Днес се навършват 50 години от една историческа за британския футбол дата. На 25 май 1967 година Селтик печели първия КЕШ за британските острови. На финала в Лисабон „детелините“ побеждават считания за фаворит Интер и си печелят прозвището „лисабонските лъвове“. По това време „нерадзурите“ са наричани Гранде Интер, тъй като се намират в период, в който за четири години под ръководството на Хеленио Херера печелят три шампионски титли на Италия, два пъти КЕШ и два пъти Междуконтиненталната купа. Въпреки успехите си „синьо-черните“ не се радват на популярност сред неутралните фенове заради затворения си стил на игра – т.нар. „катеначо“.

ПЪТЯТ ДО ФИНАЛА

СЕЛТИК
„Детелините“ се класират за участие в КЕШ, тъй като в предишния сезон печелят 21-ата си шампионска титла на Шотландия с две точки аванс пред Рейнджърс. В първите два кръга „зелено-белите“ елиминират лесно Цюрих (победи с 2:0 у дома и 3:0 като гост) и Нант (два успеха с по 3:1). Съперник на четвъртфиналите е Войводина (Нови Сад). Сръбският тим печели с 1:0 у дома с гол на Милан Станич. На реванша Селтик води със същия резултат след попадение на Стив Чалмърс. Нещата изглежда вървях трети мач в Ротердам, когато Били Макнийл в последната минута бележи за 2:0 и праща тима си на полуфиналите. Следващият съперник е Дукла (Прага). „Детелините“ повеждат в домакинския си мач с гол на Джими Джонстън, но Станислав Щрунц изравнява за чехите. Два гола на Уили Уолъс през второто полувреме носят победата на Селтик. На реванша в Прага двата тима правят нулево равенство и Селтик се класира на финала.

ИНТЕР
„Нерадзурите“ печелят десетата си титла на Италия през сезон 1965/66 с четири точки аванс пред Болоня. В резултат на това се класират за КЕШ и в първия кръг имат за съперник Торпедо (Москва). Италианците печелят у дома с 1:0 след автогол на Валери Воронин. Реваншът в Москва завършва при нулево равенство. След това Интер се изправя срещу Вашаш и печели у дома с 2:1, а в Будапеща стига до успех с 2:0. На четвъртфиналите „нерадзурите“ взимат реванш от Реал (Мадрид), от който отпадат на полуфинал за КЕШ година по-рано. Ренато Капелини е точен за успеха с 1:0 в Милано. Той се разписва и на реванша в Мадрид, а едно попадение добавя и Инясио Дзоко за успеха с 2:0. Съперник на полуфиналите е българският ЦСКА. Историята на тези сблъсъци е добре позната у нас, като Интер стига до финала след две равенства 1:1 и победа с 1:0 в третия мач в Болоня с гол на Капелини.

ПРЕДИ ФИНАЛА

Интер е големият фаворит, тъй като в предишните три сезона е спечелил турнира два пъти (1964 и 1965). Преди мача настроенията са, че „нерадзурите“ ще триумфират в КЕШ за трети път. Успехите на тима се дължат най-вече на споменатото вече „катеначо“. Тимът на Хеленио Херера играе с персонално покритие на противниковите остриета и има на разположение либеро, който покрива зоната зад останалите защитници. Благодарение на това Интер рядко допуска голове, а печели мачовете си с минимален аванс.

От друга страна Селтик практикува офанзивен стил. Преди финала треньорът на шотландския тим Джок Стийн се заканва: „Селтик ще бъде първият отбор, който ще занесе КЕШ в Британия. Ние ще атакуваме така, както не сме го правили никога до момента.“ Минусът за „детелините“ е отсъствието на нападателя Джо Макбрайд, който в края на 1966 година получава тежка контузия и не играе до края на сезона. Острието е в такава форма през сезона, че става голмайстор на шотландското първенство с 35 гола от 26 мача, въпреки че пропуска втората половина от шампионата.

Интер и Селтик се представят добре на местно ниво през сезона. Само дни преди финала „нерадзурите“ са на прага от спечелването на исторически требъл, но допускат две загуби, които им костват титлата и водят до отпадане на полуфиналите на Купата на Италия. КЕШ е единственият шанс за тима Херера да спечели отличие през сезона. Селтик от своя страна пристига на финала с четири завоювани трофея през сезона – титлата, Купата на Шотландия, Купата на Лигата и Купата на Глазгоу.

ФИНАЛЪТ

Във време, когато наличието на чуждестранни играчи в някой отбор е рядкост, Селтик излиза с 11 шотландци в титулярния състав, а стартовият тим на Интер е само от италианци. Любопитното е, че в групата от 15 играчи на „детелините“ за финала 14 са родени в радиус от 10 мили от клубния стадион „Паркхед“. 15-ият член – Боби Ленъкс, е роден на 30 мили от стадиона.

Интер прави първата атака в мача. Ренато Капелини пробива по крилото и центрира към Сандро Мацола, който стреля с глава, но топката се отбива от коленете на вратаря Рони Симпсън. Малко по-късно италианците печелят дузпа. Джим Крейг фаулира Капелини в наказателното поле, а Мацола е точен от бялата точка. Веднага след това Интер се отдръпва, залага на дефанзивния си стил и играе с девет души в защита.

Това пък позволява на Селтик да атакува. Шотландците обаче трудно пробиват защитния вал в синьо и черно, което ги принуждава предимно да стрелят отдалеч. Бърти Оулд бие в напречната греда. Опасно центриране на Джими Джонстън е пресечено от вратаря Джулиано Сарти, който по-късно избива и удар с глава на Джонстън. Томи Джемил стреля опасно от фаул, но Сарти спасява. След това той опитва да прехвърли вратаря на Интер, а топката се отбива в гредата.

Интер не спира да се брани и повече не създава голова опасност пред вратата на Селтик. „Детелините“ пък са почти отчаяни от изявите на Сарти. Все пак в 63-ата минута италианският бетон е пробит. Крейг от дясното крило подава на Джемил, който с удар от 25 метра изравнява резултата. Това попадение не променя представянето на Интер, който продължава предимно да се защитава. Шест минути преди края далечен удар на Боби Мърдок се отклонява от Стиви Чалмърс и влиза във вратата на тръгнали в друга посока вратар на Интер. Това се оказва и победният гол - 2:1 за Селтик.

СЛЕД МАЧА

След последния сигнал на германския съдия Курт Ченшер феновете на Селтик нахлуват на терена на „Ещадио Насионал“ в Лисабон. Това пречи на официалните лица да връчат трофея на „детелините“ на терена. Фланелките на повечето играчи са съблечени от привържениците на „зелено-белите“. Капитанът на тима Били Макнийл е открит извън стадиона и върнат под охрана във вътрешността му, за да получи трофея.

Загубата бележи края на Гранде Интер – най-успешният период в клубната история. „Нерадзурите“ така и не съумяват да се възстановят от проваления сезон и в следващия шампионат завършват отново без трофей, а Хеленио Херера напуска. Самият Херера хвали офанзивния стил на Селтик след финала: „Нямаме право да се оплакваме. Съперникът заслужи победата. Ние загубихме, но спортът спечели.“

Португалското издание „Мундо Деспортиво“ пише в коментара си за мача: „Беше неизбежно. Рано или късно Интер на Херера, Интер на „катеначото“, на негативния футбол, на минималните победи, трябваше да плати за отказа си да играе красив футбол!“

Треньорът на Селтик Джок Стийн е засипан с похвали след финала. Мениджърът на Ливърпул Бил Шенкли му казва: „Джон, вече си безсмъртен!“ След финала една от трибуните на „Паркхед“ е кръстена в чест на Стийн. Самият той получава ордена на Британската империя. Джок все още е считан за най-великият шотландски треньор, дори сър Алекс Фъргюсън споделя това мнение.

Селтик също получава заслужени похвали. Тимът се сдобива с прозвището „лисабонските лъвове“ и е считан за най-великия в историята на клуба. През 1967 година „зелено-белите“ получават наградата на „Би Би Си“ за отбор на годината. Признанието е заслужено, тъй като Селтик печели пет трофея в рамките на един сезон. През 2000 г. „детелините“ кръщават една от трибуните на клубния си стадион „лисабонските лъвове“.
Веселин РУСИНОВ, БЛИЦ СПОРТ

25 май 1967 г.
КЕШ, финал
Селтик – Интер 2:1
0:1 Сандро Мацола (7-дузпа), 1:1 Томи Джемил (63), 2:1 Стиви Чалмърс (84)

Селтик: Рони Симпсън, Джим Крейг, Томи Джемил, Боби Мърдок, Били Макнийл, Джон Кларк, Джими Джонстън, Уили Уолъс, Стиви Чалмърс, Бърти Оулд, Боби Ленъкс
Треньор: Джок Стийн

Интер: Джулиано Сарти, Тарчизио Бургнич, Джачинто Факети, Джанфранко Бедин, Аристиде Гуарнери, Армандо Пики, Анджело Доменгини, Сандро Мацола, Ренато Капелини, Мауро Бичичли, Марио Корсо
Треньор: Хеленио Херера

Лисабон, „Ещадио Насионал“ - 45 000 зрители
Съдия: Курт Ченшер (ФРГ)