Понякога диагнозата на едно общество може да бъде поставена само по случващото се на пътя – с три случки.
В първата някой снима опасни изпълнения на магистралата за социалните мрежи. Инфлуенсър превръща АМ "Тракия" в декор за собственото си его.
Във втората 19-годишно момиче дрифтира посред нощ по софийските улици, въпреки натрупаните нарушения зад гърба си.
В третата жена с дете стои до аварирал автомобил на оживен булевард, наблюдавайки как десетки коли профучават покрай нея, без никой да спре.
Никой не спира. Някои дори надуват клаксоните, псувайки.
На пръв поглед различни истории, но всъщност разказват едно и също.
За общество, в което все повече хора искат да бъдат забелязани, но все по-малко са готови да забележат другия.
И ако първите две истории са за безразсъдство, третата осветява нещо много по-страшно –
липсата на елементарна човещина.
Преди години герой на пътя беше човекът, който спираше, за да помогне. А днешните герои в мрежата често са тези, които карат по-бързо, рискуват повече и събират повече гледания.
Сами преценете кое време си заслужава повече, преди да стигнете до неизбежното "всяко време със своите недостатъци".
Де да бяха обаче само недостатъци…
В ерата на социалните мрежи разумът не носи лайкове и не е вайръл, а алгоритмите възнаграждават зрелището. Затова по-често виждаме хора, готови да заснемат опасна маневра, но не и да отбият за две минути, дори и само за да попитат дали някой има нужда от помощ.
Така постепенно започнахме да бъркаме смелостта с безразсъдство. Да възприемаме показността като успех и да аплодираме риска така, сякаш е най-великото добро дело на света.
А той не само, че не е, но и никога няма да бъде!
Истината е, че пътното хулиганство далеч не започва от волана.
Случва се далеч по-рано. В момента, в който някой реши, че останалите участници в движението не са хора, а… препятствия.
Същото мислене стои зад агресивното изпреварване, демонстрацията на превъзходство, дрифта между блоковете, засичането, карането в аварийната лента, безразличието, с което подминаваме човек в беда.
Философията на "аз съм по-важен".
Може би една от най-тъжните картинки се случи в последните дни – и тя не е свързана с поредния клип с опасно шофиране.
Става дума за историята на жена с дете, чийто автомобил е аварирал на пътя. Тя споделила, че се притеснява, че пречи на останалите. А останалите… те изобщо не изглежда да са се притеснили за нея.
И в това има нещо болезнено символично.
Жената се е тревожила за чуждото удобство. Чуждите хора са останали безразлични към нейната безопасност.
Това не казва ли повече за състоянието на обществото ни от десетките анализи и социологически проучвания?
Някъде там минава и истинската разделителна линия между цивилизованото общество и тълпата.
И проблемът не е само, че по пътищата ни има хулигани. Такива ги има навсякъде по света. Проблемът е, че все по-често липсват хората, които да покажат и другия пример.
Слава Богу, тях ги има. Само че са очевидно малцинство.
Едно общество не се измерва по това колко бързо се кара, а колко бързо се спира тогава, когато някой се нуждае от помощ.
И ако днес пътното хулиганство е една от най-болните ни теми, то това е не само, защото някой натиска прекалено силно педала на газта, а очевидно, защото твърде много хора вече са отпуснали педала на съвестта.
Ето тази катастрофа не може да бъде измерена нито с актове, нито със статистика. Тя не влиза и в полицейските бюлетини, нито в отчетите на МВР.
Но е много по-страшна от всяка друга.
Става дума за загубата на човечност. И жертвите й стават все повече…
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ
