Колкото и да си мислим, че сме част от Европа, разминали сме драстично представите с реалността. Поредният пример са българските магистрали, за които така или иначе често се приказва.
Вероятно ще се изненадате, но този път няма да говорим за калпав асфалт или количество дупки и неравности по него. Но не защото темата е затворена или изненадва някого.
Сега става дума за светлината… от която, оказва се, пестим сериозно. За да броим след това… жертвите!
Нощно време родните магистрали са истинско изпитание. И не напомнят с нищо на европейска инфраструктура. Но не защото България не може да освети рисковите точки по пътищата си, а вероятно понеже твърде дълго е приемала тъмнината за нещо нормално.
Ами не е нормално!
Тук дори не става дума за естетика, а за няколко секунди реакция, които могат да костват нечий човешки живот. И по-лошото е, че системно костват…
Има огромна разлика между това цялото трасе да е осветено и това най-опасните точки по него да бъдат оставени в абсолютен мрак.
А най-парадоксалното е, че дори българските нормативи вече признават този проблем!
Представете си скорост от 130 км/ч. и пътен възел, който изниква в последния момент.
Колко секунди има за реакция?
Въпросът е реторичен, разбира се. Но не и статистиката.
Статистиката е безмилостна
Обзор на Института за пътна безопасност от 2025 г. показва, че по пътищата на България са загинали 518 души при 526 година по-рано.
Намалението е едва 1,5% - което е в рамките на статистическата грешка.
Отделно от това МВР всеки месец публикува данни за тежките катастрофи. Цифрите постоянно нарастват, заглавията за тях са едно след друго, но в крайна сметка въпросът какво реално се променя, остава непроменлив.
Защото международните анализи са повече от категорични.
Американската FHWA посочва, че добре проектираното осветление може да намали нощните катастрофи на кръстовища с 33-38%, а тежките пешеходни инциденти – с 42%.
Това обаче не означава автоматично, че лампите решават проблема, но означава, че тъмнината е инфраструктурен риск. Затова и неслучайно започнахме с това, че само си мислим, че сме в Европа.
Дори и няколко бегли сравнения стигат.
Например това. В Сърбия пътните възли, обходите и ключовите точки са осветени буквално като бял ден.
Цялото Околовръстно на Белград е осветено.
Околовръстното на Будапеща също.
А у нас много от ключовите точки са тъмни като в рог.
И идеята не е само да очертаем очевидните разлики, а да покажем и разликата във философията.
Каквото и да си говорим обаче, както е ясно, темата винаги е за пари.
Няма пари? Има пари… И в двата случая най-лесното оправдание е, че осветлението струва скъпо.
А колко струва човешкият живот? Съизмерим ли е изобщо с нещо друго?!
Да, скъпо е, ако някой реши да осветява всичките близо 900 километра в България от около 20 000 км републикански пътища! Тогава сметката може да надхвърли 100-200 милиона евро инвестиция – плюс милиони годишно за електроенергия.
По-умното решение несъмнено би било да бъдат осветени конфликтните точки – пътните възли, включванията, изключванията, обходите и критичните отсечки.
Местата, където скоростта, реакцията и човешката грешка се срещат челно!
Или пак някой ще каже, че пари в системата няма?!
Само през 2025 г. приходите от винетки са 330 млн. лв., а от ТОЛ такси за тежкотоварни автомобили – 671 млн. лв., показват данни на Националното тол управление.
Но ако икономисваме от светлина, от какво не икономисваме?
Въпросът не е особено удобен, нали?!
А удобно ли е да видим, например, колко служебни автомобили има АПИ? Колко служители се возят в тях? Колко струват горивото, поддръжката, командировките и "оперативната необходимост"?
Защото ако пътните възли са тъмни, а чиновническият автопарк свети като витрина, значи обществото е в пълното си право да пита.
Истинският проблем не е токът, а отношението.
Голяма част от нарушенията и инцидентите по пътищата не са просто резултат от алкохол, дрога или безразсъдство (при все, че и тук статистиката изобилства).
Част от тях са следствие преди всичко от лоша организация, ненужни ограничения, объркваща инфраструктура и липса на елементарна видимост.
Докато държавата оставя най-рисковите точки по пътищата в тъмното, всъщност оставя на тъмно и собствената си отговорност. А от сирени, сини лампи и черни хроники обществото отдавна е преситено.
След всяка тежка катастрофа слушаме едни и същи обяснения – за човешка грешка, за несъобразена скорост, за лош късмет. Само че късметът няма нищо общо с лошата инфраструктура.
Човешкият живот няма бутон за рестарт. И няма как да бъде върнат с пресконференция, доклад или поредното обещание, че този път нещо ще се промени.
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ
