“Ако загинеш - загини достоен,

ако се върнеш, знай, че цял народ

ще слави вечно своя верен воин,

за него сложил своя млад живот!”

 

Малко се знае за военните делници на най-нежния ни поет. Особено ярка и точна светлина върху тях хвърля капитанът от запаса Тихомир Геров в своите спомени “В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов”.

Обстоятелствата натрапиха на Димчо войнишкия шинел, а после вече като офицер го заставиха да отиде на война. С прекъсване, при една нова обстановка, той прекарва две пълни години като военнослужещ. 

Геров го описва така: “Той беше мирен, културен работник и освен буйния му нрав, нямаше нищо “войнствено” в неговия характер. Военщината го отвращаваше, казармата го отблъскваше със своите “прелести”, а фронтът му се представяше като преизподня. Въпреки това Димчо загина като герой в настъпление в тежките и кръвопролитни боеве по Долна Струма”. 

Той влязъл в казармата в началото на ноември 1912 г. вътрешно неподготвен за задаващата се война. 

Угнетявало го е мрачно настроение, макар външно да е бил весел и общителен 

Честолюбието му е страдало, когато е трябвало да отстъпва пред нищожеството, самодоволството и двуличието. Димчо е търсел и е намирал отдушник на потискащата го вътрешна раздвоеност сред природата и сред близките на сърцето му хора. 

Макар и млад, го чували да говори за умора от живота, в който имало “твърде малко радости”. Това той е споделил и в “Сиротна песен”:

“Познавам своя път нерад,

богатствата ми са у мене,

че аз съм с горести богат

и с радости несподелени”.

“Нашето обучение вървеше донякъде редовно - споделя в документалната си книга Геров. - Шест месеца ние прекарахме заедно като редници от последния 37-и набор в 22-ра допълваща дружина, която ведно със 7-а допълваща батарея образуваше гарнизона на Самоков. Димчо бе закъснял със службата си 6 години, защото бе отлаган като студент.

Няколко младежи от Ихтиман и Кюстендил бяха най-близките му другари. В големите ротни помещения винаги миришеше на спарена слама и на войнишки хляб. Обучаваха ни съвсем случайни хора, откъснали се по един или друг начин от фронта. Военновременната казарма никак не приличаше на мирновременната: липсваха и най-простите условия за човешки живот. Димчо понасяше това с привидно примирение”.

От разказаното в книгата проличава, че подготовката на войниците за война не е задоволителна, защото са пестели и патрони. Всеки войник е трябвало да изстреля само по пет патрона и обикновено куршумите минавали над мишените. Както се шегуват шопите: “Два високо, три в песоко”.

“Приличахме на руски пехотинци - обрисува обстановката Геров - и ботушите, и шинелите, и пушките - всичко беше руско. Димчо служеше в първи взвод на четвърта рота. 

Продължаваше да носи брада, която му придаваше съвсем невойнишки вид

Не му беше лесно да се превие и да заживее с нови навици. За да има по-голяма свобода и да се отърве от уморителните строеви занятия, а може би и по-други съображения, твърде рано той стана ротен писар”.

По-късно Димчо се отказал от много свои проекти и през септември постъпил в Школата за запасни подпоручици в София. Тук изживял най-голямата си мъка по изгубен близък. 

На 8 октомври почива майка му във Враца, където била погребана в негово отсъствие. Любовта си към своята обична майка той е изразил в стихотворението “Да се завърнеш в бащината къща”:

“Да те посрещне 

старата на прага

и сложил чело 

на безсилно рамо,

да чезнеш 

в нейната усмивка блага

и тихо да повтаряш: 

мамо, мамо”.

В края на март Димчо се уволнил. Почти една година след междусъюзническия конфликт избухва световната война и го заварва като офицерски кандидат. Едва в началото на 1915 г. той е разбрал смисъла на тези съкратени курсове, но е било твърде късно. Вече очаквал своето производство в първи офицерски чин. 

Отношението на подпоручик Дебелянов към наближаващата война е било отрицателно. 

Не одобрявал водената от правителството ни германофилска политика, защото разбирал, че българските интереси са продадени

Един негов приятел и роднина казвал, че той заминал на фронта: “не послушал ничий съвет, призова го буйната му кръв, лудият му темперамент за подвизи и борба, неговият немирен дух”.

На един гуляй Дебелянов заявил: “Трябва ли да стоим още и да безчинстваме, когато се чертаят границите на нашето отечество”. Той изпратил молба до Главната квартира на войската в Кюстендил да бъде мобилизиран като подпоручик, но тъй като дълго време не получил отговор, отишъл лично там и заявил, че иска да го изпратят на фронта. Димчо казал само на най-добрите си приятели, че заминава на фронта. В своите мемоари Петър Чамурлийски пише, че в една студена януарска вечер приятелят му подал следната бележка: “Съобщава ви се, Г-н Докладчик, че вие се назначавате в разпореждане на Началника на 7 Рилска дивизия и трябва веднага да се отправите за местоназначението си”.

