Има такава група във Фейсбук - “Родопчани”. Създадена е на 7 септември 2013 г. В нея срещаш мъдростта на дълголетниците в Родопа планина. Има, разбира се, и много други любопитни четива, но аз искам да ви покажа една малка част от онези, които грабват душата ти, стоплят я или я натъжават. Само не те оставят равнодушен.

Нека започнем с актьора Владимир Карамазов и неговите откровения.

Оставих си аз сърцето в Родопите

“Сега, като се връщам за малко там, не ми се тръгва. То е ясно, че там ще се живее. На старини ли, на младини ли? Времето ще покаже. Важно е, че сърцето ми е там.

Има много добри хора около нас. Всеки път когато отида в Родопите, следва такава публикация. Но то наистина е нещо, което не мога да не споделя. Отидохме да снимаме агнетата на тези хора, а то стана... Милата жена разпъна трапеза с адски вкусните неща. На другия ден уж само да минем да си вземем мляко преди тръгване, се разпъна още по-голяма софра с още повече неща по нея. Коментарите са излишни. Тези хора са добри и гостоприемни. Малко по-различни от градските люде. Много им благодаря и винаги ще ги помня с добро.”

Екскурзоводът Ивайло Мирчев, който също обича да се среща с родопчани, разказва:

“Баба Елка е един от последните хора, които гледат крави в село Кутела. Колкото и парадоксално да звучи, в родопските села домашното кисело мляко, масло, сирене или кашкавал са вече деликатес. 

- Бабо Елке, защо почти няма крави?

- Оти сине млякото го куповат на 60 стотинки и то файда нема. 

- Ами ти колко крави имаш?

- Имам крава и адна телица, ама то си ми е за мене. Я съм 51-ви набор и си гледам рахатя с тях. Хем си почивам, хем и млячице има.

Решавам да я попитам за мечките. 

- Бабо Елке, тука преди години мечката бастиса един човек. 

- Мольчи сине, то тука мечките си ходят из баирян и хич ги е не страх.

- Ти виждала ли си? 

- Ооо, виждала съм, че и за малко да са не върна в село. Преди някое година бех за гъби тука, под върха (връх Курбанери) и по едно време чувам нещо тежко ходи. Ага погледнах - мечищено преж мен. Уплаших са много, ама и то са уплаши. Всеки в неговата си посока. Ама, уплаших са. Много са уплаших.

Владимир Карамазов с родопчани

Какво нещо е животът. 

В тези села хората са принудени да живеят в постоянно внимание, защото стръвницата е нещо много, много опасно

А техните дни преминават почти в горите. 

- Хайде, бабо Елке, със здраве. И дай Боже още дълги години да си гледаш кравите. 

- Хайде и на вас със здраве. За къде сте торнали?

- За Славейно, но ще минем да хапнем в Кутела. 

- Ворте, син, то там има хубаво за едене. Хайде!

Нарамваме раниците и потегляме. Баба Елка отправя грижовен взор към пасящите й кравички. Последното препитание. Последната частица връзка с природата чрез храната.”

За магията на тази планина разказва и Димитър Илиев.

“Не е като другите тази планина, Демире - магьосница е!

Като я доближиш още, и сещаш как нещо те хваща за гърлото. Стиска те, души те, и не пуща. Щеш не щеш, ще влезеш в дебрите й.

И чак като й позволиш да те прегърне, тогава отваряш широко гърди и ги изпълваш с вълшебен въздух, невдишван никъде другаде. И отдето и да си родом, се чувстваш като да си вкъщи

Вече не те души нищо, леко ти е на душата, криле имаш и хоризонт голям - да летиш, и да пееш. Затова и родопчани са такива - свободни хора, отрудени, честни. И с такава доброта в очите, че само по очите ще ги познаеш отде са. Затова във всяка къща барем по един певец има, а в песните им - и мъка, и любов, и радост.

Но най-вече простор, Демире. Простор! Като литнат, та няма де да се спрат. А когато дойде време да си тръгнеш от Родопа, пак нещо те хваща за гърлото. Стиска те, души те, и не пуща.

Но вече знаеш, че за да те пусне, трябва пак да се върнеш, че лек другаде няма да намериш.

