Журналистката Ели Юрукова: След бомбардировките в Сърбия се разболяха от рак и много войници от НАТО

<em>Репортер на &bdquo;ШОУ&rdquo; се срещна с нея на българска земя. </em><br /> <br /> <strong>- Ели, какво работите днес?</strong><br /> - Работя към Европейския център за мир към ООН &ndash; правя политически и икономически анализи за международните организации, за правителства. Доскоро бях директор в Европейския център в Призрен, най-хубавия косовски град. Днес всеки ден виждам на гарата в Белград бежанците. Повечето са икономически емигранти. За едни войната е майка, за други мащеха. Едни от бежанците спят на пейките на гарата, други се настаняват в скъпите хотели, докато ги изтеглят нататък - към Европа. Срещам и доста хора от Македония, които отпътуват на Запад. <br /> <strong><br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201603/Tina_32/38_39_Eli_Yurukova_2.jpg" alt="38_39_Eli_Yurukova_2.jpg" align="left" hspace="9" width="300" height="385" />- Какъв е животът в Белград?</strong><br /> - Постоянно го сравнявам с нашия в България. Даже захванах да пиша книга &bdquo;Как да живея в Сърбия и да (не) я обичам.&rdquo; Тук хората след война се оправиха по-бързо, отколкото българите в мирно време. Няма такава немотия като при българите. Сърбите са по-смели, по-непукисти, по-дейни и може би по-жизнерадостни от нас. Ние, българите, сме по-примирени и по-песимисти. <br /> <br /> Българинът ще каже &bdquo;Няма да се оправим&rdquo;, сърбинът &ndash; &bdquo;как няма да се оправим?!&rdquo; Разликата е съществена. Помните по времето на соца - Югославия бе за българите Запад. Тукашните никога няма да се оставят да бъдат на опашката. А ние сякаш сме се примирили с последното място. И даже не ни е срам, че се влачим на опашката.<br /> <strong><br /> - В Европа расте четвърто поколение, което не познава войната. Първото е вече над 70-годишна възраст. Вие видяхте войната отблизо...</strong><br /> - Никой не вярваше, че може да има война. Мъжът ми Ванче, с когото сме 35 години заедно, също не вярваше. Той е бил капитан на кораб, смел човек, но и той смяташе, че всичко е част от политическа игра. Помня онзи страшен ден, когато бях на пресконференция на Ричард Холбрук, специалния американски пратеник, пристигнал за преговорите. Той излезе от кабинета на Милошевич и ние се хвърлихме към него. Всички питаха ще има ли военна интервенция. А той поспря и само каза: &bdquo;Нека Бог е с вас!&rdquo; <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Това беше в 2 следобед. В 8 почнаха бомбите. </strong></span><br /> <br /> Няма да забравя оттеглянето на руските войници от Босна и Косово. Голямо беше разочарованието между православните. Митът за Русия беше унищожен. Но днес Русия има шанс на Балканите именно чрез Сърбия.<br /> <strong><br /> - Вие станахте известна точно по време на войната...</strong><br /> - Колкото и грозно и нечовешко да звучи, така беше. Аз, като кореспондент на &bdquo;Свободна Европа&rdquo;, имах проблеми с полицията, но когато Холбрук постави въпроса пред Милошевич, той махнал с ръка: &bdquo;Нека работи&rdquo;. Не ми е минавало и през ум да се откажа. Казвах си: <br /> <br /> &bdquo;Какво може да ми се случи повече?!&rdquo; &ndash; Хора умираха край мен всеки ден, а аз какво?!? Човек в такива моменти придобива една особена смелост &ndash; осъзнава, че изпълнява дълга си. Имах голяма свобода като кореспондент на &bdquo;Свободна Европа&rdquo;. Не съм имала цензура нито ден. <br /> <br /> Днес за да чуеш истината, слушаш Би Би Си. <br /> <br /> Доказали са, че информацията им е проверена. Аз като техен кореспондент първото, което научих, бе: &bdquo;Сбъркаш ли &ndash; &bdquo;пътник&rdquo; си&rdquo;. В началото на войната хората се надяваха, че всичко ще свърши за 2-3 месеца. Беше извикан от Щатите Милан Панич, богат индустриалец със сръбски произход. Като стана министър-председател, се смяташе, че ще бъде добра совалка и ще се стигне до споразумение. <br /> <br /> Докато Панич половин година бе на власт, имаше някаква надежда... Но явно, че оставането на Милошевич за президент на Сърбия не бе адмирирано и Панич скоро страшно се разочарова, нищо не можа да направи. Ние, журналистите, покрай него ходихме и в Щатите, и в Китай. Панич ни показа вилата си, частния си самолет, беше осъществил за себе си американската мечта. Милошевич, като разбра, че няма да се постигне споразумение, накара Панич да си даде оставката. И войната навлезе в своя коловоз. Още във Вуковар го разбрах - <br /> във войната няма победители <br /> <br /> И едната, и другата страна са жертва. Дадоха им пенсии на тези, които са воювали, и ги забравиха. И тук се прояви по същия начин Виетнамският