметка на това се развиват духовните сетива, аз целият съм изпълнен с друг тип достойнство, с нови прозрения, вярвам, че вече съм прозрял какъв е смисълът на живота и на смъртта. 


С вярната спътница Мирела Иванова

- След “Орлов мост” какво идва? Върху какво работите сега?
- Преди дни завърших в първи вариант новия си роман “Забрава”, един, надявам се, сполучлив опит да разкажа и да осмисля старостта. Но старостта не като болестно вцепенение, като вечно мрънкаво неудовлетворение, а като история за достойнството, и нека не ви се стори пресилено, за великолепието, за величието на старостта. Колкото и да звучи измислено, когато напуска една по една ролите си в живота, възрастният човек става все по-свободен. Той вече не е под прожекторите на сцената, не е актьор, нито режисьор, не играе, а постепенно се превръща в този, който осмисля живота, в зрител. Възрастният човек загърбва принудата да ходи всеки ден на работа, на едни да бъде подчинен, а на други началник. Той е отгледал децата си и те вече не са негова ежечасна грижа. Постепенно той се освобождава и от тиранията на секса. Най-сетне, той има време за себе си и за духовните си занимания. Ще повторя, старостта донякъде ни ограбва, окичва ни с болежки и страдания, но тя ни дава свободата да развием интелектуалните си сетива, да заменим физическото си здраве с дълбоки и вълнуващи духовни преживявания. Романът “Забрава” разказва всъщност за една прекрасна, горчива, невъзможна, но и пределно драматична любов между един възрастен писател и една млада, отчайващо красива журналистка. 

- “Забрава” е странно и интересно заглавие... защо “Забрава”?
- Във всичките си книги, особено в романа “Лето 1850”, аз развивам любимата си и съдбовна за мен теза, че записаното Слово е незабрава и памет, че единствено то може да превърне едно национално събитие, дори обикновено човешко преживяване в незабрава, да се превъплъти в най-истинската емоционална памет. В “Забрава” писателят възмечтава да напише книга, за да “задържи” преживяното, да спаси и остави завинаги своята любов, но постепенно разбира, че Словото всъщност променя и убива случилото се, че превръща реалното във виртуално, че отнема нещо, но и прибавя нещо в преживяното, че го натоварва със смисли, с емоционални сенки и значения и по този начин го преосъществява в нещо друго и вече различно, в забрава.

- Кое от вашите “деца” - трилогията, “Поп Богомил и съвършенството на страха”, “Хрътката”, “Светове”, “Разруха”, някак си ви е най на сърцето, считате за най-добро? Лично...
- Човек обича еднакво децата си, просто някои от тях са по-близо до него, други са се разпилели и са по-далеч. Така и писателят обича еднакво своите книги, помни усилията да ги осъществи, възторга от писането, величието на думите, но и провалите, горчивината на пораженията. И все пак, като най-значим свой текст аз поставям трилогията си “Битието”, “Изходът”, “Законът”, един наистина епичен опит в пространството на над 2400 страници да се разкаже сто и двадесет години от националната ни история. Изпитвам особена емоционална привързаност още към “Разруха”, разбира се, към новия си роман “Забрава” и най-вече към “Поп Богомил и съвършенството на страха”. Това е постмодерен роман, който може да се нарече и исторически, и приключенски, и философски и който остана някак непрочетен и неразбран от нашата критика.

- През какви премеждия минаваше и още минава творческият ви път?
- В своя сложен и труден път писателят се стреми към съвършенството. Но съвършенството е трагически непостижимо, всичките усилия на писателя, колкото и да са драматични те, водят единствено до приближение към съвършенството. Съвършенството е като хоризонта, колкото повече го приближаваме, толкова той се отдалечава от нас. В този смисъл трудът на всеки истински писател е винаги изпълнен със съмнения, с неувереност и е дълбоко драматичен!



- Как приехте сериала “Дървото на живота”? И какво стана с филма на Попзлатев по вашия прекрасен роман “Разруха”? 
- В множество интервюта съм споменавал, че в първия си сезон “Дървото на живота” е навярно най-добрият, най-значимият български сериал за всички времена. Във втория сезон създателите на филма преувеличиха своите творчески възможности, прекалиха и пожелаха да разкажат всичко случило се в националната ни история между Освобождението и Първата световна война. В тази сюжетна пренаселеност, в това събитийно дърдорене изчезнаха смислите, съдбовността, посланията на трилогията, човешките характери се превърнаха в схеми и обедняха. Ще повторя нещо важно, в литературата, а и в киното историята на един народ дълбинно може да бъде разказана не чрез събитията, а чрез неповторимостта на човешките съдби. Що се отнася до филма на Петър Попзлатев по романа “Разруха”, той е готов, бе показан на фестивала “Златната роза”, ала също ме изпълва с болка и неудовлетворение. Аз още не съм го гледал, но режисьорът произволно промени сюжета и посланията на романа, позволи си да смени и заглавието. Филмът сега се нарича “Времето е наше” и нека Негово величество зрителят да съди за реалните му постижения и достойнства. 

- Носител сте на много престижни награди, но имате и силна конкуренция у дома. Какво е всекидневието на двама толкова изтъкнати творци? Кой на кого прави кафето и поднася, да кажем, супата?
- Срещата ми с поетесата Мирела Иванова отпреди двадесет и три години пред Столична библиотека промени житието ми, а животът с нея ми помогна да напиша книгите си. Тогава бях пределно потиснат, бях в тежко психическо състояние, но мисля, че и за двама ни тази среща беше не само съдбовна, но и благословена. Удивителното е това, че между нас никога не е имало и сянка от завист или пренебрежение, че и двамата обичаме творчеството на другия и се прекланяме пред духовните му възможности. В момента Мирела работи като драматург в Народния театър, тя е по-заета от мен, ето защо аз се опитвам да готвя, обаче не ми се получава. Така че, общо взето, тя прави супата, а аз поднасям кафето.

- Какво пропускаме за вас - кажете си! 
- Пропускате това, че аз съм един наистина изключително приятен, симпатичен, сърдечно отзивчив и добронамерен човек! Шегувам се, разбира се, макар че всичко изброено е вярно. Сега ще отговоря сериозно... Страшно, съдбовно важно в моя живот е това, че живея с хора, които обичам и които ме обичат. Имам три прекрасни дъщери - Неда, Яна и Зорница, и пет още по-прекрасни внука - Йово, Яне, Никола, Вихрен и Самуил, а тази щедрост на съдбата ме прави невероятно богат, вътрешно смирен и щастлив!

Елена КОЦЕВА
 /вестник "Над 55"/