999 златни и 2000 сребърни монети, огромно количество църковна утвар и накити от злато и сребро, както и книги, които са били определени като световна рядкост, се опитва да си върне Преображенският манастир вече повече от две десетилетия. Отец Георги, който е игумен на светата обител от 1991 г., признава, че е писал молби по всички възможни закони, но отговор така и не получил. Заедно с исканията манастирът да си получи обратно конфискуваните съкровища игуменът пращал и документите, с които да докаже собствеността. Прилагал включително и бордерото, с което монетите са били прибрани в централната каса на БНБ като ценна пратка, но винаги безуспешно, пише "Борба".

„Не съм се отказал, обаче ми е пределно ясно, че в момента няма никакъв смисъл да подновявам тази борба. Защото по Закона „Лучников“ много хора си върнаха повече, отколкото беше тяхно. А ние имаме документация и можем да докажем кое е наше, но никой не ни обръща внимание“, признава отец Георги. И допълва, че съкровищата на манастира са били иззети на 2 август 1962 г. Всички действия на народната власт тогава, както и всички важни събития, случили се в манастира, са описани в документите на светата обител.

„Причината ли? Искали са просто манастирите да останат без всякаква възможност да се самоиздържат, да станат зависими и подчинени. Затова са взели цялото ни злато и аз вече не знам къде е. Би трябвало накитите да са изложени в Регионалния исторически музей във Велико Търново, но не са. Преди години ходих на една среща с тогавашния директор на музея, който вече е покойник, и говорихме. Показах му всички описи, с които манастирът разполага, той ми отговори, че знае за съкровищата, но и че когато са иззети съкровищата, те не са били зачислявани като отговорност на никого в музея. Така че пътят им вече е неизвестен“, признава игуменът.

Голяма част от монетите са били лично имущество на монасите. След тяхната кончина монетите остават за манастира и затова в библиотеката на светата обител има запазени интересни и много любопитни записки.

На три пъти е пипана и библиотеката на манастира. Така са иззети книги, които са били определени като световна рядкост. Две от тях – „Историята“ на Мавро Орбини и т.нар. „Барония“, или „История на света“, от Цезар Бароний, са били наистина уникални не само защото са разказвали за историята на света и за Великото преселение на народите, но и защото Паисий Хилендарски е чел от тях, когато е обикалял пределите на тогавашната империя, за да събира сведения за своята „История славянобългарска“. „В белите полета на тези книги на страниците, на които пише за нас – българите, Паисий Хилендарски е оставил приписки. Написал е кога е бил в манастира, колко време е бил отседнал тук. Тези книги са били при нас до 1951 г. и монасите дълго време разказваха за тях. Историята на тези книги се предаваше от уста на уста“, обяснява отец Георги.

79 документа са били изгорени по това време, без да бъдат описани какви са. Всички са попаднали в огъня под общото наименование, че нямат отношение и актуалност към момента. Така Преображенският манастир е изгубил и документа за азилното си право. „Азилното право е печат от три парчета и документ, който е давал специфичния статут на манастира. Игуменът и двама от Манастирския събор са държали по една част от печата и ако са нямали единодушие и съгласие по даден въпрос, те не са можели да съберат трите парчета на печата, за да вземат решение“, уточнява игуменът. След това разказва, че манастирът продължава да пази един-единствен документ, в който е описано, че светата обител представлява особена, самостоятелна, самоуправляваща се община с всичките й имоти и притежания в границите на царство България. Документът е от цар Борис III и как е оцелял, никой вече не знае. Знае се обаче, че през 1935 г. по някаква причина се е наложило документът да пътува до Търновската градска община.

„Този документ удостоверява, че манастирът не може да бъде подлаган на всякакви данъци, такси и берии под общия закон за облагане на населението. Там за последно се споменава статутът на манастира. А в онези години манастирът е издавал отделни лични карти. Когато приемат тук някого, той получава, освен гражданската си лична карта, още един документ за самоличност и става манастирски поданик. И тогава вече не може да бъде проверяван и задържан без изричното съгласие от манастира. Но с този статут се приключва през 1951 г., когато изземват книгите и изгарят документите“, разказва още отец Георги. Според неговите дългогодишни проучвания на историята на манастира има конкретна причина за последната конфискация. Тогава манастирът приютява трима осъдени от Народния съд.

Присъдите им не са били смъртни, но хората са били съдени заради длъжността, която са заемали. След такава присъда те вече не могат да си намерят работа, обикновено са бивали интернирани и постоянно следени. Трима от тях решават да влязат в манастира. „Единият е монах Пимен, който до 50-те години и до пределната си възраст остава касиер на манастира. Преди това е бил началник-отдел към Министерството на финансите. Вторият е дядо Теофилакт, който пък е бил офицер. Идват тук, получават лични карти от манастира, но като съдени от Народния съд продължават да ги следят. Обаче като влизат в манастира, те на практика се изгубват от полезрението на властите. Властите тръгват да ги търсят и ги намират в един момент. Игуменът, разбира се, не ги предава, защото те вече са станали манастирски поданици. Онези питат – какви поданици? Игуменът обяснява статута и така всеизвестната тайна, на която никой дотогава не е обръщал внимание, се разшумява“, разказва игуменът. Последвала проверка, изземане на документите, сред които и документа за азилно право, както и тройния печат. Къде са днес книгите и тези документи, игуменът не знае.