Първото участие на българския национален отбор на световното първенство в Чили през 1962 г. повиши апетитите и предстоящите световни квалификации за Англия`66 бяха очаквани с огромен интерес и надежди. България бе в група заедно с Белгия и Израел. Повече от ясно бе, че големият фаворит са белгийците, които още тогава носеха впечатляващото прозвище „Червените дяволи”. Нашият отбор обаче бе съставен от много добри футболисти - Георги Аспарухов - Гунди, Димитър Якимов, Иван Колев, Тодор Диев, Никола Котков, Александър Шаламанов, Иван Димитров, Виден Апостолов, Спиро Дебърски, Димитър Пенев, Борис Гаганелов. А начело на тима бе опитният чехословашки специалист Рудолф Витлачил, с който Чехословакия стана световен вицешампион в Чили през 1962 г., когато отстъпи едва на финала на Бразилия с 1:3. 

Започнахме квалификациите с убедителна победа над Израел с 4:0 в София. На 26 септември 1965 г. нанесохме чувствително поражение на Белгия с 3:0 след два гола на Никола Котков и един на Георги Аспарухов. Бъдещето изглеждаше почти безоблачно и мъгливият Албион вече се очертаваше на хоризонта. До датата 27 октомври 1965 г., когато на стадион „Андерлехт” в Брюксел „Червените дяволи” нагледно ни демонстрираха защо ги наричат така. След два гола на Ван Химст, два гола на Тио и един на Стокман Белгия ни разнищи с 5:0. Този разгром имаше огромен резонанс сред футболната ни общественост.

Класирането ни за световните финали бе поставено на карта.

С оглед на ситуацията в групата трябваше на всяка цена да победим при гостуването в Израел, за да играем трети допълнителен мач-бараж на неутрален терен с Белгия. Ако завършехме наравно, за Англия щяха да се класират белгийците. След разменени голове, резултатът 1:1 се запази девет минути преди края и вече изглеждаше, че световните финали се превръщат в мираж за нас. И тогава Георги Аспарухов – Гунди с глава насочи топката под напречната греда – 2:1.

 efbet - 1000 лв. Нов Онлайн Казино Бонус

Така се стигна до третия допълнителен мач-бараж с Белгия. Както четири години преди това се класирахме за Чили`62 след бараж с Франция, и сега трябваше да преминем през преизподнята на третия мач. Любопитно е, че както през 1961 г. той се състоя в Италия (в Милано), така и сега съдбата ни трябваше да бъде решена на Апенините – този път във Флоренция. В навечерието на решителния мач старши-треньорът Рудолф Витлачил се реши на един неочакван и напълно изненадващ ход – бяха сменени девет от играчите, които бяха взели участие в злополучния двубой в Брюксел. Впоследствие усилено се заговори, че всъщност зад това решение стои тогавашният председател на Българската федерация по футбол Недялко Донски. Така или иначе от играчите, участвали при разгрома с 0:5, останаха само Георги Аспарухов и Борис Гаганелов. А под знамената бяха извикани опитни бойци, някои от които може би незаслужено бяха пренебрегвани в предишните мачове.

Решителният дуел с Белгия се състоя в навечерието на Новата година – на 29 декември 1965 г. на стадион „Комунале” (сега „Артемио Франки”) във Флоренция. Макар и в разгара на зимата, времето бе слънчево и това сякаш бе едно предзнаменование за успешен край. Трибуните не бяха пълни, като само около 15 000 зрители заеха местата си, но преобладаващата част от публиката бяха белгийски запалянковци, които със знамена, свирки и кречетала създадоха невъобразима какофония. Сред тях бе и известният тогава певец Адамо, който бе дошъл да вдъхне кураж на своите сънародници. На фона на белгийците, българската група на трибуните бе твърде малобройна, като

нашите бяха подкрепяни от прочутия илюзионист Мистер Сенко.

А в хода на мача се видя, че неутралните италиански зрители симпатизират на нас и ни аплодират. Не ще и съмнение, че отборът на Белгия бе определян като безусловен фаворит, особено след впечатляващото 5:0 срещу България в Брюксел. В състава си „Червените дяволи” имаха суперзвездата си Пол ван Химст, а до него бяха Стокман, Хейленс, Вербист, Пласки и Журион, като последният бе един от малцината футболисти в света, които играеха с очила.  

