Дворът на старите оранжерии до Пещерско шосе, които някога бяха ударното звено на бившето Държавно земеделско стопанство (ДЗС), днес приличат на декор за "Сталкер" на Тарковски - онзи филм, в който се разказваше за място, посетено от извънземни и след това изоставено от всички. Нашето прилича и на онова в Припят до Чернобил - сгради има, хора - не. Докато се разхождаш по някогашните добре поддържаните алеи с пейки и беседки, се натъкваш на маратонка, модел 1999 година, фотьойл от абитуриентските години на Дража с по чудо оцелял подлакътник.

Атракцията на малкото кварталче зад оградата обаче е истинско виенско колело с 5 шарени кабинки. И, о, чудо - истински блок с живи обитатели. В него, на края на града, в три входа живеят 10 семейства. Две от тях са ромски, но се спогаждат добре със съседите. Сред шубраците има и работилници за какво ли не. 

В една от най-любопитните работилници кърпят всякакви предмети стъклопласт и пластмаса. Тук стопанин е майстор Петьо, а за имуществото му бдят четири улични песа. Твърди, че в града всеки го знае. Пред работилницата му е смайващото виенско колело с петте кабинки. До него е разположена истинска лодка. „Работя тук в свободното си време. Всяка събота и неделя съм тук. Виенското колело го донесе един приятел да го стегна. Кой друг в града ще го направи?”, хвали се Петьо. В момента покрива с епоксидна смола пукната броня за автомобил. Зад гърба му висят още няколко. Питаме го защо не превърне майсторлъка си в бизнес? „Защото искам да ми остане хоби и да му се радвам”, казва домакинът ни. Разправя, че навремето учил за началник в Механотехникума, но не стигнал до ръководната длъжност дори за ден. Вади си хляба като пазач. 

От работилницата на Петьо тръгва стара асфалтова алея, която подминава оцелялото блокче и продължава до старите оранжерии. Там съсипията е пълна. Всичко е обрасло с храсти и бурени, има огромни купчини стари маркучи. Стъклата отдавна ги няма. На 50 метра от оранжериите около два стари чинара е оформен пилчарник с кокошки и пуйки. До него е пък се издига планина от стари палети. 

Връщаме се към блока, в който още живеят хора. На първия етаж е едното от двете ромски семейства. „Използват палетите, за да си палят печката”, казва най-старата жителка тук - Петка Годжевъргова. От ромския апартамент гърми българска народна музика. Звънци тук няма. Когато се чука на вратата, единствената реакция отвътре е усилването на силата на музиката.  

Леля Петка е на 80 години. Прекарала е голяма част от живота си в ДЗС-то. Дошла тук през 1958 година от Оборище с мъжа си Нено. „Много бяхме доволни през всичките години. Целия си живот прекарах в двора на ДЗС-то. Сортирах семена и ми плащаха много добре”, разказва жената. Не съжалява ли, че е оставила красиво място като Оборище за пущинак в края на Пловдив? „Навремето нямаше какво да работим нито в Оборище, нито в Панагюрище! Бяха гладни години. В ТКЗС-то не плащаха нищо. А тук какви хубави пари взимахме!”, спомня си леля Петка. В апартамента, в който е сега, влязла преди 60 години. Личи, че жилището губи битката с времето. Има голям салон и една стая. Разполага с баня и тоалетна и една тераса.

Петка прекарва зимните дни край печката на дърва и с телевизор, който шари по всички възможни канали. Графикът  включва следенето на сериалите от ранния следобед до късно вечерта. И като всяка българска дама, когато непознат  прекъсне дългата поредица от филми, му разказва как в нощта преди съпругът  Нено да почине от инсулт, сънувала, че те двамата обикалят всичките си роднини. „Все едно бе днес - така потръпвам”, казва тя. 

Жилищата все още са ведомствени. „Плащаме по 50 лева на месец за наем. Има семейства, които живеят на друго място, но продължават да си плащат наема, за да не изгубят този апартамент”, разказва Годжевъргова. Защо след като с мъжа  са взимали толкова много пари навремето не са си купили къща някъде другаде? „Помагахме на трите си деца”, пресмята леля Петка. Малкият син, който е на 51 години, е охрана на портала. Другият живее е на село. Има и дъщеря, която също се върнала в Оборище, след като се задомила. 

Хората от това вехто блокче си пазаруват от квартал Прослав. Преди наблизо имало малко магазинче, но го затворили. Плащат си наемите на лабораторията за семена, която е наследник на ДЗС-то. „Знаеш ли колко красиво беше преди тук - навсякъде имаше пейки и беседки. Алеите бяха идеално поддържани, а сега всичко е превърнато в сметище. В една от къщите живееше семейството на директора. Имахме работеща столова. Няма кой да работи - мързеливи са хората. Затова е и толкова мръсно пред блока. Кокошарници направиха, а не могат да си почистят пред къщата”, обяснява жената, която е прекарала целия си живот на това място. 

А пред блока по едно и също време има всякакъв боклук - пред прогнила едновремешна беседка някой е нахвърлял десетина тикви. Стоят си от месеци и гният. Преди години някой изкарал и забравил масите, на които навремето са сортирани семената. Има варели, дървени сандъци и всякаква пластмаса. На прозорците над тях са закачени сателитни чинии. 

След Освобождението стотици турски едри земевладелци напускат новото княжество, като преди това, според Берлинския договор може да продадат земите си. Голяма част от тези чифлици са купени от държавата и където земята не е раздробена и раздадена, се оформят първите Държавни земеделски стопанства. До 9 септември 1944 година на територията на страната има 50 големи ДЗС-та с обща площ 159 000 декара. Всички те са финансирани от държавата. 

Обикновено това са бази за семена или разсадници. 39 от тези 50 държавни стопанства са се занимавали основно с отглеждане на фиданки за новите български гори. Така по времето на царете Фердинанд и Борис са залесени огромни площи от южните склонове на Стара планина и в Родопите. При аграрната реформа от 1946 година на тяхно място се създават нови държавни земеделски стопанства.

Източник: "Марица"