Всички сме потресени от трагедията с Атанас Скатов, който в петък (5 февруари) загина в подножието на втория по височина връх на планетата - К2 (8611 метра) в планината Каракорум. Сливналията е поредният голям алпинист, който България загуби. Наско щеше да навърши 43 години на 11 март... 

Това е трети трагичен случай с наш сънародник в последните години. През май 2018 г. Боян Петров изчезна при изкачване на Шиша Пангма, а година по-късно Иван Томов загина на връх Лхотце.

През годините алпинистът, природозащитник и веган - д-р Атанас Скатов, е давал няколко пъти интервюта специално за БЛИЦ. Разказите му пред колегата Пламен Славов винаги са били вълнуващи и прелюбопитни. 

"Височинният алпинизъм е граница. Ние ходим по нея - между живота и смъртта", сподели преди време Наско, който е докторант от Хумболт Университет Берлин, Германия.

Известният веган е разказвал и ужасяващи неща, като например как по пътя към поредния осемхилядник се разминава с трупове на загинали алпинисти... Имаше и случай, когато негов колега умря в ръцете му.

Мисията му не беше само да изкачва поредния връх, към който се бе запътил, а и искаше да докаже, че всички човешки същества могат да живеят пълноценно без животинска храна. През последните години Скатов се бореше срещу безнравственото изсичане на българските гори, масовото животновъдство и прекомерната консумация на вредни храни. Преди време той преминава на растителен режим на хранене и доказва, че дори без животински продукти човек може да издържи и да се възстанови от изключителни физически и психически натоварвания. 

Визитката на Скатов!

Скатов: Не обичам да ми е спокойно, искам да има екшън

Какво каза пред БЛИЦ, когато покори Еверест за втори път през май 2017 години:

Изкачилият за втори път Еверест Атанас Скатов пред БЛИЦ: Често виждам трупове, ходя на границата между живота и смъртта!

Алпинистът Атанас Скатов се прибра жив и здрав в България след тежката експедиция в Хималаите. На 22 май в 4:50 часа местно време сливналията покори за втори път връх Еверест (8848 метра), този път по южния му ръб, след като първото му изкачване на Покрива на света беше на 24 май 2014 г. от северната страна на Хималаите (Тибет), с което стана първият българин изкачил върха по северния и по южния ръб. Постижението Скатов регистрира само 5 дни и 11 часа след като стъпи на връх Лхотце (8516 м) и без да слиза до базов лагер. 

"Прекарах 11 дни над 6500 метра, където кислородът е около 35 процента. Определено това бе най-трудната ми експедиция от 14-те до момента. Имаше много перипетии. Дълъг период бях болен, времето беше много лошо. Три пъти пих различни антибиотици. Дори като се качих на Еверест казах, че повече няма да тръгвам към осемхилядници, но...", сподели героят, който разказа в подробности пред БЛИЦ за премеждията по пътя към най-високите точки на планетата и обясни защо смята да продължи проекта си за изкачване на 14-те осемхилядника като веган. 

Наско иска да докаже, че хората спокойно могат да намалят консумацията на месо и животинска продукция, като това няма да се отрази неблагоприятно върху техните физически и психически качества. 

Оказа се, че Скатов е разпродал всичко, което има, преди заминаването от България, за да може да продължи своята мисия. Въпреки поредната изпълнена цел, той е принуден да понася удари и да търпи критика от колегите си. Родни алпинисти демонстрират завистта си към сливналията, който за разлика от тях не е получил и стотинка държавна помощ. 

- Наско, поздравления за постижението! Най-важното е, че се върна жив в България, а здрав ли си?
- Да, добре съм. Всичко е наред, вече възвръщам и килограмите, които стопих. 

- Колко килограма от теглото си загуби?
- 9 кг. Тръгнах 68, а се върнах 59. Падат ми панталоните дори, стопил съм се. Досега не бях свалял толкова много в една експедиция. През 2014-а, когато качих Еверест за първи път, свалих 6 кг. 