А когато двата отбора излязоха на терена под ръководството на италианския съдия Антонио Сбардела, белгийците с учудване видяха един съвършено нов състав, почти тотално различен от този, който те бяха разбили в своята столица. Ето и нашият състав: Георги Найденов, Александър Шаламанов, Иван Вуцов, Борис Гаганелов, Димитър Ларгов (капитан), Добромир Жечев, Петър Жеков, Стефан Абаджиев, Георги Аспарухов, Димитър Якимов, Иван Колев. На вратата бе големият Жоро Найденов, в защитата действаха Шаламанов, Вуцов, Гаганелов, Жечев и Ларгов, средната линия бе съставена от Якимов и Абаджиев, а в нападение действаха Аспарухов, Колев и Жеков. Още със самото начало на мача се разбра, че българите ще окажат сериозно противодействие на фаворизирания си съперник. Бранителите ни успешно неутрализираха белгийските атаки, а напред нашите започнаха да създават напрежение пред вратата на Николай. В 19-ата минута

35-годишният Иван Колев, който сякаш преживяваше втора футболна младост,

технично се освободи от бранител и центрира, а там Георги Аспарухов надскочи Вербист и Пласки и в типичния си гросмайсторски стил с глава изпрати топката в мрежата на белгийците. Още не бяха стихнали овациите от трибуните, когато Якимов овладя топката и с параболичен пас намери Гунди, който се измъкна от опеката на съперник и технично пусна топката под плонжа на белгийския вратар – 2:0 за България. Белгийците бяха в нокдаун, а нашите вече владееха психологическата инициатива. До края на полувремето можехме да решим спора и с трети гол, като удари на Гунди бяха парирани с мъка от Николай, а веднъж и гредата му помогна.

След почивката съперникът ни вече нямаше какво да губи и тръгна стремително в атаки. Нападенията на белгийците обаче бяха посрещнати като стена от нашите бранители, които бяха все опитни бойци – капитанът Ларгов, Вуцов, Гаганелов, Шаламанов и Жечев. А когато все пак съперниците стигаха до стрелкови позиции, вратарят Жоро Найденов ги довеждаше до отчаяние с намесите си. Все пак малшансът ни споходи в 75-ата минута, когато от крака на Гаганелов топката влезе във вратата ни – автогол. В оставащите минути „Червените дяволи” проведоха щурма на отчаянието, като пред Найденов вреше и кипеше. В 89-ата минута Колев бе изгонен от терена, защото ритна Хейленс без топка. Съдията Сбардела учудващо за тогавашното време удължи полувремето до 94 минути, но и това не помогна на белгийците. С 2:1 България се класира за втори пореден път на световното първенство!

Треньорът Витлачил не скриваше вълнението си: „Удоволствие е да работиш с такива момчета, които знаят и могат да мислят в трудностите, в големите изпитания, които умеят да разбират и да изпълняват необходимата концепция в играта. Аз им благодаря и се радвам дори повече от тях. Те постигнаха успех, който заслужаваха, елиминирайки един силен и опасен противник.” Не по-малко въодушевен бе и капитанът Ларгов: „Завръщането ми в националния отбор бе отбелязано по един превъзходен начин. Днес играх както никога в живота си.” Той дори за миг изгуби съзнание в съблекалнята след мача. Някои западни „доброжелатели” веднага подеха рефрена за допинга, който уж били взимали нашите. Но известният френски журналист Робер Верн писа по този повод: „Да, допинг имаше и това е повече от сигурно. Но това беше морален допинг.”

Как пресата отрази българския триумф във Флоренция? В Италия – „Кориере дела сера”: „Българите доминираха с абсолютна сигурност през цялото първо полувреме, а знаеха след това с достатъчно разум да удържат на атаките на белгийците.” „Стадио”: „Българският футбол е явно в постоянен прогрес. Между страните, които напоследък се утвърждават на международното поле, България без съмнение е тази, която най-много обещава.” В Белгия – „Хет летсе нюз”: „В тази война на нерви българите излязоха победители. Те изнесоха на нашите играчи лекция как трябва да се борят за постигане на високата цел.” „Ла Дерниер йор”: „Червените дяволи бяха сразени за една минута от Аспарухов.” „Журнал де Шарльороа”:

„Блестящият Аспарухов разруши само за 60 секунди нашите надежди.”

Във Франция – „Екип”: „Стадио Комунале” бе изпълнен с белгийски туристи, уверени, че ще присъстват на победа за техния отбор. Поля ги обаче студен душ! За една минута един и същи човек отбеляза два гола и по този начин сложи край на всичките надежди. Този играч беше център-нападателят на софийския „Левски” Георги Аспарухов, който нанесе нокаут на белгийския отбор и не му даде възможност да се съвземе до края на мача. Сега Витлачил може да отговори с историческите думи, че е загубил битката в Брюксел, но във Флоренция е спечелил войната.”

Така завърши този епохален двубой, влязъл завинаги в аналите като Флорентинската епопея. Тя си остава една от златните страници в историята на българския футбол!   

РУМЕН ПАЙТАШЕВ