Вивиана Асса е родена в Бургас. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е в Агенция „София прес”, във в. „Ние, жените“ като редактор и зам. главен редактор. Има публикации в списанията „Септември“, „Български месечник“, „Море“, „Съвременник“в сайта Факел.бг. и във вестниците „Поглед“, „Стандарт“, „Труд“, „Дневник“,“Животът днес“ и др. Разказът й „Хотел „Европейски“ е награден в литературния конкурс, организиран от Форума на жените от Средиземноморието със седалище в Марсилия. Автор е на книгата „Любовни убийства“, която претърпя две издания. Съпруга е на писателя Румен Леонидов, имат две деца и трима внуци.
- Г-жо Асса, преди осем години написахте книгата „Любовни убийства“. В тях разказахте 39 истории, след които остават, трупове на убити влюбени, решетки, сълзи, съсипани животи. Откъде е този интерес към задния двор на живота?
- Преди няколко пъти по осем години се срещнах съвсем случайно с вратите на Бургаския затвор. Бях дете и веднъж на път към местността Отманли, където често ни водеха от училище, ни показаха затвора. Бях зашеметена. По това време четях „Граф Монте Кристо” и тази грандиозна и тежка врата, обкована в желязо, както и морето, което е в близост, ми заприличаха на замъка „Иф”. Обзе ме неудържимо любопитство, какво се случва зад стените на тази странна сграда и като всяко дете си фантазирах и доукрасявах всички истории, които бях чула. И оттогава до днес, когато ми се наложи да преминавам през тази част на града, винаги се вглеждам внимателно в затвора, от първата куличка до последната извивка на дувара. Не зная какво се е случило в моята детска глава, но човешките престъпления и техните наказания винаги са ме занимавали. Може би защото разстоянието от „правилния” човек до престъпника понякога е един пропуснат миг, една премълчана дума, една неизвървяна крачка. И точно тези задръжки във възпитанието ни са разликата между хората, които са в затвора, и тези, които са на свобода. Защото не всеки става убиец, независимо от обстоятелствата, в които изпадаме почти всички.

- Има ли теми табу? Не сте ли получавали упреци, че правите „жълта” журналистика?
- От убийството на Авел от Кайн до наши дни историята ни е изпълнена с престъпления. И те няма да спрат. Кайн е завидял на Авел, че Господ го обича повече, и решава да го затрие. И днес поводите за убийства не са много по-различни. И това трябва да се знае. Трябва да разказваме тези истории, за да не заприличаме на героите в тях. В затворите е пълно с хора, които преди това са били сред нас. И ако не се замисляме над нещата от живота, над всекидневието, в което волю или неволю нараняваме някого, може утре да се окажем ние сред тях. Ще ми се да завърша този въпрос с думите на един приятел на баща ми, фронтовак: „Ако има нещо по-страшно от това да бъдеш убит, е ти да станеш убиец...”Но, уви всички хора нямат щастието да имат родители като моите. Може би човечеството тогава щеше да е по-различно. Добрата журналистика е като добрия родител. Трябва да показва добрия пример, както и лошия, по съответния начин. В писането също има стратегия. 

- Трудно ли е да се накарат тези хора да говорят? Имаше ли между тях осъдени на смърт, на които днес вече е изпълнена присъдата?
- Ха ха, хора, на които им е изпълнена присъдата може би ще разпитвам в „другия свят”, ако има такъв. Но съм се срещала с осъдени на смърт, които по-късно ги е пожалила амнистията за смъртното наказание. Какво са преживели, когато са им произнасяли присъдата в съда и когато са ги въвеждали в килията, на чиято врата пише „Смъртен”, само те си знаят. Говорят и за това, но са пестеливи, знаят какво са извършили и не очакват съчувствие. Но съм разговаряла с майката на един осъден на смърт. По-тъжен човек не съм срещала в живота си. Сълзите й капеха при всяка произнесена дума. В тях имаше и срам, и тъга, и мъка по убитата от сина й снаха... и по любимия син, в когото е вложила толкава изгубени надежди. Единственото удоволствие за тази злощастна жена бяха книгите. Беше изчела вече няколко читалищни библиотеки. Толкова е непредвидима страната на сълзите...


Дъщерята Румена, снахата Анастасия и внучетата

- В книгата ви сама си задавате въпросите: каква порода е убиецът и на кое от животните прилича. Какво се върти в главата му в момента, когато нанася последния удар. Намерихте ли отговорите?
- Със сигурност не са от животните, които убиват при самозащита.
Не е лесно да разровиш душата на когото и да е човек. Това са хора, които носят голям товар в себе си. Той тежи върху раменете им, залепен като гърбица. И тъй като техният недъг е в душата им, за да го прикрият, понякога те използват цялата палитра от лукавост и хлъзгавост на характера си.
Трябва да си много търпелив. Да вникнеш в драмата, а не да симулираш. В тези случаи рутината не помага. Затворниците са много добри психолози, имат безупречни рефлекси. Инак как ще оцелеят. Там, зад дебелите стени на дувара, кипи друг, съвсем различен, паралелен свят и там хората се подчиняват на други правила. Диктуват ги по-силните и по-арогантните. Затова затворниците знаят как да се пазят. А в цивилния живот са напълно безпомощни. Веднъж разговарях с един рецидивист, касоразбивач, бивш акробат - голям образ. Та той ми беше споделил, че затворът му е нещо като втори роден дом. 24 години е вътре, с по няколко прекъсвания. Навън е безпомощен като дете. Там се чувства и по-сигурен и по-защитен. Знае всичко. Там са и любовниците му. Там му е животът... В затвора ще срещнеш и много изтърпяващи присъдата си, които говорят с охота, но обикновено това са хора, които искат да се измъкнат макар и за няколко часа от тягостното всекидневие и да се доближат до цивилния живот. Да вдишат парфюма на жена, да изпафкат една по-хубава цигара, да си представят, за час, два, че са на свобода. С такива затворници внимавам много, защото в желанието си да си удължат краткото време „свобода” започват да лъжат безогледно и ти трябва да си нащрек, да си се подготвил предварително с цялата преписка по делото му. Има големи мошеници, но и аз не съм лесна плячка. Надхитряме се... 

 - Говорите, че като журналистка повече ви привлича сенчестата част от живота. Тя по-голяма ли е от светлата?
- Не зная дали е по-голяма, силно се надявам да не е. Но е по-неизвестна, по-скрита, защото е свързана с нашите комплекси, с нашите поизмачкани и дори уродливи мисли, които не са за показване. Всички ги имаме, но повечето се справяме с тях, като ги пъдим или търсим някакъв друг, по-позитивен отдушник. Затова един от въпросите ми към убийците е: Ако имат втори шанс да се върнат към онзи фатален миг, как биха постъпили? И в този момент виждаш в очите им /а очите никога не лъжат/ някакъв намек от разкаяние, самообвинение и обвинение, разбира се, към жертвата... Ех, ако не беше яростта, тази Вещица, която ни хваща за ръка и ни води до самото престъпление. Неслучайно яростта е един от седемте смъртни гряха.

- Кои са най-честите причини за любовните убийства: ревността, битът, парите, несъвместимост в характерите, случайността?
- Заглавието на книгата ми беше „Убийства от любов”, защото това са тежки семейни драми, в които майка запалва любимото си дете, за да отмъсти на другата си дъщеря. Жена намушква любовницата на мъжа си, дъщеря убива баща си... И навсякъде между насилника и жертвата има някакво много силно, жестоко изкривено чувство, което трудно би могло да бъде наречено обич. Но редакторът ми настояваше и аз се съгласих, нека да са „Любовни убийства“. Всички автори на престъпления казват, че причина, за да извършат „непростимото”, са непредвидимите обстоятелства, но не е така. Има хора, които си търсят белята. Срещаме ги непрекъснато. И нашата работа е точно в това, да ги връщаме на земята. Да им показваме по-правилния изход в ситуацията. Но не с нравоучителния пръст, а с езика на душата си. И аз твърдя, че това не е загубена кауза. На един човек да помогнеш и това е нещо.


Семейството в пълен състав, в дъното Румен Леонидов

- Най-трагичният случай?..... 
- Ох, най-трагичният? Има ли смърт без трагедия. Аз съм майка еврейка, казват, че това е диагноза. За мен най-трагичните са свързани със синдрома на Медея, престъпленията на отмъстителната жена – детеубийствата са според мен най-трагичните. Те са особено драматични и за извършителките. Описала съм едно завъртяно убийство, което беше разкрито много трудно. Помня го още като бях ученичка в Бургас. Убиецът беше осъден на смърт и после амнистиран. Два пъти съм се срещала с него, както и с неговата майка. Запознах се и с дъщеря му. Не е за вярване, как един на пръв поглед много уравновесен човек, много добър баща на три деца, който дори ползва майчинството и се грижи за дома, става автор на такова чудовищно престъпление. Толкова е невероятно за всички, че Ванга насочва криминалистите към убиеца. И години след това виждаш как всеки по своему изживява тази голяма драма... И всичко това се случва в един миг, но можеш ли да върнеш стрелката на часовника? Не, но можеш да предпазиш другите, като разказваш случките от живота.

- Имат ли планове за бъдещето доживотните? За какво си мислят? Какво правят? Говорили ли сте си с такива?
- Да, срещала съм се. Много тъжна история. Черньо, много пиян изнасилва и убива едно момиче в Поморие. Ученичка в Музикалното училище в Бургас, цигуларка. Прекрасно същество. Случайността я засича, замръкнала една вечер на път за дома й. Пияният мъж първо я изнасилва, после се уплашва от стъпките на случайни минувачи и за да не го разкрият, я удушава. Днес той излежава доживотната си присъда, без право на замяна в Бургаския затвор. Влизала съм и в килията му. Там има място само за едно легло и нещо като шкафче. Кофа за боклук и още една за естествените нужди на обитателя. Затворът е тягостно място. Черньо сега е много набожен. Чете книги и философства. Мечтата му е да му намерят работа, за да върши нещо, инак ще полудее. Трябва да продължиш да живееш с престъплението в душата си. Това казва, че са неговите планове. Но какво точно се върти в главата му? Уви, умът има много пътеки и в подобни случаи май повечето са погрешни.