- Разкажи по същество - първо качи Лхотце, след това и Еверест? Как се случиха нещата?
- Много трудно, но най-важното е, че сега съм си отново у дома. Тази година метеорологичните условия бяха изключително неблагоприятни. Духаше много силен вятър още от 15 април, когато пристигнахме на базов лагер, който е на 5400 метра. Първите три дни беше над 100 км/час. Аз и повечето ми колеги се разболяхме. Освен че трябваше да се аклиматизираме, бяхме принудени и да се излекуваме, преди да тръгнем към върха. 16 и 17 май даваха да има хубаво време и аз реших тогава да тръгна към Лхотце. На 15 май бях в последен лагер преди върха - на 7800 метра. Лхотце не беше качван от 4 години. Аз съм вторият българин, който го изкачи. Христо Проданов успя преди 36 години. През 2014 и 2015 г. в района паднаха лавини и никой не тръгна нагоре. Миналата година много алпинисти направиха опит да изкачат Лхотце, но нито един от тях не беше успешен. Този сезон първите, които стъпихме на него, бяхме аз, норвежец и индиец. В началото бяхме група от 13 човека. Принципно към осемхилядник се тръгва вечер, за да може с изгрева на слънцето да си на върха, защото тогава времето е най-спокойно. Докато стигнем до последния лагер, се уморихме доста и нямаше как да продължим вечерта, поради което останахме да пренощуваме в лагера. На 16 май наистина времето беше изключително благоприятно и решихме в 8 часа сутринта да потеглим. Беше обаче много рисково, защото щяхме да пристигнем вечерта на върха и не се знаеше изобщо следобед какво ще е времето. Тръгнахме, опъвахме парапети. Над Лагер 4 моят партньор - шерпът, ми каза, че няма да продължи. Изостави ме. За мен беше важно да продължа. Той имаше половин бутилка кислород, взех я. Тръгнах с две бутилки, колкото и тежка да беше вече раницата ми. След няколко часа на едната бутилка й се развали регулаторът, като повече от 80% от кислорода ми излезе от нея. Благодарение на една вафла - протеинов бар, който имах, дъвках го и с него капсуловах регулатора, за да не изпуска повече кислород.

- Колко оставаше?
- Бях с минимално количество кислород и се движех солово до върха. Не се знаеше дали ще стигна изобщо. Но имахме късмет, че времето беше хубаво. В 17:20 часа бях на Лхотце. Снимах залеза, беше невероятно красиво, виждаше се Еверест. Определено времето беше с нас в този момент. В 20:15 часа бях в последния лагер под Лхотце и след час и половина почивка тръгнах веднага за Еверест. Другите колеги - 12 човека, нямаха сили дори да вървят, но аз тръгнах.

- Колко вървя?
- Между последния лагер преди Лхотце и последния преди Еверест е около час и половина. В 23:20 часа бях вече на последния лагер преди Еверест, вятърът обаче беше много силен. Прогнозата беше, че на 17 май ще духа след 8:30 сутринта. Планирах към 7 часа да съм горе и да успея да сляза преди да задуха. Малко след 23 часа обаче духаше много силно, което значеше, че нямам никакъв шанс. Никой не се качи на Еверест на 17, 18 и 19 май заради лошото време. Слязох на Лагер 2 (на 6500 метра), където останах за три нощувки и после пак тръгнах към Еверест. 22 май го даваха да е денят с най-ниска скорост на вятъра - около 40-45 км/час. Изкарах една нощувка на Лагер 3, откъдето тръгнах на 21 май в 7 часа сутринта. Следобед бях на Лагер 4 - 8000 метра, там починах два час и половина и около 19:30 часа тръгнах към върха. Около полунощ започна да духа западен вятър. С моя партньор имахме един инцидент. Почина наш приятел - шерп. Младо момче от фирмата, с която бях на експедицията. 

