Клиничният психолог Александра Петрова има 23 години практика в областта на индивидуалните терапии, работата с деца и тийнейджъри. Тя е сред създателите и основните двигатели на сайта e-therapy.bg, който съществува повече от 20 години. По Дарик радио води рубриката „Анализирай това“.
- Алекс, понеже работиш с деца и с тийнейджери, много ми се иска да разговаряме за това как електронните устройства заемат все по-голямо място в нашия живот, дори в чисто човешката емоционалност. Можеш ли да направиш кратка психологическа характеристика на поколенията, които работят с тях - от X, Y, Z насам до поколението Alpha.
- Първо благодаря за възможността! Щастливи и топли да са сърцата на всички хора, които ни гледат след празниците. И да, темата е много огромна, много интересна, защото действително технологиите и това, което случва в света около нас, изключително силно компресира времето. От поколение до поколение винаги е имало разлика, но сега разликите са доста големи и са вътре дори в самите поколения. Да речем, човек, който е роден в началото на едно поколение като Gen Z, както го наричат модерно, е един, а тези, които са най-младите от Gen Z, е вече са други хора. Alpha поколението, които са родени след 2010 година, пък са съвсем различни. В поколението Х, което са всъщност родителите на тези млади хора, за които предимно ще говорим, вътре също разликите не са толкова големи, но сега, във връзка с начина, по който живеем, разликите вече стават значителни.
Така, че ако трябва да направим характеристика на всяко едно от тези поколения, които в момента са най-активните, защото (отварям скоба) има вече и поколение Бета, които са родени сега, през 2025 година, те пък ще са съвсем различни.
За да направим такава характеристика, трябва да тръгнем оттам, че поколението Х, тези, които са родени след 1962-65 година, всъщност са хората, които от една страна могат да подходят много скептично към технологията и към дигиталното, от друга страна пък те вървят заедно с пионерите. Между Х и Gen Z има едно друго поколение - Y. Малко ще кажа и за него, но поколение Х, както казах, могат да са изключително консервативни, могат и да са вътре във всяка една новост. Те могат да живеят като родителите си, по-старите поколения, патриархално, могат и да използват технологите, за да правят стартъп, независимо, че бидейки родители на младите поколения са доста критични и тревожни по отношение на това, което случва.
Докато да речем след тях, поколението Y е израснало с дигиталното, то е пионерът в дигиталното - през първите електронни игри, през това да използват първи те технологите за свързване, каквито имаше ICQ или Skype. И всъщност те боряват много по-лесно. Но пък са едно поколение, което е много тревожно и с постоянно съревнование вътре помежду си и това ги прави доста емоционални и лабилни по отношение на технологите. Те са и много материални.
И затова пък поколението Y като първото израснало с технологите от ранна възраст, те много си ги пазят, непрекъснато искат да ги обновяват, за тях технологията е притежание и възможност да бъдат на високо ниво. Докато вече поколението Gen Z за него технологията, дигиталното устройство е нещо съвсем естествено. То просто е продължение на ръката им.
Ръцете са мозъкът изнесен навън, така че те са се сраснали с всичко това, използват го за каквото се сетят. Още от най-ранна възраст тези хора са граждани на света, те черпят информация, те създават информация, влогове, блогове, всъщност за тях информацията е нещо, за което изобщо не се замислят.
Поколението Alpha е вече съвсем различно. Всъщност технологиите ги притежават тях. Тук вече е обратно. След малко, може би, ще стане въпрос защо е така. Така че при поколение Alpha всъщност технологиите ги управляват, технологиите ги притежават и там симбиозата е много силна и в някаква степен опасна, защото мозъчният субстрат е още много незрял.
- Вие казахте за поколението Gen Z, че е изнесло мозъка си в ръцете, но наистина ли тези, които са родени с устройства в ръцете, имат, като споменахте, някаква промяна в мозъка, не само в психиката?
- Наистина ли ги притежават устройствата? Да. Тук ще трябва да влезем малко в така наречения раздел психоневро-ендокринология, защото от години, изобщо откато технологиите по-сериозно навлезнаха, се правят много изследвания.
