На днешната дата преди 20 години Екатерина Дафовска носи първото и единствено до момента злато на България от зимни олимпийски игри. Биатлонистката от Чепеларе сензационно триумфира в дисциплината 15 километра индивидуално в Нагано`98. Силното българско представяне е допълнено от четвъртото място на Павлина Филипова.
Успехът на Дафовска е считан за най-голямата изненада не само на Игрите в Нагано, но и в цялата история на белите Олимпиади.
12 българи (освен, разбира се Павлина Филипова, която участва в същата дисциплина) стават свидетели на живо на уникалния триумф: Радка Попова и Валентина Пейчинова - резервни състезателки; Николай Болчев - старши треньор; Венцислав Илиев - спортен директор; Васил Сивков - изпълнителен директор; Васил Тончев - президент; Георги Касабов - състезател при мъжете; Иван Станков - лекар; Веска Александрова - масажист; Георги Банов и Тодор Шабански - журналисти; Илия Илиев - ДАМС.
По-късно на зимния стадион се появи и журналистът Асен Минчев (БНР), както и други представители на делегацията ни.
20 години по-късно коментаторът на БНТ Тодор Шабански разказа за случилото се, споделяйки любопитни неща от кухнята. От думите му става ясно, че и японците са "ударили рамо" на нашето момиче, тъй като дни по-рано ските на Дафовска и другите ни биатлонистки са минали обработка при тях.
Разказът на Тодор Шабански за БЛИЦ СПОРТ:
Олимпиадата в Нагано е най-странната и драматична в спомените ми. Всичко започна много тягостно, защото още преди заминаването в София Спортният отдел на БНТ трябваше да води истинска битка с ръководството на телевизията за оставането на Игрите в програмата. Времето беше силно политизирано и новопоставеният тогава шеф Стефан Димитров отсече, че Олимпиадата няма да се дава, защото е разхищение. Мъчихме се да го убедим, че имаме шансове, но беше непреклонен и единствено това, че вече бяха платени два транша го отказа от намеренията и спаси Олимпиадата за българските тв зрители. Все пак екипът и програмата бяха силно орязани с мотива, че „няма пари за туристи и състезания, в които нямаме шансове“. Така за Нагано заминахме 7-8 коментатори без оператор и със силно редуциран бюджет.
Първите ми впечатления от Япония бяха доста мрачни. Всичко бе някак сиво, безцветно. Сякаш цялата страна и нейните хора бяха подчинени на работа, работа и пак работа. Дори момичетата по улиците ходеха в някакви шаячни балтони в убийствено зелено кафяви цветове. Къщите и улиците изглеждаха доста сиви, магазините напомняха на нашия ЦУМ, нямаше ги рекламите, кафенетата, градинките и пъстротата на Америка и Западна Европа.
Но пък технологиите смайваха. Всички автобуси бяха с навигация и екрани над шофьора, на които се следеше движението по пътя. Вратите на такситата се отваряха автоматично, всичко ба роботизирано и без намесата на човек. Тоалетните бяха с нагреватели на капаците. Бензиностанциите например представляваха колонки и нещо като огромна автомат-машина, голяма колкото камион, от която си взимаш на самообслужване срещу съответната сума от кафе до резервни гуми. Магистралите им бяха перфектни и се осветяваха автоматично когато видимостта намаляваше поради снеговалеж или мъгла.
В Япония за първи път видях опашка на... светофар. Пред гарата на Нагано имаше оживено кръстовище и многото влакове-стрели изсипваха огромна маса хора. Излизайки от сградата те се нареждаха на опашка и чакаха светофара да светне зелено. Колоната се виеше 200 метра, но никой не пререждаше и чакаше по 10 минути, за да пресече.
Денят на Катя започна като всеки друг за мен. Ранно ставане и два часа път от Нагано до Нозава Онсен, където всеки ден коментирах ски-бягане или биатлон. Единствената разлика беше, че бях навил колегата от вестник "24 часа" Георги Банов да дойде и си имах компания по пътя. Бяхме само трима в рейса с някакъв скандинавски фотограф. Двамата с Жоро си мечтаехме за медал. Просто ей така си представяхме какво ли ще стане, ако днес България спечели подиум. При пристигането веднага опитахме да отидем при нашите спортисти. Това на Олимпиада е строго забранено, но ние се мушнахме в оставен без надзор затворен коридор, защото японците просто не можеха да си представят, че някой ще мине там, където не трябва. В нашия щаб подготвяха ските, всичко бе спокойно. Всъщност там доста работа се оказа, че е свършил Георги Ганчев, а и имахме много опитен щаб начело с Венцислав Илиев, който няколко дни преди това бе уредил ските на всички да минат за обработка на струтктура при японците. Това явно също помогна.