- Какво се случи?
- Намерихме го без маска, без кислород, дори нямаше ръкавици и ръцете му бяха замръзнали. Над половин час стояхме при него. Искахме да му помогнем, но на 8700 метра няма как да помогнеш. Беше минус 30 градуса, започнахме да не си чувстваме краката. Закрепихме го на въжето и продължихме нагоре. В 5 часа сутринта на 22 май бях на Еверест. Времето беше спокойно. Останах горе около 40 минути. Гледката беше невероятна. Преди 3 години се качих от Тибет - по северния ръб, а сега по южния - от Непал. Но не можах да се насладя напълно, защото още ми беше в главата случилото се с младото момче, което оставихме. Умря в ръцете ни, за жалост. То дори само аз и моят шерп се спряхме. Минаха около 40 човека покрай нас, но почти никой не спря. Загиналото момче беше личен приятел на моя шерп, аз също го познавах. На подобна височина всеки сам трябва да се оправя. Ако ти не можеш да вървиш, никой не може да ти помогне.



- Равносметката от тази експедиция?
- Много неща научих за тези 51 дни - толкова трая експедицията. Борбата беше изключително трудна, особено вътрешната борба. Бях се разболял. За първи път в моя живот изкарах 11 дни над 6500 метра, където съдържанието на усвояем кислород е около 35-40 процента. Доволен съм от експедицията. Благодарен съм на Банско и "Юлен" - генералния ми спонсор, на “NBS Maritime”, които ми предоставиха сателитен модем и сателитен телефон и благодарение на които цяла България и целият свят гледаха 360-градусови видеа и снимки от експедицията, и на всички други партньори, без които нямаше да замина. Вътрешно съм удовлетворен, че за първи път толкова много хора разбраха каква е същността и за какво правя това. Много хора ме подкрепят, пишат ми, продължавам да получавам имейли, съобщения във "Фейсбук", есемеси. Всички са зад мен. Аз между другото на върха казвам в едно видео, че повече няма да ходя на експедиции на осемхилядници, но когато се върнах в България, всеки ме поздравява и ме пита кой е следващият връх, и всички ми казват "ти ще завършиш проекта и ще качиш 14-те". И колкото и да си бях обещал вътре в себе си, че повече няма да ходя, аз искам пак да ходя. Искам да продължа. Докато имам сили и докато има кой да ме подкрепя, ще го правя. Продължавам с моята мисия и кауза, защото правя хората щастливи. Правя ги щастливи и те намират смисъл да сбъдват и своите мечти. Това е най-важното за мен.

- Най-критичният момент в тази експедиция?
- На Лхотце най-трудно ми беше, когато почти целият кислород от бутилката излезе. Бях на около 8300 метра, когато оставах без кислород и се чудех какво да правя. Реших да рискувам и така последва ситуацията с протеиновия бар, който дъвчех и с него капсуловах регулатора, за да не изпуска повече. Лампичката в главата ми постоянно светеше, сигнализирайки, че кислородът е на привършване. Никога досега не съм бил на такава височина без кислород. Но щом човек иска да спечели, трябва да предприема рискове. На всеки 15-20 минути гледах колко остава в бутилката, защото на първо място съм разумен човек и най-важното за мен е да се върна жив и здрав в България. Всичко друго е на заден план. Другият критичен момент бе, когато преди Еверест стояхме толкова много време при момчето, което виждахме как умира. Тогава не си чувствах ръцете и краката, не беше сигурно дали пак ще получа кръвообращение. Но след около час и половина успях да се постопля. Забивах по-силно котките в леда, за да предизвикам по-бързото затопляне на краката. Много тежко беше, 36 часа постоянно в движение от Лагер 3 на 7000 метра до върха и връщане до лагер 2 на 6500, всичко 36 часа на крака. На Лагер 4 пък четирима колеги ги намериха загинали в палатката им. Предполагам, че до умирането им се е стигнало от газовите бутилки, които понякога изпускат от студа. 