Аз тук ще кажа нещо много интересно, може би някои от зрителите го знаят, но още през далечната 1958 година в Лонг Айланд, е конструирана за първи път електронна игра, която е игра на тенис. И още тогава е имало опашки от хора, които да искат да играят, независимо дали на каква възраст са. Защо го казвам това? Защото нашият мозък е много податлив на това влияние, тъй като всички електронни устройства, независимо дали е електронна игра, дали е съдържание на кратки клипове, всичко това борави с едни зони в мозъка, които са свързани с така наречените възнаградителни пътища, допамин, ендорфин. Правени са изследвания, че дигиталната зависимост е почти една и съща като тази зависимост с кокаин, с амфетамини, защото много силно покачва нивата на допамин в мозъка. Допаминът е това биохимично вещество, което е свързано с удоволствие, с възнаграждение, с радост.
А когато се играе, тогава пак има адреналин и ендорфини, което прави много силна зависимост. Във връзка с това, едно от най-скорощните изследвания от миналата годинае, че всъщност се променя връзката между двете хемисфери. Нашия мозък има две полукълба. Когато се промени връзката между двете хемисфери, това, което се случва е, че човек не регулира много добре емоциите си. От друга страна, когато ние сме във виртуалния свят, с дигиталните си устройства, не случайно казах, ръцете са мозъка изнесен навън, затова невротиците гризат нокти, изкубят коси, жестикулираме, когато трябва да си помогнем или искаме да се изразим по-добре. Та ръцете, зрението, аудиалния стимул, т.е. това, което чуваме, изключват физическото усещане и са предимно актив на лимбичната система. Това е емоционалният мозък. Когато говорим за млади хора, Gen Z, поколението Alpha, при тях рационалният мозък, неокортексът, не е още добре развит. Той е предимно емоционален.
И затова дигиталните устройства влизат директно в лимбичната система, в емоционалния мозък. Лимбичната система може да блокира рационалния мозък и така човек е податлив изключително само на емоциите си, на нерационални решения. И като се включи тук възнаградителният път, т.е. допамина, ние много лесно ставаме зависими и търсим още и още и още от съдържанието, независимо какво е. Така, че има промени и те са свързани и с рационалната регулация, когнитивните процеси, паметта, процесите на внимание, на възприятието, на задържането на вниманието, а когато вниманието страда, страда и памета. Съответно се променя и емоционалната сфера. Ние го виждаме. Хората около нас всички искат много повече, по-бързо. Свърх-стимулацията, която идва от тези устройства, води до много бърза невронна умора, която се отразява по различен начин през различните възрасти. Така, че имаме влияние върху всички сфери, включително и във връзка с емоционалното междуличностно общуване. Не е за пренебрегване.
- Може би звучи малко драстично, но всъщност този виртуален свят в който живеят не осакатява ли емоционалната интелигентност? Защото съм забелязала, че тези деца могат да плачат единствено ако нещо не стане на тяхното или за себе си, но не преживяват никаква съпричастност, никаква емпатия.
- Естествено, има такава тенденция. Ще обясня какво точно се случва, но няма да слагаме всички под този знаменател. Това, което се случва, особено при най-малките от поколението Alpha, това, за което говорих до сега, води до едни други процеси. Децата от много ранна възраст са с устройство. Дори при мен случва. Идват родители в кабинета, обикновенно детето трябва да изчака, за да не го ангажираме с разговора между възрастните. След това с него се правят забавни неща, като диагностика или игрова терапия.
И докато родителят влиза в кабинета, казва ето ти тук да си гледаш, да си играеш. Всъщност това се случва от най-ранна възраст. Може да се случи на дете на 3, на 4, на 5 и дори по-рано, което изключва едни процеси, свързани с така нареченото отлагане на желанията. Ако детето в най-ранна възраст не се научи да си отлага желанията, то лека по лека с времето става все по-нетърпеливо, тиранично и не можещо да проявява съпричастност. Защото емпатията се развива с времето и по-късно. Не можем да търсим емпатия при малките деца. Така че това е много важно. Отлагането на желания е блокирано от устройствата.
