На 23 април се навършиха 95 години от рождението на големия български актьор Петър Слабаков. Любимец на българската публика, създал незабравими образи в театъра и киното, Слабака отлетя от този свят на 17 май 2009 година. Среща с двама от неговите внуци ще ни го представи в една малко известната роля - на дядо. Красимира и брат й Георги Султанови са деца на Буряна, дъщерята на Петър Слабаков от първия му брак. Съпругата му Стефания е от Разград, учителка по литература. Срещата й с родения в Лясковец бъдещ актьор става именно там. Младото семейство заминава за Варна, а после, за Бургас, където се ражда майката на Красимира и Георги. Семейството има и син - художника Красимир. От следващия брак на актьора e известният режисьор Андрей Слабаков.
- Големият актьор Петър Слабаков е ваш дядо. Какъв е първият ви спомен за него? 
Красимира: - Като дете го показваха по телевизията. Аз така го и знаех - дядо от телевизията. После майка ми ме заведе в София. Тогава го видях за първи път. Сигурно съм била на 2-3 години. Нарече ме стафида. Не се впечатлих много.

Достатъчно негови снимки бях виждала, много вече бях слушала за него. Казах му дядо. Той се сепна. Обръщението не му хареса. Ще ме наричаш Слабак -каза. Така си и остана: Слабак, Слабак... А аз стафида. Прегърна ме силно. Чувствах, че му е приятно.
Георги: - При пър-вата среща той ме попита дали ще пия една ракия с него. Беше шега. Бях още дете След един негов спектакъл го изпращахме с майка ми. Беше уморен, но въпреки това не спираше да ме разпитва и закача. Беше ми странно. Дотогава го бях виждал само на екрана. Не знаех какво да му кажа, но той знаеше как да ме забавлява. 

- Често ли се виждахте? 
Красимира:
- Когато отидох да уча в София, се срещахме. Виждахме се винаги, когато му се обадя. И отивахме да ме черпи. Не пропусках негова пиеса в театъра. И в Бериево съм ходила. Беше много хубаво.
Георги: - Когато работих в театър във Велико Търново, се виждахме много често. Село Бериево беше наблизо, а и той вече не бе така ангажиран. 

- Кога разбрахте, че дядо ви е бележита личност? 
Красимира:
 - Когато поотраснах. Много се гордеех. Знаех всичките му филми. Най-много ми харесваше: „Звезди в косите, сълзи в очите“.
Георги: - Знаел съм го винаги. Той беше непрекъснато на екрана. През годините ми е давал всичко, от което съм имал нужда. Казвал ми е що е достойнство и как се отстоява позиция. Доколко успявам да изпълнявам съветите му времето ще покаже, но на сбогуване му обещах да не го предавам. 

- За какво си говорихте?
 Красимира:
- Той не обичаше да говори за театър. Беше времето на политиката. В музикалното училище в София  представяхме годишната си продукция. Подхвърлих на съучениците ми, че дядо ми може да дойде. Те, разбира се, не повярваха, а той взе, че дойде. Настана суматоха, раздаваше автографи, голямо вълнение. За малко да се провали концертът. Когато вървяхме по улиците и хората го поздравяваха, ми беше колкото странно, толкова и приятно.
Георги: - Имах един период, в който почти се бях изравнил с Лучано Павароти. Тежах 120 килограма. Когато ме видя, дядо ми заговори за визия, естетика и за това, че сцената трябва да носи удоволствие на всички сетива. 
„Колко са тенорите с такова огромно тегло като твоето, които са направили кариера” - попита ме. – Павароти - отговорих веднага. - А дали ти си добър, колкото него” – контрира Слабака и ме накара да млъкна. 
Наколко месеца по-късно, когато пак отидах на гости ме посрещна с пушка. Вече бях свалил тридесет килограма, та не се наложи да стреля. 

- На какво ви учеше? 
Красимира:
- Той ми подари една снимка, върху която написа нещо, което чета цял живот: „На Красимира : Мирно! Кротко! Тихо.“ 
Сигурно е имал повод да ми даде точно този съвет. Бях много буйна и това ми пречеше.
Георги: - Учеше ме на тънкостите на сценичния занаят, на философията, която се крие в произведенията на великите автори. На техники, с които посланието от сцената да стигне до публиката.

Красимира, виртуозна цигуларка: Не мога да живея далеч от Ямбол

Ще започна моята история от 1968 година, шест години преди да се родя. Тогава в Ямбол се основава камерен оркестър. Задачата да го създаде и утвърди  е възложена на младия диригент Николай Султанов - баща ми. Обявен е конкурс. Интересът е голям. Кандидатстват млади таланти, възпитаници на музикални училища не само от Ямбол, но и от околните градове . Първа пред комисията застава една красива млада виолончелистка от Бургас - майка ми. Тя не само е приета веднага, но и диригентът се влюбва в нея от пръв поглед. 
 Родих се през 1974-та.  Още от дете знаех каква ще стана като порасна - цигуларка. Първата ми детска играчка беше една миниатюрна гъдулка. За лък ползвах молив и по цял ден свирих. Станах на две години и поисках истинска цигулка. Голям рев падна, докато ми я купят. Беше най-малката - осминка. Стоеше върху гардероба, не ми я даваха. Продължих да се тръшкам, плач, кавги, сълзи... Криха я, докато навърших 3,5 години. Тогава най-после започнах да уча сериозно. Баща ми Николай Султанов стана първият ми учител. Преди да завърши дирижиране в академията, той е бил цигулар. 
Да свиря за мен беше единственото удоволствие. Нямах никакво желание да играя с децата навън. С цигулката в ръце имах всичко. Понякога ми се караха. Настояваха да спра, да си почина. Нямах нужда. 
На девет години ме изпратиха в музикалното училище в Бургас. Баба ми Стефания се грижеше за мен. Продължих в софийската гимназия, а на осемнадесет вече бях в Дюселдорф. 
Германия се оказа чудесен вариант за бъдещето ми. Приеха ме в майсторския клас по цигулка на професор Роза Файн, първата ученичка на Давид Ойстрайх. Беше страхотно. Имах състуденти от цял свят: Япония, Корея, Русия. Немците като че ли бяха най-малко. 
Отидох в чужбина с една сравнително хубава ученическа цигулка. Професор Файн я видя и каза: На това дете трябва да се намери друг, страхотен инструмент. Дадоха ми двестагодишна цигулка, изработена от известната лютиерска филма „Йосеф Рока“. Връчиха ми я без никакви документи, дори не съм се подписвала за нея, на пълно доверие. С този превъзходен инструмент изкарах цялото си следване. 
След като се дипломирах, можех да остана в Дюселдорф. През годините на следването си бях изградила сериозна биография. Можех да отида и във Виена, на държавна скъпоплатена работа, но точно тогава установих нещо много важно...Че не мога да живея другаде освен в България. Носталгията ме мъчеше. Върнах се в Ямбол и застанах редом до майка си, в оркестъра, който дирижираше баща ми. 
Сега деля времето си между родния си град и Виена, където съм концертмайстор и солист на оркестър „Симфонието дел арте“. Той е основан и се ръководи от един талантлив българин - Константин Илиевски. Успях да го накарам да поеме и нашия ямболски оркестър „Дианополис“. Та сега всеки месец той идва в Ямбол, а аз пътувам за концертите си във Виена. Мечтата ми още докато учих, беше да живея в родния си град и да пътувам по света. Така и стана.

Георги, оперен певец: Не ме оставиха да избягам от музиката

И аз започнах с цигулка, но като виждах какво прави сестра ми, бързо се отказах. Преминах на пиано - труд и скука. И това не беше за мен. Не исках да ставам музикант, и това силно огорчаваше баща ми. 
 Преминах през Художествената гимназия, после ме приеха в Юридическия факултет на Пловдивския университет. Вече мислих, че завинаги съм се отървал от музиката, когато се  влюбих в бъдещата си съпруга Шмилена. В Пловдив тя учеше оперно пеене. За да съм близо до нея, отново се върнах към нотите. Този път, под влияние на страхотния виртуоз Борьо Памукчиев, избрах обоя. Маестрото ме увери, че това е лесен инструмент, за чието овладяване стига час работа на ден. Голяма измама. Тогава се разбра, че вследствие инцидент в детството имам проблеми с челюстта и няма да мога да свиря. Пеенето се оказа единственият вариант да взема някаква диплома. Нямах никакъв опит в това, само далечна детска мечта да стана бас, като дядо си по бащина линия - виден ямболски самодеец. Учех без никакъв интерес. После нещо ми стана. Амбицирах се. Оказа се, че да пееш никак не е лесно. Започнах работа във Велико  Търново, после в Бургаската опера. Готвех по три-четири произведения на година, концерти, програми. Трябваше от баритон да стана тенор. Беше ми много трудно, но повече нито за миг, не съм си помислял да се откажа. Не е в кръвта ми. Вече бях вкусил сладостта да бъда на сцената. 
Софийската опера ме покани за турнето си в Кипър. Сцената бе построена на едно старо английско укрепление в град Пафос. Зад него плискаше морето. Играхме „Лакме“ от Лео Делиб. Голямо преживяване.
През ноември миналата година участвах в ежегодния национален оперен фестивал в Китай. Поканата дойде от Римската опера и театъра в Парма. В продължение на два месеца обиколихме сцените в Тианжан, Хайнан, Харбин и Ксиамен. Аз бях Дон Отавио от „Дон Жуан“ на Моцарт и Граф Алмавива от „Севилският бръснар“. Други колеги играеха в „Травията” и „Бал с маски“. Страхотни спектакли с пищни декори и костюми, поставени някога от самия Франко Дзефирели. Екипът бе от 250 човека. Само солистите бяхме шестдесет, а диригентите - десет.  
Първите ни спектакли бяха в Тианжан, банков център, един от най-богатите градове на страната. Операта беше съвсем нова, страхотно съоръжение, шест пъти по-голямо от зала „Арена Армеец“. Постановките бяха придружени със субтитри на английски и китайски. Публиката не познаваше заглавията, но аплаузите накрая продължаваха повече от тридесет минути. След три часа спектакъл, когато едвам стоиш на краката си, да се покланяш и усмихваш си беше истинско изпитание. 
 Китай е възхитителна държава. Три пъти си хвърлях стария джиесем, с намерението да си купя нов, и три пъти ми го връщаха. Никаква престъпност. Сутрин телевизията показваше поредните политици, осъдени за кражби и корупция. От екрана те благодаряха на партията, че им е помагала да тръгнат по верния път. Присъдите, които произнасяха, бяха най-често доживотен затвор. Имаше и осъдени на смърт. 
Китайците са много любезни хора, готови винаги да се отзоват, ако видят, че се нуждаеш от помощ. В телефоните на всеки има преводач. Произнесената на китайски фраза например, веднага се превежда от глас на друг избран език.  
Бил съм в много държави, но Китай е първата, в която поисках да остана. В един студентски град, ректорът на университета ми предложи да стана преподавател по европейска музика. Каза, че ще ми осигурят преводач от български, жилище, автомобил и заплата от 4000 долара. 

Исак ГОЗЕС