- Тази година има доста жертви на Еверест...
- Така е, за жалост. Вече 15 човека загинаха. Много неприятно. Често виждам трупове, свикнал съм. Мои приятели още са в болницата в Катманду с черни пръсти от измръзванията. Рискът е много голям. Във всеки един момент може да падне лавина и да те затрупа. Или пък да потънеш в някоя цепнатина, която не виждаш, тъй като е закрита от снега. Тази година успеваемостта на Еверест е само 20 процента, въпреки че имаше рекорден брой - 386 алпинисти и поне още толкова шерпи. Миналата година бяха по-малко, а успеваемостта беше около 68 процента. Сега вятърът обърка плановете, изключително опасен е. Ако няма вятър, можеш и на минус  40 градуса да се качиш на Еверест. Обаче като духа и примерно е минус 25 градуса, а вятърът около 50-60 км/час, качване няма, просто не можеш. Вятърът влиза отвсякъде, каквито и дрехи да имаш. Лицето ти замръзва, няма как да се скриеш и предпазиш.

- Освен знамена, какво друго има на Еверест?
- Имаше опънати молитвени флагове, има две снимки на далай Лама. А 2014 година, когато се качих за първи път, нямаше знамена. А сега бяха много, аз оставих всичките, които носих с мен. 

- Имаше ли момент, в който си помисли, че е по-добре да спреш и да се върнеш обратно?
- Не, категорично. Такъв момент никога не съм имал досега. Щом имам сили, вървя. Дори на Лхотце шерпът около 50 метра над лагера спря и ми каза, че повече няма да продължи. Казах му "ОК" и продължих сам нагоре. Сам се качих на Лхотце. Въпреки другите перипетии, не съм си мислил подобно нещо. 

- С какво се хранеше?
- Нямаш много апетит. На другите алпинисти по принцип им се дават яйца, сирене, обилно месо. Аз се храня с гарнитурите - ориз, картофи, спагети, зеленчуци, плодове, ядки. Но този път си носех веган-протеини и си забърквах шейкове. Поне докогато съм бил на базов лагер, съм успявал да набавя повече протеин, отколкото при предишните експедиции. Иначе сутрин пия топла вода и чайове, изяждам една ябълка. Фирмата доставяше овесени ядки, а аз си нося от България орехи, бадеми и конопено семе. Забърквах си с овесените ядки и това закусвах. На обяд винаги има супа, често има нахут и боб, картофи, зеленчуци. 

- Но пък те зарадваха със специална торта при слизането от Еверест...
- О, аз дори не я опитах. С тортите само снимки си правя, не ги ям. 

- Какво правиш, ако при -30-35 градуса ти се ходи до тоалетна по малка нужда?
- Има възможност, гащеризонът се отваря, но не ми се е случвало. Организмът влиза в някакъв режим, в който не ти се ходи. 36 часа не бях ходил по малка нужда. Да, вредно е, но няма как. Това са рисковете при тези височини - изнасилваш тялото. Но е така, защото търся границите на човешките възможности. Височинният алпинизъм е граница. Ние ходим по нея - между живота и смъртта. 

- Колегите ти горе на Еверест как приеха твоя успех?
- Още от миналата година като бях в Пакистан имаше доста известни алпинисти, които като ме видяха и директно ми говореха на име - Атанас Скатов. Това ме учуди. Сега на Еверест бяхме много хора, които вече се знаем. Вече 4 години съм по осемхилядниците, имам много приятели, които гледат с голям респект на мен, защото знаят, че съм само на растителна храна. Викат ми Булгериън мънки (б.р. - в превод от английски: Българската маймуна) и Веган машийн. Шерпите зад мен са ме гледали как се катеря, наподобявайки им маймуна. Доста голямо е уважението към мен, което само може да ме радва. Виждат с какво се храня и се чудят как успявам с този хранителен режим. 

- Родните алпинисти радват ли ти се?
- Които ме познават лично, ми се радват и ми се обаждат. Но има и такива, които ме плюят, но да са живи и здрави. Искам обаче да се знае, че „големите“ ни алпинисти получават пари от спортното министерство за експедиции, докато аз не съм получил нито стотинка държавна помощ за нито една от експедициите ми до момента - 14 на брой, 7 от които над 8000 метра. 

