Споменът за няколко щъркелови гнезда още топли хората на улица „Цанко Лавренов”. Всяка пролет птиците отглеждали своите рожби на покривите, камбанарията на храма „Света Неделя” и на Историческия музей. И целият квартал се събуждал за нов живот. Ранено щъркелче дори събрало двама млади. „Запознах се с майката на съпруга ми в автобус. Тя носеше една птица, паднала от камбанарията. Прекрасни хора - и тя, и свекър ми. За съжаление никой не остана жив от тях”, спомня си д-р Мата Янева.

Малката калдъръмена уличка, заключена между Хисар капия и ул. „Митрополит Панарет”, е приютила няколко стари пловдивски фамилии. Изключително начетени и будни хора, живеещите тук не са забравили кой е техният патрон. 85-годишната Мариам Гилигян с часове може да разказва не само за Цанко Лавренов, но и за историята на улицата и нейните обитатели. Майсторка е на арменските сладки и кешкеша, а съседите с възхищение я наричат „живата енциклопедия”, пише "Марица".

Дошла преди 63 години като снаха. Свекър й разказал, че навремето повечето къщи били кирпичени, а улицата била много по-тясна. След чирпанското земетресение през 1928 г. част от тях били разрушени. Включително и тяхната. Впоследствие с общи усилия хората вдигнали наново домовете си и разширили платното.

„Първите сгради са Историческият музей и съседната - на Никола Недкович. Спомням си, че в къщата на Недкович живееше стара госпожица - Елени, с гръцки корени. Тя живееше с една прислужница, която имаше някакъв проблем и в последните години от живота си на дрехата  бе зашит лист с адреса – като се загуби, хората да знаят къде да я приберат”, връща лентата Мариам. Точно срещу тях пък е къщата на една от най-авторитетните фамилии на улицата - тази на д-р Янева. „Свекър и свекърва , а и съпругът , бяха много възпитани хора, мераклии. Имаха разкошна градина със зокуми”, спомня си възрастната дама. Като правили зида обаче, в градината открили разкопки, които стоят и до днес. Предполага се, че това е част от крепостна стена и точно тук някога започвал градът. „На ъгъла, където е сувенирният магазин, навремето имаше фурна и там печахме”, разказва Гилигян.

Семейството на нейния съпруг пък били бежанци от Източна Тракия. „Когато през 1912 г. идва българската войска, нашите арменци са ги посрещнали с пирове. Но след тяхното оттегляне, арменците са се изплашили от турците и са последвали войската в България. Така е дошъл и дядото на мъжа ми Агоп. Тук става обущар и печели пари. След 2-3 години пише писмо на жена си, че иска да се върне. Но тя му отговорила: „Не, щом си добре, аз идвам с децата. И посред нощ бабата пристигнала с една каруца. Много оправна жена беше и много умна. Девет години живяхме заедно, една лоша приказка не сме си казали”, посочва Мариам.