Две деветгодишни деца повече няма да играят футбол. Няма да видят морето. И няма да пораснат. Един възрастен човек също няма да се прибере повече у дома.
Животите им свършиха за секунди след поредната трагедия, която превърна автомагистрала „Тракия“ в място за екзекуции.
ТИР навлезе в насрещното платно и ги помете!
Докато ние говорим за по-скъпи винетки, по-скъпи тол такси и изобщо за по-скъп живот.
Само че в България всичко друго става по-скъпо, освен човешкият живот!
Той очевидно струва по-малко от една мантинела.
Ако между двете платна на магистралата имаше масивно бетонно разделително съоръжение, щяха ли тези хора да са живи днес?
Пак и пак ще задаваме този въпрос, който никой не иска да чуе – защото онова, което се случва у нас отдавна вече е престъпно, скандално и немислимо.
И най-циничното е, че решението отдавна съществува!
В голяма част от Европа подобни системи отдавна са стандарт. В Щатите също. В Гърция, Турция, Сърбия, Румъния, Италия, Франция и Испания магистралите масово са изградени с бетонни разделители или много по-надеждни защитни съоръжения, които практически елиминират риска тежкотоварен камион да премине в насрещното движение.
Според инженери и специалисти по пътна безопасност първоначалната инвестиция за бетонните разделители е малко по-висока от тази за стандартните метални мантинели, но експлоатационния им живот е десетки години, а разходите за поддръжка са многократно по-ниски.
При тежък удар металната мантинела често се деформира и подлежи на подмяна, докато бетонната бариера запазва целостта си и продължава да изпълнява защитната си функция.
Простичкият извод: Извън България явно ценят живота.
Докато за нас очевидно по-важни са схемите, корупцията и евтиния тарикатлък, които винаги плащаме престъпно скъпо.
Ние продължаваме да разчитаме на мантинели, които при удар от десетки тонове желязо се огъват като кашкавал.
И решението не е само в бетонните разделители. Нужни са и спешни мерки срещу тежкотоварния трафик.
Защото не е нормално 40-тонни камиони да водят битки за изпреварване в лявата лента на магистралата.
Не е нормално ограничителите на скоростта да бъдат заобикаляни или изключвани.
Не е нормално и в часовете с най-интензивен трафик хиляди семейства да пътуват редом до колони от тежкотоварни машини.
Ако държавата наистина иска да спаси човешки живот, е редно да задейства пълна забрана за изпреварване между ТИР-ове по магистрали, да наложи веднага безкомпромисен контрол и тежки санкции за камиони, които превишават 80 км/ч. (не 130!) или са с манипулирани ограничители на скоростта.
Иначе да си представим какво ще се случи оттук нататък.
Днес всички сме потресени след поредната трагедия на пътя, утре може да има и минута мълчание в памет на погубените животи. Може би след седмица ще има още няколко телевизионни участия по темата. А месец по-късно темата ще бъде изместена от следващия скандал.
След година експертизата вероятно ще установи, че причината е спукана гума, техническа неизправност, човешка грешка или комбинация от трите.
Шофьорът ще понесе някаква символична санкция. Собственикът на фирмата ще продължи да работи. А институции ще си измият ръцете, както винаги.
А тези, които години наред проектират, приемат и поддържат система, позволяваща 40-тонен камион да прелети в насрещното движение, като оръжие за масово поразяване, отново няма да носят никаква отговорност.
Никаква!
Така, както не понесоха и след предишните трагедии. Както няма да понесат и след следващите.
Защото в България жертвите имат имена, но не и отговорните за тях. Институциите остават без лице, а чиновниците – без отговорност. И точно това е най-страшното.
Колко още пъти трябва да се повтори една и съща трагедия, за да спрем да я наричаме инцидент?
Вече отдавна говорим за порочен модел, в който след всяка трагедия се говори за скорост, човешка грешка и лош късмет. Но не и за онова, което реално стои между живота и смъртта – инфраструктурата.
Дадоха 24 милиона лева за камери на Околовръстното и по магистралите – само че камерата може само да снима катастрофата, но не и да я предотврати.
Електронният контрол е полезен, но не може да спре 40-тонен ТИР, когато полита към насрещното.
Това обаче може да го направи бетонът! Не политическите обещания.
Това правят истинските защитни системи и държава, която поставя живота пред схемите.
Дали разпознавате България в това?!
И още няколко въпроса, които знаем, че ще доведат до неудобство, което сигурно ще възпрепятства отговорите:
Колко струва човешкият живот?
Колко струват две деца?
Колко струва майка, която повече няма да чуе детския смях на детето си?
Колко струва баща, който ще разпознава детето си в моргата?
И нека, ако бетонните разделители са по-скъпи, някой да излезе и да го каже ясно:
Спестихме пари, но загубихме деца.
Защото това е истинската сметка! Не е тази за винетката, тол таксите или за бюджета.
Истинската сметка я виждаме всеки път, когато българи плащат с живота си за всяка спестена стотинка или цент от безопасността.
Истинският въпрос е не защо на "Тракия" загинаха две деца, а защо след всяка подобна трагедия държавата остава същата?!
Защо след всеки погребан живот системата оцелява невредима?
И защо продължаваме да играем тази зловеща руска рулетка, убедени, че следващият куршум няма да бъде за нас.
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ
