“Привърженик съм на любимия отбор на борческия пловдивски квартал „Кючук Париж” още от 1955 г. Защото тогава Спартак победи ЦДНА с 1:0 – с гол на Тодор Диев, което за мен 10-годишното момче беше голяма изненада да бием в София този считан за почти непобедим столичен тим.

 

През същата година Диев направи дебют в националния отбор като реализира гол с глава и игра отлично при победата над Чехословакия с 3:0.

 

Поради липса на опит през 1955 г. младият състав на Спартак не влезе в челната тройка, въпреки, че имаше шансове до предпоследния кръг.

 

През следващите години постепенно отборът укрепваше, ставаше все по-силен и винаги беше в горната половина на таблицата. Особено силен беше в турнирите, като през 1958 г. завоюва купата на Съветската армия с 1:0 над Миньор Перник (с гол на Душев и териториално превъзходство през целия мач). Още два пъти Спартак достигаше до финал за тази купа: с ЦДНА през 1955 г., но въпреки добрата игра (още в началото Диев беше контузен и без право на смяна) с 10 играча отборът загуби; с Левски София през 1959 г., когато Душев вкара редовен гол, но необяснимо защо той бе отменен и Спартак загуби с 1:0. Кой щеше да позволи на този провинциален отбор за втори пореден път да е носител на купата?!?

 

Минаваха годините, Спартак се очерта като най-силният провинциален отбор, играещ много силно срещу софийските отбори, които почти винаги губеха срещу него в Пловдив, а нерядко и в София. Звездата на отбора – Т. Диев (роден на 28 септември 1934 г. в гр. Пловдив, починал на 60 години на 6 януари 1995 г.) вече бе страшилище за вратарите и защитниците на противниковите отбори, беше неудържим (в аналите са записани случаи, при които по трима защитника са се „катерели” по раменете му, за да го спират). Куриозен гол той има и срещу Спартак Варна, влизайки с топката във вратата със защитник на гърба си. А срещу ГДР при победата с 3:2 вкара победния гол с глава, падайки с двама защитници и вратар зад голлинията.

 

Все още обаче нещо не достигаше на отбора за челното място и това бе липсата на треньор, отговарящ на равнището му. Такъв бе намерен в лицето на легендарния Д. Байкушев (Мими), бивш голям футболист от националния отбор, а също и отличен стратег и тактик, който надъхваше футболистите за победа. Отборът стана балкански шампион като особено показателна е неговата победа над гръцкия гранд Олимпиакос в Пирея с 2:1 пред 60-хилядна екзалтирана публика, която, според консула ни Д. Кинкин, е била готова да нахлуе на терена но отличната и атрактивна игра с гол на Диев не оставя никакви шансове на гърците.

 

През сезона 1961-1962 г., в който Спартак игра много силно, бе изпреварен само от ЦСКА в последните кръгове на шампионата и остана втори. Това още повече го амбицира и през следващия сезон (1962-1963 г.) той започна атаката на върха още с първите мачове и отлична игра, вещо дирижирана от Байкушев. Мачовете на отбора бяха много резултатни – 4:4 с Ботев (Пловдив), 5:4 с Раковски (Димитровград) и т.н. като завърши есенния полусезон с лидерска позиция.

 

През пролетта Спартак продължи в същия дух, като повечето съперници, включително и софийските, бяха победени. Например в мача с Левски Диев премина през двама защитника и паднал вкара гол. На 25 май пред повече от 30-хилядна публика той доминира над изключително силния отбор на Ботев (Пловдив) с 2:1 и с победен гол на Диев от голямата пеналтерия, като според Иво Сотиров, известният нападател на Ботев, от 50-тата минута е имало само един отбор – на Спартак. Така през този сезон Спартак (Пловдив) се окичи с шампионската титла на страната.

