Вечер след вечер тя гостуваше в домовете ни, за да донесе радост и добро настроение с ефектната роля на Гретхен от хитовия сериал „Столичани в повече“. Красива, надарена с мелодичен глас и с вродено чувство за хумор, героинята й грабва зрителя. А партньорството с Ненчо Илчев в ролята на поп Григорий провокира истинска наслада. Казва се Вяра Табакова и е актриса в Народния театър „Иван Вазов“. Пътят й към първата ни театрална сцена не е лек, но Вяра Табакова искрено споделя трудностите, които е преодоляла, за да се утвърди в професията.

- Г-жо Табакова, как попаднахте в сериала „Столичани в повече“?

- Съдбата подрежда и навързва нещата. В „Добри хора“ си партнирах с Параскева Джукелова. Тя бе поканила на спектакъла мъжа си, известен кинорежисьор, бяха дошли и негови колеги. Един от тях, Станислав Трифонов – Роги, ме забеляза и се разговорихме. Когато ме предложили за ролята на Гретхен, Роги веднага казал „Да“. Друг режисьор от „Столичаните“, Александър Косев, също ме хареса.

С него се знаем от младите години, от френската продукция „Изток Запад“, където той бе асистент-режисьор. Помня, бях на семеен уикенд на Белмекен, там няма обхват. Прибирам се и виждам 40 повиквания. Канеха ме да се снимам в „Столичаните“! Казаха, че трябва да говоря на немски.

- Вие говорите като истинска германка!

- Никак не беше лесно, езикът е труден, хващала съм се да го уча. Не е като английския. Научих си текста на немски, отидох на първи снимки. Бяха със Стоянка Мутафова и Стефан Илиев. Големи фигури! Той играе немец. Със Стоянка се знаехме отдавна. В сериала „Големите игри“ на Иванка Гръбчева тя играеше баба на сина ми, Йоан. Много го харесваше. Спомням си думите й: „Като гледам Йоан, разбирам, че е лъжа твърдението, че за сцената ти трябват 99 процента труд и един процент талант. Обратното е!“. Често казваше на момчето ми: „Ще те открадна, ще те открадна“. Стоянка Мутафова остава пример за интелект и висок дух.

- Успяхте ли да внесете нещо свое в „Столичаните“?

- Отивам на първи снимки, режисьор е Александър Косев. Казвам му: „Не е удобно да говоря на немски, а после като мина на български, да го правя перфектно. Ще говоря с акцент“. Устоях си на решението и мисля, че това беше находка. Щастлива съм с прелестния немски акцент. Запомня се от зрителите.

В театъра пишем върху пясък - който гледал, гледал, а киното остава и се помни „Столичани в повече“ е от сериалите, които надживяват времето.

- Защо, според вас, публиката харесва този филм?

- Заради добрия сценарий и добрия актьорски състав. Понякога обаче има и щипка мистика. Може сценарият да е великолепен, артистите да са чудесни, а резултатът да не е задоволителен. Така е навсякъде по света.

Една благословия отгоре помага Филмът е и много близък до нашата душевност, до проблемите, които всички преодоляваме.

- С двама от колегите ви от „Столичаните“ играете в един театър – Васил Драганов и Ева Тепавичарова?

- Аз поканих Ева в Пътуващия театър, след което тя попадна в Народния. Направи много хубава роля, тя се събуди звезда след „Столичаните“. Нейната майка е от Белово, а моята - от Момина клисура. С Ева и по такава линия сме приятелки и землячки. Много се радваме, като се видим, обичаме се. Поддържам колегиална връзка с Васил Драганов и Любо Нейков. С Албена Павлова и мъжа й, Емил Марков, сме приятели. Бяхме много близки, когато се роди Мина, дъщеря им. Знаехме мига, в който бебето ще дойде.

Лишена съм от чувство за завист.

Баба ми казваше: „На скута ще ти седнат, на късмета – не“

Всеки човек има върхове и изпитания, които трябва да изживее. Минаваме през добро и лошо, то е като броеница. Ако на някого се случват много хубави неща, вероятно ги е заслужил. Ако не ги е заслужил, ще си плати цената. Безплатен обяд няма.

- Вероятно в рода ви има артисти, които са се изявявали на сцената преди вас?

- Първата актриса в рода съм аз, макар че и майка ми, и баща ми са много артистични. Майка ми, Мария, тайно мечтаела да стане актриса, но не се решила да си опита силите в трудното поприще. Много е красива, на млади години я убеждават, че ще има успех на сцената.