Другият момент е рефлексията. Защото децата гледайки повече монитори, нямат активацията на така наречените огледални неврони. Огледалните неврони са като едни малки астероидчета, разпръснати из целия ни мозък според изследванията до момента, 40 часа след като бебето се роди, то вече работи с огледалните си неврони. И малките деца много активно ги използват, за да могат да учат през имитация, да попиват емоциите, защото са като скачени съдове.
Когато гледат екран, независимо дали е таблет, телефон или монитор, всъщност се изключва този процес и се блокира любопитството. И тези скачени съдове, които чисто емоционално преливат от детето към възрастните и обратно, биват отрязани. Целият екип, с който работим заедно, имахме преди години изследване в софийски детски градини. Много от 6-годишните деца не разпознаваха нюансите на емоция, да речем равнодушен и обиден или сърдит и разочарован. Усмихнат и ядосан ги познаваха, но нюансите не.
И всъщност това, което ти попита, е точно така - експресията се губи и децата много често отиват от гняв до крайна радост, а при тях и без това емоционалната регулация е трудна. Така че тези процеси като любопитство, съпричастност, улавянето на емоцията, действието според емоцията на другия, са малко блокирани и за това все по-често виждаме деца, които или не могат да играят сюжетно-ролева игра, искат да играят сами, или са много бързо агресивни и груби, защото, както ти каза, нещо не се случва на тяхното. И това е нещо, което много често води родителите в кабинета ми или при колегите. А хората, които работят в детски градини или в училищата в малките класове, т.е. първи, втори, трети, четвърти клас изпращат децата и родителите при специалисти. Изобщо това е много сериозна тема.
- Да, защото понякога имат поведение, което е нараняващо, което е абсолютно незачитащо и може би превесът на дигиталния живот над реалния, пречи да се ориентират правилно в социалните отношения.
- Да, така е. И всъщност аз неслучайно обясних толкова надълго и нашироко какво се случва с мозъка. Независимо дали сме на 40, на 50 или на 5 или на 10, разликата е, че възрастният човек има изградена вече активна невронна мрежа, която е свързана с рационалните процеси и може да потиска, да се осъзнава. А при децата това не се случва. Т.е. те нямат възможност да потискат импулса, да осъзнават в момента на импулса какво им се случва и те са буквално без спирачки или задръжки и това е абсолютно вярно заради устройството на зрелостта на техният мозъчен субстрат. И затова когато емоцията завладее детето и ако възрастния не може да я спре, вследствие на дигиталното се появява много бърза невронна умора.
Колкото е по-уморено детето, толкова по не може да се контролира и да възприема въздействие от средата. Затова много родители са безсилни. Детето е агресивно вкъщи, детето е агресивно навън. Детето може да не е агресивно, само когато има емоционална топлина, свръзка и някой се занимава с него индивидуално, за да може да насочи вниманието му, защото дигиталното устройство създава хаос в детския мозък.
Тази невронна умора води до хаос, до свръхвъзбудимост, до труден сън, бърза раздразнителност, невъзможност да се отлагат желания, тираничност.
Така че много е лесно, когато едно дете функционира по този начин, обвързано с дигиталното, да отива в детската градина, или в първи-втори клас, да няма задръжка на емоциите си и това, което може да прави в играта, да може много бързо да го направи спрямо друго дете, или да поиска от друго дете, лесно да го увлече в подобно поведение. Много често, всъщност, родителите идват в кабинета точно поради тази причина. Не зачита граници, не зачита чуждите потребности или страдания и буквално прави каквото си иска.
- Струва ми се, че класическите детски игри, които практически те подготвят за живота, като игра на мама и татко, на кукли, на камиончета, всъщност са изместени от дигиталните игри. Но едно клипче може ли да ти даде същите социални умения?
- Ти имаш предвид, така наречените сюжетно-ролеви игри, които ние всички, психолози и възрастни хора, много ценим, защото научават децата на търпение, на ролите, на емоционалното взаимодействие, на топлината и всъщност това е реалната експресия. Ако трябва да сме положителни, все пак, едно клипче може да научи детето на много знания, може да го научи на умения, но възрастния трябва да насочи. Т.е. има игри тип куиз, въпросчета, игри, които са свързани с откриване на нещо като задачки, които пак ще активират вниманието.