Времето този ден беше ужасно шантаво. За 3-4 часа се промени тотално няколко пъти. От дъжд, през слънце, после снежна виелица и накрая пак ярко слънце със синьо небе. Впрочем така бе на цялата Олимпиада - всеки ден тотална метео въртележка... И всичко това при температура около нулата, със съвсем леки амплитуди.
Започнах коментара за БНТ, а в тясната кабина бе и президентът на БФБиатлон Васил Тончев, зад нас стоеше Георги Банов. Коментирахме на живо, но в София картината не се излъчваше и щеше да се пусне с два часа закъснение. Причината – рестрикциите на тогавашното ръководство, което не смяташе, че в 5 часа сутринта си заслужава да даваш директно Олимпиада от Япония...
Дисциплината 15 км е „неудобна“ за следене от зрителите, неслучайно и днес шефовете на световния биатлон искат да я премахнат. Причината: няма директен сблъсък лице в лице, а всеки спори преди всичко сам с хронометъра. Така коментаторите трябва непрекъснато да изчисляват и да следят постоянно финиширащите, плюс тези които са все още с шансове по трасето.
Помня, че Катя тръгна много добре, но и друг път го бе правила. Движеше се като перце по пистата, очевидно ските й допадаха... Фина, малка, лека, като лебед... Стрелбата също й вървеше, дори едната грешка не я лиши от шанс за медал. Преди четвъртата стрелба вече стана ясно, че се случва нещо велико за България и само чудо може да ни лиши от големия успех. Въпросът беше какъв точно ще е медалът. Катя финишира с първо време и вече бяхме пред обезумяване. Колегата Банов изхвърча от кабината, а ние с Тончев все още не смеехме да дърпаме дявола за опашката, докато не финишира и последната с шанс за медал. А за да е побъркването пълно и Павлина Филипова вървеше бодро към медалите. В крайна сметка Катя се оказа на върха, а Павлина на 2 десети от бронза. Бях като побъркан, като дрогиран от щастие, изпаднах в нещо като амок.
Да, наистина Катя бе медалистка от световни първенства, но все пак това бе първата й голяма победа в елитно състезание. Помислете си само колко много спортисти с огромно и дългогодишно превъзходство в техните дисциплини не могат да спечелят олимпийско злато… А при Катя всичко стана от раз…
Познавах Дафовска отлично, следях биатлона като журналист от създаването на Българската федерация през 1984 г. и бях пряк свидетел на най-големите ни успехи при жените. С отбора съм бил на десетки състезания в чужбина. Предавах за прогреса на Катя в биатлона, за увлечението й по шиенето на гоблени, за изкуството на мазане на ските вечер, за тренировките и за ежедневието й. Всичко това тогава в Нагано се завъртя като на филмова лента пред мен. Не крия – след като приключи коментара очите ми се насълзиха. Стоях като онемял и не можех да повярвам какво щастие ни сполетя. Като всеки колега журналист и аз тогава си мислех, че по някакъв начин съм съпричастен и спомогнал за това злато. Защото нищо човешко не ми е чуждо.
Но всичко трая само няколко секунди. Изхвърчах от кабината и след секунди бях долу на стрелбището при първата ни олимпийска шампионка в зимните спортове. И тогава заедно с треньора Венци Илиев и Георги Банов я вдигнахме на ръце. За прочутата снимка на Ройтерс, която остава незабравима – Катя с красивото бяло яке и букета. Нарушихме всякакви разпоредби и правилници, японците просто гледаха дивата ни радост и бяха съпричастни.
След това всичко се завъртя като на филм. Два часа път обратно към Нагано, в рейса „пирувахме“ с Банов с пилешки хапки и кока-кола. После в офиса на БНТ набързо направихме под ръководството на Вера Маринова план за извънредни действия. Наложи се да наемем чужд оператор – зачислиха един украинец към мен и заедно тръгнахме по следите на Катя и българската радост. Първо из центъра на Нагано, после във ВИП хотела на МОК при тогавашния президент на БОК Иван Славков. И там всички правила за сигурност бяха пренебрегнати. Батето вкара цялата група в хотела, покрай скенерите и без проверки. Качихме се на последния етаж в супермодерния хотел. Панорамната тераса се тресеше от поздравления, интервюта, дива радост…
После се насочихме към централния площад на града за официалното награждаване. Всички ни поздравяваха и честитяха. Беше огромна гужва, народ, народ, но украинският оператор се оказа много печен. Уговорихме си знаци и така координирахме снимките в хилядното множество. Катя бе като в приказка. На осветения с приглушена светлина подиум изглеждаше още по-красива и божествена. Снимахме, снимахме, напълнихме две 30-минутни касетки и накрая бегом до Пресцентъра за да изпращаме картината в София. После се оказа, че 90 процента от тези уникални за родния спорт и за българската история кадри са били изхвърлени директно в кошчето, защото политизираното тогава ръководство на БНТ забранило Иван Славков да се показва по телевизията…
Въпросната нощ не можах да заспя. Не мигнах до сутринта. Цялото ми същество преживяваше станалото, заредено с огромна доза адреналин. Усещах без напълно да разбирам, че съм с преживял на живо нещо уникално, което ще остане сред най-силните ми преживяния в живота.