Уви, тя избира друга професия, завършва агрономство. Почти не е работила по специалността си, защото в София тази професия няма приложение. Баща ми, Лъчезар Табаков, е инженер. По бащина линия родът ми е много интересен. Бабата на татко, Евгения Прудкин, е дете на руснака Иван Прудкин, участвал в Освободителната война и в строежа на железницата на барон Хирш. Трима братя са - Иван, Яков и Йосиф. Иван се жени за австрийка. Отиват да живеят в Австрия. Местят се в Одеса, после в Русе.

Моята прабаба австрийка има интересна биография. Била е на гости на семейството на баба Тонка Обретенова в дунавския град. Прабаба ми, Евгения Прудкин, отгледала баща ми, защото той остава много рано сирак. Тя е сред съоснователите на педагогическото училище в Шумен, а сестра й пък съосновава училището за милосърдни сестри в същия град. Тази моя пралеля била много сръчна в ръцете. Отпращала всяка сестра, която не можела да взема кръв, да се упражнява в моргата.

- Любопитна семейна история! На кого сте кръстена с хубавото име Вяра?

- На майката на баща ми, която е починала много млада. Тя е от Велико Търново и е била образована. Нейният баща е бил известен човек, уважаван в местната общност. Семейството било богато. Бях мъничка, когато един адвокат, Врабчев, ми разказваше как с баба ми са учили в Американския колеж, а тя била много артистична.

- Ето откъде иде вашата артистична дарба!

- Може би сте права. От дете мечтая да стана актриса, нищо не измести мечтата ми. Родена съм в Пазарджик. Там родителите ми са работили на каскадата Белмекен-Сестримо, там пламнала искрата между тях. Баща ми казваше: „По времето на социализма се изградиха много неща. Участвах в строителството на някои от тях, те все още работят“. Първи клас изкарах в село Сестримо. После ме преместиха в Белово, където имаше добро училище. Втори за трети клас си дойдохме в София, където е роден татко. Имам чудесно софийско детство Учех в 120-о училище. После ме приеха в английската гимназия. Безгрижни години бяха, макар че учехме много.

Три пъти кандидатствах във ВИТИЗ, което беше доста мъчително. При първото кандидатстване бях 980-и номер от момичетата. Да не бъдеш харесан в младостта е голяма травма. По-късно си даваш сметка, че това не е чак толкова важно, но докато узрееш за тази истина, не е леко. Сега всичко е по-лесно за бъдещите актьори – не е само НАТФИЗ, има Нов български университет, има колеж „Любен Гройс“.

По настояване на майка ми и баща ми веднъж кандидатствах българска филология и ме приеха.

Родителите ми просто не желаеха да си пилея силите и времето

Направих решителната крачка, когато влязох в специалността „Кукли“ във ВИТИЗ. Избрах театъра. Беше тежък период за мене. Мечтаех да съм драматична актриса, не куклена. Моят професор е Боньо Лунгов, изключителен педагог и преподавател. Обещах му, че ще бъда актриса в Народния театър и го постигнах. Разбира се, това не се случи веднага след студентството.

- А с какво се занимава съпругът ви?

- Преподавател е в Американския университет по театър. Там държат на тази специалност. Неотдавна излезе негова постановка в Русе - „Балкански синдром“ по Станислав Стратиев. Много сполучлива се получи. Театърът в Русе е на високо равнище.

С мъжа ми навремето се разбрахме, че всеки ще си върви по пътя и никой няма да тежи на другия. През 2000 г. бяхме поканени от големия драматург Горан Стефановски в изключителен международен проект - „Хотел Европа“. Играхме на всички големи фестивали в Европа – във Виена, Стокхолм, Бон, Авиньон, Болоня. Това бяха 6 незабравими месеца на вдъхновение и творчество в едни от най-красивите градове на континента, с много и взискателна публика, от която получихме огромна любов.

В началото театралната кариера на мъжа ми тръгна много бравурно, после нещата се успокоиха. И слава Богу! Не се ревнуваме. Аз съм съвсем нормален човек, правят ми удоволствие дребните неща. Обичам да готвя. Когато се изяде храната, наградата е за мен. Мъжът ми харесва моята кухня. Царица съм на боба и лещата. В крайна сметка, макар и свръхемоционална, аз съм от хората, които умеят да минават през живота леко, без излишен шум и суета. Благодарна съм! Потънали в злобата на деня, понякога пропускаме щедрите подаръци на съдбата. Затова: Любов, любов! Любов и благодарност!

Мария ИВАНОВА