Игри, които могат да обяснят емоциите и какво поведение трябва да имаш. Така че всичко е въпрос на насоченост от възрастния. Но ако детето просто стои и само избира клипчета и бъде оставено с електронното устройство, алгоритъмът така подбира, че прави точно това, от което има нужда младия мозък - бързи стимули, силна визия, силни звуци и това започва да върви едно след друго. И както самите деца си казват, особено тези, които са 5-6 клас, то ние всички сме брейнрот.
Пояснение: Брейнрот (brainrot) е популярен интернет термин, описващ нискокачествено дигитално съдържание (като мемета, клипове), което води до „изгниване“ или влошаване на когнитивните функции, намаляване на вниманието и умствената активност, често поради прекомерна консумация на социални мрежи и дигитални медии. Думата идва от английски ("brain" - мозък, "rot" - гниене) и описва състояние на „мозъчно гниене“.
Това е нещо много сериозно. Мисля, че брейнрот беше една от думите на миналата година, тъй като това е процес много характерен за малките и за младите, в който ти потъваш буквално във виртуалното пространство и без смисъл и без осмисляне наблюдаваш едно кратко и несъдържателно съдържание. Малко се получава тавтология, но наистина е така. То завзема всичко, с което мозъка може да разполага и блокира така наречената невропластичност, неврогенезата. Т.е. това спира развитието на интелекта, защото невропластичността, създаването на невронни пътища, е процес свързан с ученето, с опознаването на средата. И когато го случиш и го спреш през този брейнрот, това наблюдаване пасивно и любопитството отива вече именно в монитора, в таблета или телефона, тогава неврогенезата се стопира.
За нас, възрастните, има една много основна задача - как да учим децата да използват електронните устройства, защото ние не можем да ги спрем. Това е прогресът. Както казах, поколенията Beta, които сега се ражат, може изцяло да са свързани с това и по отношение на здраве, и на генетика, и на взимане на решения и всичко, което им се случва в тези умни домове, които вече присъстват в нашия живот. Така че, ние сме отговорени за това как трябва да се ползва това съдържание.
- Във видеоигрите има много агресия, има убийства. Детето вижда, че колко и да удряш по главата един герой, той после става и тръгва и може би не осъзнава, че такова нещо, ако се случи в реалния живот, би могло да бъде опасно. Това не е размива ли представата за греха, казано най-общо?
- Всъщност, ти отваряш много важна тема. Чувството за вина, доброто и злото, тази дуалност, започват да възникват в човешкото същество, още когато е на 2-3-годишна възраст. Малко преди възрастта на играта и по време на възрастта на играта.
И когато има свърх стимулация от този тип, за който ние си говорим, добро и зло като понятия наистина трудно се усвояват, защото детето учи през това, което вижда, през това, което имитира и през емоцията. Когато едно дете изпитва силна емоция и свърхвъзбуда от нещо, което наблюдава, то иска да го повтори. Не защото непременно му харесва или защото го възприема като нещо добро, а понеже силното любопитство, което е засмукано от тези игри, от това, което наблюдава, го провокира да провери как може да се случва това.
Детското любопитство, когато е активирано по нормалния за света начин, т.е. през игрите, през сюжетите, през общуването, през приказките, през историите, тогава детското любопитство става креативно. Но когато детското любопитство е засмукано през видео игри и през това, което се случва като агресия и като нещо, което тотално няма цензура, тогава детето отива да проверява малко като престъпник на местопрестъпление. И за това много възрастни хора и родители се учудват как може то да не осъзнава, че като удари другарчето си с играчка по лицето, ще го боли. Ами няма как да осъзнава. Нашата роля на възрастни хора е да обясним, да изградим първо съпречисността, за да дадем база на емпатията.