Изпращането му станало в столичния аперитив “Копривщица”, където след няколко мастики Димчо започнал своята проповед за възмездието: 

“Всичко на тоя свят се заплаща. И когато заплащаме, даваме повече, отколкото сме взели”. 

На тръгване за фронта една незначителна случка го смутила. Негова позната му подарила китка цветя, превързана с черен конец, разбира се, без умисъл. До края на живота си той не можал да разбере защо тази жена, която уж го обичаше, бе излязла толкова несъобразителна, като знаеше склонността му към лоши предчувствия. 

Този черен конец като зловещ символ е оплитал мислите му за бъдещето

На 29 януари 1916 г. Димчо пристигнал на фронта в долината на р. Вардар и пожелал да го зачислят в 22-ри пехотен Тракийски полк, където започнал службата си в Осма рота. Изпратили го в Давидово, където половината рота охранявала дивизионните фурни и бе останала без офицер. По-късно ротният командир заминал в отпуск и оставил подпоручик Дебелянов за свой заместник. Струпала му се много работа, но той успял да се справи успешно.

След  тримесечен престой на фронта Димчо заминал в отпуск, който прекарал в Самоков, при сестра си Мария, и в София.

Когато се завърнал, подпоручик Дебелянов пак поел командването на ротата, която била на бивак извън Мелник. След два дни се настанили на бивак край село Марикостиново. Някои моменти от прехвърлянето на отвъдния бряг на Струма му направили силно впечатление и той ги възпроизвел в стихотворението си “Старият бивак”:

“Ето ни сега 

на други бряг...

Друг - брегът, 

съдбата - все еднаква”...

На Дебелянов му станало жал за един убит вражески войник, когато видял разпилените край него писма, но разбрал, че суровата военна действителност на фронта е такава, и написал: 

“Смешна жал, нелепа жал,

в грохотно, жестоко време!

Не живот ли да отнеме

той живота свой е дал?”

Гюров си спомня отбелязването на празника “Кирил и Методий”, където Димчо казал, че иска още утре да влезе в бой, защото за горещо могъл да говори само този, който го е изпитал. 

Той споделил за своето доброволчество, че заменил един свой колега с пет деца, когото изпращали на фронта

 С много тъга Гюров разказва за последната си среща с Димчо, когато му дал последната си цигара и изслушал неговите  оплаквания, че са го сменили от адютантството и са му дали една разстроена рота без началници. Това била и последната нощ за Димчо... 

Преди да замине за фронта, Дебелянов споделя с приятеля си Димитър Подвързачов: “Чувствам, че няма да се върна вече”. За съжаление, предчувствието му се сбъднало.

“Ранното утро на 2 октомври 1916 г. - отбелязва документалистът - завари отстъпилите роти при Малчова бара, близо до Горно Караджово. Пета рота остана до разсъмване в окопите си, прикована от огъня на противника. Димчо преживя една кошмарна нощ. Никой не узна изцяло впечатленията му от поражението. Положението изглеждаше безнадеждно. Противникът усилено стреляше, предимно с фугасни гранати. Забелязах Димчо без шинел. Не беше съобразил, че белезникавата му куртка го отделяше от другите. Личеше, че е някакъв началник. Пета рота се връщаше на позицията си. Противникът я обстрелваше. Чу се вик: “Дайте път!”. Носеха трупа на убития поручик Българенски. Тая среща с мъртвия командир на Трета рота произвела на Димчо тежко впечатление. По-късно го чули да казва: 

“Лош сън сънувах. Непременно ще ме убият“

Наближаваше 10 часа. Първите отделения на Пета рота бяха стигнали на двадесетина метра от големия окоп при тополите. Дружинният командир капитан Вълчев, в чието подчинение бе Димчо, му заповяда: “Подпоручик, излезте напред с ротата си и заемете най-предния окоп”.

Дебелянов поведе хората си напред. Изведнъж, както стърчеше прав, той вдигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и лопатката и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си. Опита се да разкопчае дрехата си, но не можа. Отдельонният командир на трети взвод Сиренячки разкопча куртката и панталоните му и раната се показа. Куршум го беше ударил отляво в долната част на корема и бе направил широк разкъсан отвор. Поиска вода. Дадоха му. Едва можа да попита: “Нали няма да умра?”. Някой, за да го ободри, рече: “Не бой се, господин подпоручик, леко е”. “Ох, не е леко”, отвърна той, отпусна се на земята и след малко издъхна”...

Пред падналия 

подпоручик смел

един полковник се прекланя -

от него вдъхновение поел,

с признателност 

главата скланя.

 

Полковник о.з. Стефан ШОПОВ

Бел. ред.: Повече за военната съдба на Димчо Дебелянов и на още 19 български творци, писатели, поети, художници и музиканти, участвали във войните и ги отразили достойно в своите книги, платна и песни, може да прочетете в сборника “С перо и четка - на нож!”. Инициативата е на 21 писатели, поети и журналисти от Съюза на българските творци и от Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва. Съставители са: Ирина Александрова - председател на Съюза на българските творци, и о.з. полковник Стефан Шопов - член на УС на Столичната организация на СОСЗР.