На аудиенция при папа Йоан-Павел II

- Убийците съжаляват ли за стореното?
- Мисля, че да. Въпреки че те не обичат да говорят за това. Сигурно си чувал и друг път, че в затвора всички са невинни. Това не е само за да защитят себе си пред съда. Всички те са хора, които са отнели живот. Колкото и да си коравосърдечен, извършеното от тях остава като една голяма дупка в душата им. Те си изграждат своя защитна версия в съзнанието си и това ги крепи. Ти само си представи, как една майка, която е убила детето си, ще продължи да живее, ако не вярва в измислената история, която е изградила в съзнанието си, за да се оневини. Аз почти на всички им задавам въпроса сънуват ли жертвите си. Доста е жестоко. Досега никой не ми е отговорил с думи. Но очите им се разширяват и виждаш ужас. Някои започват да се тресат. Предсмъртният поглед на жертвата ще ги преследва до края на живота им, забит е като печат ето тук, в дъното на окото.

- Има ли човек на земята, който да каже аз това не мога да го направя. Застраховани ли сме от това да попаднем в положението на вашите герои?
- Сигурно има и такива, но те падат първи. Това са хората, които се чувстват непогрешими. В живота си познавам доста такива. Носят егото си като медали, забучени върху ревера. Те съсипват живота на много хора и главно на близките си при това без да ги унищожават физически. Питаш застраховани ли сме? Не, разбира се, не сме застраховани. 

- Четете ли стиховете на съпруга си големия поет Румен Леонидов. Критична ли сте? Вслушва ли се в съветите ви?
- С Румен се запознахме преди повече от 40 години покрай стиховете. Бяхме на една студентска бригада. Беряхме чушки и се заприказвахме и дори спорехме върху поезията на Христо Фотев, Недялко Йорданов, после се прехвърлихме на Валери Петров и т.н. Да, критична съм. Не всичко харесвам и на моменти се усещам, че съм дори жестока, но Румен е много талантлив човек. Дори той самият не си дава сметка за това. Не съм виждала друг да пише толкова изящно и бързо с такава лекота. Той твърди, че някой му диктува. Но аз съм човек здраво стъпил на земята и знам, че му „диктува” неговият голям талант. А съвети не си позволявам да давам на никого, защото според мен творчеството е вълшебство, тайнство. Мога единствено да кажа дали стихотворението ми харесва или не. И защо, пак според мен. Но за сметка на това в живота и в прозаичното всекидневие съм му давала неведнъж съвети, но за голямо негово огорчение, той почти никога не се е вслушвал в тях. И винаги е бъркал, но той си е такъв, рецидивист, като моите герои от затвора. Влюбен е в грешките си. Вероятно не съм достатъчно висок авторитет, за да ми вярва. Ние, двамата сме доста различни и като темперамент, и като поглед към света. Наистина е чудо как оцеляхме в годините като двойка. „Понякога наистина е по-сигурно да си в окови, отколкото да си на свобода”, казва моят любим Кафка. Нали преди малко си говорихме за белезници. На 17 юли отпразнувахме 40 години заедно... И аз като моя герой Желязко, вън от „затвора” се чувствам безпомощна. 40 години не беше лошо... Нито един ден не съм скучала. Въпреки че интересният живот е и доста уморителен. Румен е добър човек. 


Цветя след поредната среща с читатели

- Кое е на по-голяма почит във фамилията ви – прозата или поезията. Като писател като че ли вие сте превъзхождаща. Това поражда ли завист? Въобще има ли такова понятие, че някой остава в сянката на другия?
- Талантът в нашата къща е Румен. Никога не съм се изживявала като писателка. 35 години съм си вадила хляба като журналистка. Имаше и такива години, в които съм хранила сама семейството. В работата си съм попадала на теми, които съм развивала в нещо по-голямо, но според мен това не е литература. Въпреки че съм печелила и литературни конкурси. Всъщност да пиша е и единственото горе-долу свястно нещо, което мога да правя, може би това беше и основната причина да не емигрирам от България. Много съм свързана с езика.

- Какво ново да очакваме да се роди под перото ви?
- Бих искала да разкажа историята на дядо ми Михаел и неговия баща Аврам. Те и двамата са родени в Бургас, но в един период Аврам, за да изхрани семейството си, се заселва в Карабунар, преименувано днес на Средец. Съвсем близо до селото има един мост, който всички и до днес наричат Аврамовия мост. И никой не знае защо. Този мост е кръстен на моя прадядо Аврам и аз смятам да разкажа тази история.

Едно интервю на Исак ГОЗЕС