На другия ден една жена внезапно ме спря в Пресцентъра и го удари на молба да си сменим якетата. Оказа се продуцент в CBS, американската телевизия, която имаше права за Олимпиадата. Видяла Катя как изглежда снощи на награждаването, харесала безумно екипите и го удари на молба да си ги разменим. Не издържах на настойчивата атака и очите й грейнаха.
Спомням си, че тогава, в Япония бях доволен, че се потвърди една моя статистика: най-големите успехи на България в спорта са се случвали извън Европа и далеч от Стария континент. От бронза на Световното по футбол в Щатите, през първото ни олимпийско злато в Мелбърн, най-успешната ни олимпиада в Сеул, двата олимпийски медала във футбола в Австралия и в Мексико, първият ни медал на зимни игри в Лейк Плесид, световната титла в колективните спортове от Кайро и още, и още... И сега първо олимпийско зимно злато в далечна Япония!
Незабравимо бе и завръщането в България. Самолетът кацна на Правителствения ВИП и всички се изсипахме директно на пистата. Там ни посрещна огромно множество, повечето от Чепеларе – гайди, тъпани, музика, танци, хора, транспаранти – всичко непосредствено пред самолета на пистата пред ВИП сградата и пред ококорените погледи на гардовете. Президентът Петър Стоянов беше наредил да пуснат хората зад оградата на пистата и всичко се омеша в едно национално тържество.
Оттам – директно в Президентството. Пак в разрез с всякакви мерки за сигурност и протокол. Няколко стотин души се изсипаха в Гербовата зала и изправиха косите на гардове и гвардейци – без никакъв входен контрол, скенери и проверки. И пак песни, гайди, хора... празненства без край.
Нямам спомен дали изобщо се прибрах вкъщи или директно ме изстреляха от БНТ към Чепеларе. В Родопите цялата планина празнуваше. Валя Балканска цепеше въздуха с космическия си глас, площадът на Чепеларе бе като разбунен кошер, механи и ресторанти работеха извънредно. Още нямаше модерни мобилни връзки и тичах през половин час да предавам по телефона от кабинета на кмета в Общината. Целият град, цялата планина тържествуваше и празнуваше.
И до днес се чудя как Катя издържа? Това скромно, тихо момиче... Понесе на крехките си рамене цялата мощна вълна народна обич като тайфун... И така – няколко дни. Нагано 1998 бе един вулкан от страсти и емоции. Подобна превъзбуда не помня в живота си. Изживях на живо нещо велико, нещо историческо за родния спорт и за България. Нещо, което все още е много ярко и колоритно дори след две десетилетия в съзнанието ми."
Класирането в Топ 10 на индивидуална дисциплина на 15 км - Нагано'98:
1. ЕКАТЕРИНА ДАФОВСКА (БЪЛГАРИЯ) 0+0+1+0 1 54:52,0 минути
2. Олена Петрова (Украйна) 1+0+0+0 1 55:09.8 + 17,8
3. Уши Дизел (Германия) 0+0+0+1 1 55:17.9 + 25,9
4. ПАВЛИНА ФИЛИПОВА (БЪЛГАРИЯ) 0+0+0+1 1 55:18.1 + 26,1
5. Андрея Коблар (Словения) 1+0+1+2 4 56:01.0 +1:09,0
6. Риоко Такахаши (Япония) 1+0+1+1 3 56:17.4 +1:25,4
7. Албина Ахатова (Русия) 0+0+0+1 1 56:21.7 +1:29,7
8. Анете Сиквеланд (Норвегия) 0+0+2+1 3 56:38.7 +1:46,7
9. Шумей Ю (Китай) 0+1+1+0 2 56:41.3 +1:49,3
10. Мартина Целнер (Германия) 1+2+1+0 4 56:46.3 +1:54,3