Защото много често това, което казват самите деца, влизайки в кабинета вече в една възраст, в която могат да обясняват след първи, втори, трети клас и нагоре, признават „Много е трудно да си намериш приятели. Много е трудно да вярваш на тези приятели“. Защото дори това с доверието, във всеки един момент, вътре в тяхната среда, в средата на връстниците е много опасно. От много ранна възраст, от първи клас те правят интриги, виртуални тормози, изнудвания, клюки си пускат... неща, които допреди 5, допреди 10 години не можехме да си представим, че едно дете на 7 или 8 години може да го направи.
Ако в детските градини се появи изкуствената хиперактивност заради свръхстимулацията, в ранната училищна възраст се появиха тежката манипулация и емоционалният тормоз, което, допреди 5-10 години беше абсолютна фантастика.
- Голяма изнената за мен беше появата на темина детски пубертет. Той пак ли е свързан с устройствата?
- Детският пубертет е нещо, което го има отдавна в така наречената възрастова психология, защото в ранните години, след като вече помогнем на бебето, да почне да става дете, то проходи, проговори, започне да оперира с всички предмети в средата около него има така наречения период на автономност. Ако преди той е започвал около година и половина, в днешно време започва малко по-късно, защото нека да си кажем честно, съвременните родители искат да са много образовани, четат много, но са и много протективни и искат да дават всичко на децатаси. Това е една друга много голяма тема за съвременните родители, но както са много обрaзовани и свръх протективни, така отиват и в други крайности, които протекцията им минава през много здравословни процеси.
От една страна добре, но всяко нещо, което е в крайност, е доста под въпросителна. Така, че детският пубертет всъщност е изграждането на автономност. И в днешно време става по-трудно и по-дълго.
Първо, защото много често родителите са хиперпротективни и се намесват почти във всяка дейност на детето. Или са информирани, кое е най-здравословно, кое е най-добре, кое е най-модерно. И всъщност, детето, сега зависи от неврофизиологията. Това казах, че е много дълга тема.
Неврофизиологията на детето се стикова с неврофизиологията на родителите, но детския пубертет всъщност е автономността. Когато детето иска да провери как функционира светът, колкото по-неправилно родителите слагат граници и колкото по-свърхстимулираща е средата на база на нашата тема за дигиталните устройства, толкова по-трудно преминава тази възраст, защото на практика детето има много стимули спрямо, който може да се противи или който може да ги иска. И свърх стимулацията на детския мозък води до нас свърхвъзбудимост, в която детето много трудно приема граници и това е другият проблем на младите родители, че всъщност детето още на две, на три, на четири абсолютно не зачита никакви авторитети и йерархия. Както казват бабите „Нито приема, нито предава“ и възпитателните процеси стават много трудни. Така, че това е популярното наименование, но хората го възприемат по-добре по този начин, защото детският пубертет стана по-сложен именно поради модерните процеси.
- Да вдигнем малко възраста, много често може да се види как млади хора, примерно 15-16 годишни стоят на една маса и вместо да си говорят, си пишат. Това ли е новата комуникация?
- Това е старата комуникация, защото се случва, че може би от десетина години. Аз ще кажа след малко каква е тенденцията през последните една-две години, която забелязвам, когато говоря с тийнейджерите. И знаеш ли защо? Защото на тях им е по-лесно да не изразяват емоции, защото в техният свят емоциите ги правят раними. Точно заради всичко, което си говорихме. Огледалните неврони, ранното изграждане, съпричастност, е минавало през дигиталните устройства, през игрите, през общуването онлайн. Никой няма да дойде да ти вика под прозореца „Маги, излез да играем“.
Ще ти напишат в групата ела еди къде си. Или дори няма да ти напишат ела еди къде си, защото когато е трябвало да си говорят деца в малко по-ранната възраст, когато е трябвало да се събират, те са си били в къщи, играли са в мрежа и така общуват. Те не винаги си виждат лицата. Те само четат текст. И когато ти от малък четеш текст или чуваш само глас, всичките ти сетива не са активирани към другия човек. И затова, когато седнеш в едно кафе, заедно с твоя приятел, с който може да сте наистина приятели, които се познават от детската градина, е по-лесно да си пишете или да си показвате, виж, виж това, това видя ли го, я да ти го изпратя и да се брейнротваме, както те си казват. Или да не оставаме телефоните, защото има номофобия. Това е терминът, свързан със страха от загуба на дигиталното устройство и връзката с виртуалния свят. Защото пак казвам, емоциите са трудни.