 

Кои бяха основните футболисти на Спартак-Пловдив? На вратата с № 1 бе почти безупречният Станков, с отличен рефлекс и умело ръководене на защитата (висшист), а смяна му беше не по-малко атрактивния Стойнов; № 2 – Иванов (Доктора), с голям дух, много бърз, водач на отбора; № 3 беше Манолов (Малкия орел), най-елегантният и техничен защитник; № 4 – младият Момин – също бърз, техничен и включващ се в атаките (на този пост играеше и Иванов); № 5 бе Димов (Димето), който имаше голям периметър на действие, техничен, силен и с точен удар отдалеч, заменил Божков в националния отбор; № 6 – Ботев, много сигурен, особено с глава, играещ също и централен защитник;
 

№ 7 бе легендарният Диев, за който Вуцов в „Автобиография“ на с. 47 пише: „ ...той беше много голям играч. Сегашното поколение не го познава, но той беше много здрав, як, умееше много добре да използва силовите си качества. Притежаваше добра техника за ръста и килограмите ... това му позволяваше да печели повечето единоборства. Като пуснеше топката покрай тъчлинията и ако имаше пред себе си пространство, нямаше кой да го спре. Много добре гардираше топката, пазеше я.”. Според Г. Соколов: „Дорчо беше голям футболист, готин... беше хубав, топъл човек. Помогна на много хора – за квартира, за жителство, учение и работа. Почина скоропостижно. Но го запомниха с хубаво.” (в. „Шоу” 28.01-03.02.2009 г.).

№ 8 – Стойнов, който бе много бърз и добър реализатор, а също и Митков (Врачката) един от най-техничните и елегантни играчи; № 9 – Дишков, отличен техник с афинитет към гола, особено отдалеч; № 10 бе Лазаров – с голям периметър на действие, обхващащ двете наказателни полета, техничен играч; № 11 – Душев – здрав, мощен, също реализатор. Като смени влизаха: Тодоров, с добър пас и поглед в играта; Статев, готов да играе на всеки пост в защита; Генов – млад, бърз, реализатор; Бенчев – с голям капацитет и полезен в полузащита; Барсов – много техничен, силен удар с левия крак, нестандартен; Стоянов – млад, надежден и перспективен футболист.

Спартак (Пловдив) има участия и в шампионската лига. През 1963-1964 г.. той отстрани Партизани-Тирана като загуби в Албания с 0:1, но победи в Пловдив с 3:1 с решаващ гол на Диев. През същия сезон с Айндховен – представителя на легендарната нидерландска футболна школа, загуби на свой терен с 0:1 (получи гол в 81-та минута след грешка на защитата) като игра без двамата си силни полузащитници Димов и Лазаров, а в Холандия при равностоен двубой завърши 0:0, където Диев не игра поради контузия, а Генов още в началото на мача изпусна две чисти голови положения. Така бе загубен големият шанс отборът да играе на четвъртфинал.

 

След това привлечените в Спартак (Пловдив) добри футболисти Филипов, Марашлиев и Христакиев не се задържаха дълго, защото първият секретар на ОК на БКП Пловдив – К. Гяуров, сервилничейки на първия партиен (всъщност – и държавен ръководител) Т. Живков съдейства за отиването им в софийски отбори, а на титулярите на отбора Дишков и Момин – в Ботев (Пловдив). Това изкуствено обезкръвяване на Спартак се случи, защото той бе покровителстван от отстранения от политическото и държавното управление противник на Живков – Антон Югов. Така насилствено завърши славната одисея на този силен, колоритен и оставил ярка следа в националната футболна история отбор.

 

Специално внимание заслужава да се отдели на най-ярката звезда на Спартак – Тодор Недялков Диев, който от 1950 до 1966 г. играе в отбора на „гладиаторите” от Пловдив (с изключение на 1952-1953 г., през които е футболист на „Спартак”- София). Той е носител на купата на страната през 1958 г., вицешампион през 1962 г. и шампион през 1963 г. Голмайстор на шампионата е през 1955 г., когато е навършил 20 години, с 13 гола, през 1962 г. – с 23 гола и през 1963 г. – с 26 гола. В „А” група изиграва общо 308 мача и отбелязва 146 гола. В евротурнирите за Спартак-Пловдив има 6 мача и 1 гол (4 мача с 1 гол в КЕШ и 2 мача за купата на УЕФА). В националния отбор дебютира на 13 ноември 1955 г. срещу Чехословакия 3:0 в София, а последния му мач е на 27 октомври 1965 г. срещу Белгия (0:5 в Брюксел). Изиграл е 55 мача и е отбелязал 16 гола. Участва на световното първенство през 1962 г. в Чили, както и на летните олимпийски игри през 1952 г., 1956 г. (през която България завоюва бронзови медали) и 1960 г.