А тя като родна майка все те чака, и все те прегръща. И колкото пъти се завръщаш, толкова по-ясно започваш да чуваш и гласа й, дорде накрая ти продума. А продума ли ти Родопа, като самодива е! Душата ти вече остава при нея. И само един лек има тогава - да целунеш земята родопска, и да останеш ... завинаги!”

Баба Елка

Нямам търпение обаче да стигнем до мъдростите на родопските баби. За една от тях споделя Диана Стефанова:

За живота накратко

- Най-страшното на този свят е да ти се счупи куражът.

- От какво се чупи куражът, бабо?

- От мъка. От голяма мъка.

- Леля затова ли не става от леглото?

- Затова. Няма за какво. Погреба децата си.

- А ще се оправи ли?

- Не. Мъката й е страшна.

- Оправя ли се счупен кураж, бабо?

- Зависи.

- От какво?

- Какъв човек си, колко ти е тежко и колко можеш да носиш.

- Как се оправя?

- С работа.

- Само?!

- Не е малко.

Ако си станал 

сутринта и работиш нещо, значи си намерил причина да живееш

- Какво да направя, за да не ми се чупи куражът?

- Работи! Няма да мислиш какво и как е станало! Ще мислиш какво и как можеш да направиш!

- На теб чупил ли ти се е куражът?

- Да, един път.

- И?

- Свекърва ми - баба ти Рада, каза: “Булка, и да ревем, файда няма! Дай да станем и да видим какво можем да направим!”. И станахме...

- Ами ако не намериш сили да станеш?

- Да не дава Господ! Ама, ако се случи, няма да се даваш! Ставаш и продължаваш!”

Росица Пейчева и нейната баба

Така е в планината, спасява те работата. Многото работа!

Има хора, за които няма делник или празник, няма адски студ или зверска жега, те са просто там, по полета и балкани с любимите си животни, грижейки се за “хайваните”, както ги наричат. 

Въпреки трудностите и суровия климат в родопските села стопаните продължават да се грижат за животинките си.

А ето какво е написала за своята баба певицата Росица Пейчева, която също е родопчанка

“Има едни хора, които са корен. Те са горският мъх, сладкият мирис на книжната страница, топлото на ръкавицата, мъдростта на мълчанието. Те знаят много повече, отколкото трябва. Те дават много повече, отколкото могат. Те са майката пред скобата - функцията и равенството в уравнението - това са бабите.

Бабата никога и никого не обвинява, не задава ненужни въпроси, не пречи. Тя прескача абзаците с отричане, гняв, пазарене, може би само малко тъгува, но някак невидимо. Тя е там, за да прави точно това, което трябва - да обича. 

Бабата е огромна ценност.

Пазете си я, докато я имате.”

Наистина това е жената, която има особено място в сърцето на всеки от нас. Щастлив е онзи, който е чувал галещите й думи, усещал е топлината на дланите й, виждал е любовта в очите й!

“Всички имаме спомен от баба - тази, която се е грижила за нас през ваканциите. И не само тогава. Прощавала ни е всички щуротии, които сме вършели, лекувала е раните ни и разбитите колене, пазела е тайните ни. Приготвяла ни е най-апетитните бабини ястия, чийто вкус помним цял живот. Показвала ни е как се меси погача, как се точат кори или се въртят палачинки, а баницата, която правеше, беше толкова вкусна. 

Тя ни е научила да плетем, но и за животинките в двора да се грижим. Не ни се е карала, когато закъснеем вечер, но е седяла будна, докато не се приберем, въпреки че сме минали двадесет или дори тридесет години.

Казват, че когато едно дете се роди, се раждат и бабите. Те са като майките, но с много повече глазура!

А тези от тях, които вече не са сред нас, съм сигурна, че ни пазят и от отвъдното, защото знаят, че винаги ще ги обичаме и носим в сърцата си.”

Бих искала да цитирам още и още от тази страница, ала е невъзможно да побера всичко в една вестникарска страница. Затова, ако искате да се докоснете до Родопа и нейните хора, може просто да потърсите страница “Родопчани” във Фейсбук.

Валентина ИВАНОВА