Цената на успеха у нас е да минеш през иглени уши, през народен хейт и канонада от словесни камъни. И ако случайно устоиш – чак тогава си "достоен" да носиш царската корона.
Това разбира неизбежно почти всеки успял човек в България. А първо го научават тези, които прославят страната ни пред света. Парадоксално, но факт – и то достатъчно тежък, за да срути дори и най-върлия си опонент.
Григор Димитров се е сблъсквал челно с това явление десетки пъти, откакто е със световна популярност. Бил е определян и наричан как ли не.
Разбрал е по неволя значението на израза "От "Осанна" до "Разпни го" – както и редица други успели личности. А ровенето в личния му живот и неуместните съпоставки с професионалните му изяви – са нещо, което едва ли някога ще се промени.
Както непроменлив остава и родният манталитет – негласното обяснение за всички следствия.
Добре, че Григор се променя – не само на корта. Израства не само като спортист, но и като човек. Потвържденията са видими – и в повечето случаи негласни.
У нас обаче всеки разбира от политика и спорт. Така излиза винаги, каквото и да си говорим. Манталитет. И по-често именно той, а не обективната лична позиция, диктува разгорещените дебати.
Каква е разликата ли? При първото доминират завистта, злобата, нуждата от злепоставяне. А при второто – фактите, аргументите и интелигентната критика. Първото е никому ненужно. Второто – храни всеки, който иска да расте, да се развива и да успява.
Слава Богу, примерите за второто също ги има и не са никак малко, дори и привидно да не изглежда така. Просто хейтърите традиционно са по-гръмогласни.
За успехите на Григор можем да говорим много. За неуспехите – също. Но думата "признателност" ще контрастира рязко – защото у нас тя почти липсва.
А контрастът в най-чист вид днес изглежда така: в Лондон откриха тенис корт в чест на Григор Димитров. Защото уважават характера на българина!
Подобни жестове у нас са дефицитни. Заради онази народопсихологията, за която за кой ли път става дума.
Не. Не е нужно да сте големи тенис разбирачи, за да знаете постиженията в досегашната кариера на най-добрия ни тенисист. Не е нужно дори да сте държали ракета, за да ги уважавате.
Загубите? Те са неизбежни. Без тях не може. Те са част от големия успех!
По този повод, но най-вече заради това желязно качество на българина, българската финтех компания Payhawk превърна исторически тенис корт в Лондон в публично произведение на изкуството. Кортът носи името "The Court of Resilience" ("Кортът на издръжливостта") – вдъхновен от знаковия момент, когато Григор Димитров се ръкува със съдията след отказването си срещу Яник Синер на "Уимбълдън".
Признание за едно велико човешко качество – достойнството, дори и в поражението.
Може би най-тежкото отказване в кариерата му – при аванс от 2:0 сета срещу световния № 1, когато жестока контузия го спря на крачка от бленуваната голяма титла. Болезнено, драматично, но велико!
Защото е голям не този, който побеждава на всяка цена, а онзи, който остава човек, дори в най-тежкия си момент.
Но да се върнем в родната реалност. Тук по-често критикуваме Григор. Че имал "слаба психика". Че бил "предал България". Първото, и да е било, вече не е. А второто е последица от стария му открит конфликт с БФТ. Федерацията, която би трябвало да бъде благодарна до живот, ако се управляваше от правилните хора.
Фактите казват красноречиво, че Григор Димитров години наред държи България на челно място в картата на световния тенис. Не само защото е стигал до № 3 в света или защото е единственият българин с титла от ATP Finals (2017), или защото е играчът, побеждавал всички от "Голямата четворка".
Точно неговата издръжливост и решимост да не се отказва – независимо от неуспехите и контузиите – вдъхновяват мнозина. Хиляди деца по света хващат ракета заради него.
Подобно на Димитър Бербатов и Христо Стоичков, и Григор подпомага развитието на млади таланти чрез фондацията си. Тази година дори изпрати двама от тях на подготовка в академията на Патрик Муратоглу. Но такива новини рядко пробиват в емисиите. По-„атрактивно“ за окото е случващото се в любовния му живот.
Най-добрият ни тенисист получава поредно заслужено световно признание. А у нас едно е сигурно – когато един ден тенисът разказва историята на Григор Димитров, тя ще бъде за победи и загуби, за класа и за характер.
И тогава България ще трябва да си отговори на един прост въпрос:
Защо винаги оценяваме големите си личности едва след като светът вече го е направил?
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ СПОРТ