 

Диев се проявява много силно при гостуването на националния отбор през 1958 г. в Бразилия, където на стадион „Морумби” в Сао Пауло реализира гол, получава оценка 9, и ръководството на един от най-силните бразилски отбори „Ботафого”-Рио де Жанейро му предлага трансфер за 320 000 долара (голяма сума за онова време) , т.е. над 1 500 000 крузейро. Това означава, че на нашия футболист му е направено предложение да играе в един отбор с Жилмар, Зито, Сантос, Гаринча – световни футболни величия, станали след само след четири месеца световни шампиони, както и че Диев щеше да е първият ни футболен милионер, ако имаше желание и възможност да приеме поканата. Той обаче отказва по патриотични подбуди (с декламиране на стихотворението „Аз съм българче”).

 

През 1963 г. Ф. Риера, треньор на отбора на света срещу Англия, отправя покана към Диев за участие в мач срещу Англия по случай 100 години футбол в Албиона, но председателят на Българската футболна федерация – Н. Донски заявява, че той е в слаба форма, а истината е друга – същата година Диев е голмайстор с 26 гола. Донски предлага на треньора на отбора на света други наши футболисти, а именно Колев и Аспарухов, въпреки, че поканата е лично отправена към Т. Диев и естествено предложението не се приема. Така бе изпуснат шанса за първи път български футболист да бъде включен в световен отбор.

 

Донски е и задкулисният манипулатор Диев да не бъде избран за футболист №1 за 1963 г., както и да не му бъде осигурено лечение в чужбина след получената травма на мача с Белгия (завършил с наша победа – 3:0), след който вицепрезидентът на УЕФА Крайе казва, че е силно впечатлен от Диев (Р. Пайташев, „Футбол – История на световните първенства” с. 124.).

 

На световното първенство в Англия през 1966 г. един партиен лидер – Б. Велчев и Н. Донски на практика формираха националния отбор, като наложиха футболисти от софийските отбори и пренебрегнаха Т. Диев. При евентуално негово участие в Англия през 1966 г. нападението ни щеше да има друг облик, да е по-ефикасно, защото там страната ни се представи зле, направо трагично. Въобще всичките мачове на Диев в националния отбор от Чехия до Белгия, през мача срещу Унгария на световното (с гол на Диев, получил най-висока оценка), срещу Германия, и срещу Франция (завършили с наша победа, съответно 1:0 и 1:0), чийто капитан Льорон поставя на Диев най-висока оценка.

Въпреки всичко Тодор Диев си остава велика футболна звезда, която никога няма да угасне и ще свети вечно на спортния небосклон.

 

Във футболната история за него е записано: „Мощен и бърз, той помита всичко по пътя си по дясното крило, отличен реализатор.”(Т. Диев – Уикипедия). За заслугите си към българския футбол на Диев му е присвоено званието „Заслужил майстор на спорта” от 1961 г., когато е награден и със златен „Орден на труда”. Включен е в идеалния отбор на България на 30-летието 1944–1974 г. Клубният отбор ПФК „Спартак“ носи името на Тодор Диев от 1999 г.

 

Правоприемникът на славния през втората половина на миналия век Спартак-Пловдив – сегашният ПФК „Спартак“, Пловдив е отбор от Югоизточната „В” група!?! Злощастната участ на този отбор може да се промени към по-добро единствено чрез инвестиране в него на значителни финансови средства, защото, както е известно, добрият, качественият футбол струва много, много пари. Затова оттук нататък думата (по-скоро действията) имат родните и особено пловдивските бизнесмени, имащи възможности и желание да вложат и печелят от футбол. Емблематичен в това отношение е примерът с настоящия шампион на страната ни – „Лудогорец” Разград.

 

Статията се посвещава на 50-тата годишнина на шампионската титла на Спартак-Пловдив и предстоящата 80-та годишнина от рождението на легендарния футболист Тодор Диев".