Много е трудно да кажа, харесваш ми. Много е трудно да кажа, добре се чувствам с теб. И всъщност това е трудността при тях. На тази възраст 15, 16, 14, 13 те казват „Чувствам се самотен, тъпо ми е, някак си не мога да ги усетя другите. Не мога да разчитам на никого. Не мога да се доверя на никого. Имам страшно много приятели, с които мога да изляза, да ходя, да правим купони, но разчитам само на един човек“. И това е точно защото това поколение, поколението Alpha, които са вече на 14, на 15, нямаха тази база на емоционалното свързване през сюжетно-ролеви игри.
И е огромна разлика, ако разговараш с едно дете от това поколение Alpha, което е започнал да спортува от ранно възраст, ходило е на спортни лагери, било е дисциплинирано от изискванята на треньорите или е ходило момичето на танци, или е имало групови занимания от най-ранна възраст, или свири на музикален инструмент. Много е различно как се говори с тези деца и с другите, които са оставени на дигиталното устройство. Не, че другите са по-несправящи се или с по-нисък интелектуален капацитет. Не, те просто не се изразяват, не са свикнали да говорят с емоциите си. И затова е ме по-лесно, когато искат да изразат емоция, да говорят на английски, защото английският не е майчиният език, който си чувал още от утробата, който се имплементира и е свързан с емоционалния мозък.
Отварям скоба: преди повече от 10-15 години влиза едно дете на 4 години в кабинета и започва да ми говори на английски. Аз излизам и казвам на родителите вие сте двуезични, кой е чужденецът, защото детето ми говори на английски, не може да каже една дума на български. „Ами много седи пред телевизора и пред компютъра“. Така, че тези деца, независимо че са натурално говорещи английски, той не е майчиният им език. Но те по-лесно изразяват чувство на чужд език. И всъщност постоянно се дисоциират от емоциите си. Това е трудността на поколението Alpha. Отчасти на поколението Z. Те обаче правят революция в момента, от гледна точка на това, че искат да оставят устройствата, искат да общуват. Те се научиха да играят на настолни игри, да правят музика, да бъдат креативни.
Така, че те са надеждата, защото техните деца хем ще са модерни, хем ще са свързани емоционално.
- Дигиталният детокс може би ще даде някакъв резултат.
- Да, все повече млади хора от поколението Z говорят за дигитален детокс. И го правят, в интерес на истината. Сещам се за едно момиче, което ми каза „Започнах да усещам много по-добре нещата, да виждам по-добре цветовете. Чувствам се по-спокойна, няма ми я тревожността и тази топка в стомаха“. Аз я питам какво е станало? И тя каза „Вече две седмици съм без социалните мрежи. Ползвам канала, по който си общуваме, но си махнах приложенията. И ми е толкова спокойно, толкова ми е хубаво, толкова интересни неща ми се случват. Затова, да, може би нямат необходимата емоционалност, но ми се струва, че най-големите от поколението Alpha много добре знаят какво искат.
- И затова поколението X ужасно се гневи, когато дойде младият човек да търси работа и казва искам да работя от 9 до 5, заплатата ми е да е толкова и да имам такава отпуска. А не казва какво може да даде.
- Къде се къса връзката? По-скоро поколението Alpha още не са стигнали до работа, но те също знаят какво искат. Gen Z много добре знае какво иска, защото това поколение е израснало с идеята, че нещата му принадлежат. То е притежател и на информацията. Много добре се информира това поколение. Както казах, и създава информация. И възоснова на това, понеже са граждани на света, те отрано пътуват, голям процент от тях са учили в чужбина, те знаят как се живее, могат да направят паралела. Имайки много информация, която не е непременно знание, много от тях действително отиват при работодателите и зявяват какво искат, но още нямат опит.