синдром, както при американските войници - затваряне, депресия, психичните травми не могат да се излекуват. Хората днес не искат да си спомнят войната. Спомнят си я само тези, дето са се напечелили, и звучи много отблъскващо, когато чуеш някой търговец от войната да казва: &bdquo;Ама какви пари спечелих през юговойната&rdquo;. Другите отбягват тези разговори. Тук има много нелегално оръжие, останало още от юговойната. Това оръжие от Балканите върви на Запад. Предполага се, че на тукашната територия има между 200 000 и 700 000 броя нелегално оръжие. Балканите са район за продажба на нелегално оръжие. Говори се, че оттук се снабдяват терористите. При нападенията в Париж се установи, че пушките са като тези от юговойната. Тук почвата и храната са с вредни последици за здравето. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Има много болни от рак <br /> </strong></span><br /> както от войниците на НАТО, така и сред тукашните хора. Още 50 години ще се чувстват последиците. Особено в Косово. Огромната вълна от бежанци съсипа семейства, раздели мъжете хървати от жените им сръбкини, изпогубиха се деца. Днес още се търсят много семейства, останали без вест и връзка. <br /> <strong><br /> - Разкажете за срещата си с Радован Караджич...</strong><br /> - Когато влязох за интервю при него, той мислеше, че в &bdquo;Свободна Европа&ldquo; работят американски журналисти. Аз почнах да говоря на сръбски и той изумя: &bdquo;Говорите сръбски? Мислех, че всички американци са монст`р /чудовища/, а вие сте &bdquo;лепа жена&ldquo;. Казах му, че съм българка и половин час си говорихме за жени и любов и че истинските мъже можели да се родят само във войната. Предавам ви чисто външното от нашата среща.<br /> <strong><br /> - Вие сте първата, която е разговаряла и с митичния Аркан...</strong><br /> - Интервюто с Желко Ражнятович-Аркан направих по негова покана, колкото и шокиращо да звучи това. Никой дотогава не беше взимал интервю от него. Пристига един ден охраната му и ме взима с грамаден джип. Чудех се защо точно мен бе избрал, за да даде интервю. <br /> <br /> Оказа се, че е заради скандала с българския кораб &bdquo;Хан Кубрат&ldquo;, който бе нарушил югоембаргото, превозвайки гориво. Някъде в българския печат се бе появила информация, че той стои зад тази доставка. Беше му изключително важно да заяви на всеослушание, че няма нищо общо с това. И беше намерил правилния човек - българската журналистка от &bdquo;Свободна Европа&ldquo;. Представяте ли си какво разузнаване е имал той в екипа си! <br /> <br /> Беше антипушач, но ми позволи да запаля цигара, наля ми уиски. Седяхме в къщата му, където днес живее Цеца Величкович, и той нищо не пи. Каза, че това не си го позволява. Говореше ми, че е получил тайната на руското оръжие &bdquo;елиптон&ldquo;, с което ще победят НАТО, и се хвалеше, че е най-богатият човек в Югославия. Но най-интересното се случи, след като излезе интервюто - то бе препечатано и в централния печат. Идват от охраната му и ми носят за благодарност едно кожено палто в кутия, вързана с атлазена панделка, и друг голям кашон - с телевизор. Аз ужасена им казвам, че не искам нищо, че съм журналист, чудя се как да ги отпратя. А на другия ден звъни секретарката му и ми казва, че още неща ще ми донесат, сигурно тези са били малко и затова съм ги върнала. Обясних й, че аз никога няма да приема подаръци. Че съм журналистка и че това ще ме компрометира в професията. После той ме покани на сватбата му с Цеца Величкович. За жалост не успях да отида. <br /> <strong><br /> - Какъв е Аркан?</strong><br /> - За своите той е герой, защитник, но според международното право е обратното. По време на войната понеже имахме достъп като журналисти до много места, често сме вършили услуги за хора, които не знаят нищо за своя син, баща, роднина, нямат вест. Помня, че имаше мобилизирани българи от Димитровград, които издирвахме. Научихме за смъртта на едно от момчетата. Как да го съобщиш?! В Босна имаше български доброволци, тежко ранени. На страната на сърбите са се сражавали. Криеше се в официалната статистика колко хора са убити. При кървавата баня в Сараево на пазара Меркале бях там. Ние по-добре знаехме убитите от статистиката. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Често сънувам войната като образ на вдовица в черно </strong></span><br /> <br /> като живо същество, с което говоря. Тези неща не избледняват с времето. Неизтриваеми картини в главата са. Помня, че търсихме по време на войната приятеля сърбин на нашата колежка от София журналистката Милена Стоилова. Приятелят й не се обаждаше на телефона и тя ме помоли да издиря момчето. Чрез странични хора успях да разбера, че той се крие, за да не бъде призован в армията. <br /> <br /> Съобщих й го, за да не се тревожи. После той много пъти бе на гости при нея в София. А някои негови другари вече ги нямаше на този свят. За съжаление милата ни приятелка Милена загина нелепо при едно пътно произшествие в София. <br /> <br /> <hr /> <br /> <strong>Трагедията във Вуковар</strong><br /> <br /> По време на войната съм разговаряла с почти всички знакови имена &ndash; Зоран Джинджич, Радован Караджич - Аркан, генерал Ратко Младич, Алия Изетбегович. Говорех и с президенти, и с военнопрестъпници. Журналистът трябва да чуе и двете страни. Изетбегович ми постави условие да прочета Корана. Направих го. Сръбският генерал Милан Гверо ми даде дума, че ако пусна интервюто, без да изрежа нищо от него, ще ми покаже Вуковар, когато югоармията го завземе. Избрал си беше петнайсетина журналисти от световни агенции, телевизии и вестници, за &bdquo;да видим какво е генералска дума&rdquo;. <br /> <br /> Един журналист от Си Ен Ен поиска от генералите да види къде се сражават тъмнокожите и арабите, тъй като се твърдеше, че има такива доброволци. Чух как полковникът, на когото бе зададен въпросът, се обади по своята връзка и му казват, че нямат тъмнокожи войници. А той извика: &bdquo;Не ме интересува, направете инсценировка. Боядисайте ги, ако трябва. Това е заповед.&rdquo; А после се обърна към мен и заплашително ми каза:<br /> <br /> &bdquo;Ти знаеш езика, но си затваряй устата!&rdquo; През войната полковникът стана генерал. Във Вуковар не можеше да се влезе, беше минирано поле. Само главната улица бе разминирана. Движехме се с танк. Постоянно ни казваха да не се отклоняваме. Труповете на животни бяха навсякъде по пътя &ndash; издути... мъчителна картина. Вуковар беше сринат със земята. Трябваше да отидем до един полуоцелял ресторант да говорим със сръбски генерали. Нямаше прозорци, а найлони. Там ядохме заедно с генералите войнишки боб и пихме... уиски. Това имаше. Бях виждала цветущия Вуковар. Нямаше и следа от хубавия град. Беше късна есен &ndash; всичко беше минно поле. Не може да ми излезе от главата една картина &ndash; малка къщичка, овъглена... а на въжетата се веят надупчени почернели бебешки пеленки... <br /> <br /> <hr /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Митът за Аркан &ndash; от обирджията до героя</strong></span><br /> <br /> &bdquo;Парадоксалното е, че най-често обикновеният сърбин свързва името на Желко Ражнятович-Аркан с неговата вдовица - все още една от най-известните фолкпевици Цеца. В сръбските медии винаги се учудват, че в България наричат Цеца с нейната фамилия Величкович, а не по презимето на мъжа й Аркан Ражнятович. Сръбските новинари всяка година следят дали е присъствала на помена на Аркан, дали продължава да й липсва, откакто са го убили. <br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201603/Tina_32/38_39_Arkan10.jpg" alt="38_39_Arkan10.jpg" align="baseline" width="500" height="335" /><br /> <span style="font-size: x-small;"><strong>Желко Ражнятович-Аркан, по време на бойни действия </strong></span> <br /> <br /> Наскоро имаше едно нейно признание, че двамата с Аркан са били близки приятели с убития при атентат първи сръбски демократичен премиер Зоран Джинджич. Той първи й се бил обадил да изрази съболезнованията си. Дори й предложил заедно да свалят Милошевич./?/ Ето, това е невероятната балканска кръстословица, в която всичко се преплита като в един неконтролируем вулкан. <br /> <br /> Тук са фолк, неразяснени и досега убийства, ДС, митове и легенди, в които Аркан или пък Милошевич са живи и си живеят някъде спокойно и богато на Хаваите или в Русия. Ако беше жив, издирваният от Интерпол Аркан, обвинен в престъпления срещу човечеството, сигурно щеше да бъде изправен пред Трибунала в Хага. Но сега е останала легендата за него, за невероятния път на един мафиот и обирджия на банки, който се превръща в патриот и &bdquo;защитник на сръбските интереси в юговойната&rdquo;, достига до депутат в парламента и министър, невероятно богат и дързък. Вероятно защото е бил под защитата на службите?!?<br /> <br /> Мисля обаче, че времето на военното пиянство е отминало отдавна - Аркан не е останал в очите на сърбите герой, той е част от едно нещастно и трагично минало, което всички искат да забравят. Само едно ще добавя &ndash; войната е трагедия за всички - и за победители, и за победени. Огромна, огромна, огромна! Където и да съм днес, понеже обикалям в Хърватия, Босна, Косово, Сърбия... навсякъде има инвалиди от войната. И сред тези, които са воювали, и сред мирното население.&rdquo; <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Савка ЧОЛАКОВА<br /> <br /> <br type="_moz" /> </strong><br />