Възхитителни са днес откритията на родната и световна наука, но на един много актуален въпрос тя все още не е дала отговор: Дали агнетата са горди с факта, че по Гергьовден цената им се вдига? Както е при футболистите например.
Човекът е странна птица. Понякога с различен аршин мери едно и също нещо. Преди години големият Борис Машалов разплакваше цяла България, щом запееше за онова сиротно агънце, чиято майка овчарят продал, та го оставил сираче. Няма случай обаче някой да лее сълзи, докато тегли ножа на поредното клето животинче. В друга една песен лиричният герой нарича любимата си: “Яно, вакло агънце”. Така овцата в младенческа възраст е превърната в символ на красотата.
Хората по принцип обичат агънцата. Мили са им. С нежност ги галят, говорят им, пощипват ги, но предпочитат да ги виждат печени. Както мъжете: колкото и добре да е облечена една жена, все искат да я виждат гола.
Преди години, в навечерието на Гергьовден, началникът ми извади една карта и заби пръста си в средата й: “Това са “Чаирите” - каза. - Искам репортаж за овчарите!”.
Пътят се оказа дълъг. Търсенето сложно и когато отчаянието съвсем ни завладя, някъде между селата Гьоврен и Триград в сърцето на Родопите, попаднахме на груба дъсчена табела с надпис: “Чаирите”. Под него със ситни букви бе добавено: “Пълна лудница”. (В интерес на истината, телевизионното предаване със същото име се появи много по-късно.)
“Чаири” в буквален превод означава ливади. Три стада бяха се пръснали наоколо. Овчарите се оплакваха, че купуват млякото им за стотинки, че работят къртовски за нищо и че ако го правят все още, то е защото обичат този наследен от дедите им занаят. По всичко личеше обаче, че те ще са последните мохикани в тази иначе благородна професия.
Но нека се върнем към празника Гергьовден. Ако го погледнем от битовата му страна, той обединява хората, но намалява агнетата. Такъв празник и без депутат ще мине, но не и без печено.
Въобще агнешкото е като дялан камък: става за всяко събитие - от сватба до помен
Дори на “Чаирите” като откривали паметник на Христо Ботев, който кръстосвал наоколо по делата си, на банкета принесли в жертва дузина сукалчета, които нямали никакво отношение нито към революцията, нито към поезията. Единственото полезно, което сторили, било да убедят чревоугодниците, че когато те са на софрата, луканката е най-отвратителното нещо.
Преди години литературните празници “Сливенски огньове” подпалваха през май целия Балкан. Тогава според свидетели печените агнета се мерели по важност едва ли не с поетите. Затова някой остроумец прекръстил празника: Агньове. Балканът побеляваше от агнешки кости, спомнят си свидетели. Страхотен натюрморт.
Известно е, че Сливен е градът на войводите. На брой са сто, но в интерес на истината, един от тях, Стефан Караджа, е взет от Ямболско. Но явно на местното партийно и държавно ръководство тогава това количество арамии им се сторило малко, защото решили да произведат още. За целта качили цвета на родната поезия в местността “Карандила”. На клечка, забита в земята, бил поставен фес. Облекли майсторите на мерената и немерена реч с ямурлуци, залепили им мустаци и им нахлупили калпаци. С пушка в ръка всеки трябвало да се цели във феса.
Великата Елисавета Багряна обаче не била очарована от тази идея
“Ама аз само веднъж съм пипала пушка - казала, - когато бях на лов с цар Борис”. Въпреки това стрелбата й била успешна и фесът паднал. Подобна сполука имали и другите. В крайна сметка се оказало, че фесът бил вързан с тънко въженце, което се дърпало точно по време на стрелбата. По-важното е, че всички кандидати станали войводи, макар и с малка фалшификация.
За да научим всичко това, трябва да благодарим на един човек, който днес, за съжаление, не е вече между нас, но чийто смях и мъдрости още ни чукат по главите. Замфир Иванов - Фирко така си и остана ненадминат символ на сливенската бохема.
Духът му сигурно още витае из самотните дамски спални и буди запотените им обитателки, дори и да са вече в рая
Когато достигна доста солидна възраст, Фирко неочаквано се ожени. Красавицата беше 11 години по-млада от него и с 11 килограма по-тежка. Цигуларка.
Замфир Иванов беше журналист. От първите завършили богоизбрания факултет. Там той с още други свои колеги таланти родили поетичното чудо Трендафил Акациев. Наближаващият празник е добър повод да си припомним едно от култовите негови стихотворения:
Любовта на овчаря
Кълна се в едната си сълза
моя малка и желана,
превърнеш ли се в коза,
аз пръч ще стана.
Такива стихове Фирко рецитирал дори пред всемогъщия Тодор Живков. Когато той се смеел, и останалите започвали да се смеят. Силно. Мълчал ли, всички мълчали. Веднъж шефът на охраната на Първия се заинтересувал:
- Абе, кой е този Трендафил Акациев?
- Не го познавам - отвърнал поетът. - Само съм го чел, но не е много известен.
История с агне и дамаджана
През годините на соца Г. Д. бе един от най-уважаваните и бележити фигури в Елховско. Председател на местния Аграрно-промишлен комплекс, той се отличавал с мощната си, почти великанска фигура, с апетит, достоен за рекордите на Гинес, и мащабността, с която решавал земеделските и животновъдни дела.
Излишно е да казваме, че този достоен стопански ръководител бил душа на всяка компания. Веднъж той се прибирал късно вкъщи, натиснал звънеца и подвикнал на съпругата си: “Отвори бързо, че нося едно агне и дамаджана вино”.
Жената мигом се отзовала да помогне на тежко натоварения си съпруг. Каква била изненадата й обаче, когато го видяла без нищо, с ръце в джобовете.
- Къде са агнето и дамаджаната - попитала.
- Тук - доволно отвърнал съпругът - и се потупал по корема.
Интервю с овчар:
- Чичо, как минава един ваш ден?
- Рано извеждам овцете, вадя шише ракия и пия.
- Чичо, този репортаж ще го гледат и деца. Вместо “шише” казвайте “книга”.
- Добре. Рано извеждам овцете, вадя си книгата и чета. По обяд идва Спиро с неговата книга и заедно я четем. Следобед отиваме до книжарницата и си взимаме две книги за до вечерта. А вечер отиваме при Ванката и там четем негови домашни ръкописи.
Исак ГОЗЕС