И идеята тук, която е сложна, е как се извървяла този път от точка А до точка Б, този алгоритъм, в който ти да изтърпиш някакъв дискомфорт, да си на по-ниско йерархично ниво, да правиш общите задачи, да учиш... Защото те хакват образованието. Много от тях казват „Аз не искам да ходя в университет, има един куп курсове, които мога да ги мина от дивана във къща и ще науча всичко“. Та поколението X или Y, които са направили вече големите бизнеси, те са иноваторите, те са първите израснали с дигиталното, наистина са много възмутени, обаче има немалък процент от поколението Z, които не само имат знание, те имат и умение, защото искат да се развиват.
Това е първото поколение, при което започва да се появява тази реплика все по-често чувана в последните 5-6 години „На 30 искам да съм милионер и затова уча систематизирано. Ще уча систематизирано технологии, ще уча сега систематизирано AI и ще направя това и това“.
Това са вече хора, които правят сами свой бизнес и възоснова на това учат таргетирано. Това, което ми трябва, го уча. Предходните поколения Y и X трябва да вземат от тях точно това полезно КПД. Те не се разпиляват. И ако някой каже на Gen Z „Свърши тук някаква работа, просто за да вършиш работа“, той ще откаже. Ако обаче ти имаш корпорация или фирма, която се бори за някаква кауза, Gen Z може да работи дори без пари. Но ако е кауза или пък му изглежда елитарно, защото е модерно.
Така че те са много различни. Може да върши доста неща дори без пари, когато е кауза, но ти ако го караш да действа нещо напълно безмислeно, нямаш авторитет и не си свободомислещ човек, той ще те отреже. Те са цинични в това отношение и с право, защото не искат да си губят времето.
- Доколкото усещам, между всички поколения има пропасти, които пречат страшно до общуването. Как могат да се създадат отново връзки между тях и има ли надежда това да стане?
- Много хубав въпрос, защото това е огромната тема за всички нас, които сме в момента в този свят. Как да създадем връзката между поколенията? Първо трябва да се замислим всички вътре в самото си поколение колко алиенирани станахме, заради преследването на сигурност. Вярно е, че ние живеем в един свят, в който има войни, в който има политическа и икономическа, преди това здравна насигурност, и всичко се крепи на много тънки устои. Във връзка с това, ако трябва да мислим практично, обединението води до справянето с външните врагове. Това ни показа и поколението GEN Z около протестите преди празниците в началото на декември. Така че много трябва да влезем именно в техния пример как една цел може да ни обедини.
Но ако вече трябва да мислим конкретно за всяко едно поколение, то поколението Х, може би трябва да стане по-толерантно и да не е толкова критично към младите. Защото тази критичност спира пътя до GEN Z , спира пътя до Alpha, до децата, до тийнейджърите в момента. И тази критичност, колкото и да е работеща за поколението Х, тя ги омаловажава, самите тях, защото през тази критичност още се държи някакво ниво – „Аз, докато критикувам, съм компетентен“. Но младите вече са много по-компетентни. Ние трябва да им го признаем и да им се доверим. Поколението Y е между най-младите и между тези, които сме най-зрели (защото и аз съм от поколението Х).
Всъщност поколението Y е мостът. То създава още много възможности, има опитност и пак то може да черпи от традициите и да дава на поколение Z и на поколение Alpha превода и примера през това как се прави бизнес, как се свързваш в света, защото поколението Y те са с бавно формиране на идентичност, защото много от тях бяха отгледани от баби и дядовци, родителите ги нямаше след 90-те години. Но точно за това се научиха да останат дълго време млади и да се борят за новостите.
И те са мостът. Докато Gen Z трябва да си запазят енергията, тази непоклатимост и да могат по някакъв начин да прощават критичността на възрастните, като знаят, че тя не е непременно негативна. Просто на всяко поколение му трябва време да приеме новостите. За щастие не сме както едно време на индустриалната революция от началото на 20-ти век с машините. По-гъвкави сме вече в исторически план, осъзнаваме, че всичко това ни е необходимо.
В момента пред нас стои огромният въпрос за регулациите с изкуствения интелект и как той да се използва от най-младите, защото това е много сериозна тема за това как ще се развият мозъците им. По тази причина цялото човечество трябва да има разум и да се обединява.
Интервю на Магдалена Гигова
Оператор Андрея Тодорова
Монтаж Антон Тончев