- Опитвал ли си да си издействаш финансиране от спортното министерство?
- Пробвал съм, но не дават. Министерството директно пари на спортистите не дава, само чрез федерациите, а те са един затворен роднинско-приятелски кръг. Имат си федерация по алпинизъм и там се дели между тях – приятели, роднини, братовчеди... Назначават си роднините на работа също. Картинката е много грозна. Миналата година имах среща с министъра на спорта и той ми сподели, че се мъчел да премахне поне роднинските връзки в тези федерации. Дано успее. Приятели-алпинисти са ми разказвали за такива злоупотреби с парите за експедиции, бедна ви е фантазията. Един лаик в алпинизма вчера писал, че като съм се качил 2014 година на Еверест, съм ял мед и значи не съм веган. Да, ял съм две лъжици мед и не крия. Снимките и видеата ми от Еверест пък били фотошоп. Смея им се на измишльотините.

- Какво би казал на хейтърите и защо и кой те атакува?
- Пожелавам им да са живи и здрави и да постигнат това, което аз съм постигнал. Явно съм им интересен. Много искат да са на мое място. Всички искат на осемхилядник, но е изключително трудно. Едно е да ги качваш върхове пред компютъра, друго е на живо. Кой ме атакува ли? Хора, които ми завиждат. 



- Колко ти струва тази експедиция?
- Около 30 хиляди долара за двата върха. Уредих сравнително най-евтината цена за двете експедиции - Еверест и Лхотце, при регулярна цена за двата върха над 40 000 долара. 11 хиляди долара е само разрешителното за качването на Еверест, "пермит" на английски. Хиляда долара се заплаща за опъването на парапети. Плащат се разрешителни за трекинг, за прекосяване на ледника Кхумбо. Иначе разрешителното да катериш Лхотце е 1800 долара. Имаш и други разходи, освен самолетните билети. Постоянно купуваш нещо, най-вече екипировка. Държавата ни преди е плащала милиони за експедиции, а аз съм изкачил шест континентални първенци и 6 върха на осем хиляди метра, без да ползвам и една стотинка. В крайна сметка обаче, колкото и да си подготвен, и милиони да си намерил, ако планината реши да не те пуска, тя не те пуска. Господ решава!

- Очакваш ли да бъдеш включен в Топ 10 на Спортист на годината?
- Не знам, това е ваша работа - на журналистите. Ако смятате, че съм постигнал нещо, ще бъда щастлив. Всеки се радва, когато е оценен. Аз имам права линия и ясна кауза точно какво да постигна и продължавам да работя върху това. Мисията ми не зависи от медали. Тази година също постигнах, дай Боже до края й още някои неща да направя. 2016-а участвах в четири експедиции над 8000 метра. Аз съм единственият българин, който участва в три експедиции над 8000 метра в рамките само на 23 дни - изкачването на Анапурна, Дхаулагири и Макалу през 2016 г., като на Макалу правя най-бързата експедиция в света до момента - само за 4 дни, а до Дхаулагири и Макалу се катеря в алпийски стил на два върха за по-малко от седмица. Българин не го беше правил досега. Обаче не го правя за рекорди. Дори сега имаме нов рекорд за България за изкачване на два осем хилядника за 5 дни и 11 часа, също мой. Това са фактите. И затова ги боли. Не се боря за спортни отличия, а за човечеството - да запазим планетата, хранейки се с растителна храна. За мен е важно хората да разберат, че може без месо, без риба, не само човек да живее нормално, а и да спортува активно. Като намалиш месото, ще се отрази благоприятно на здравето, също няма да се убиват толкова животни. Това е каузата, която продължавам да следвам. И се радвам, че толкова много хора обичат това, което правя. 

- Разкажи за себе си? С какво се занимаваш?
- Роден съм 1978 година, живея в Сливен. Завърших магистратура по растителна защита в Аграрния университет в Пловдив, после докторат в университета "Хумболт" в Берлин. Живях и работих в Германия, бях научен сътрудник. За последно работих мениджър в частна фирма. Есента на 2011 година напуснах и вече шеста година се занимавам с експеримента. За мен е важно да проверя веганството.

- Синът ти беше първият, който те посрещна на аерогарата?
- Така беше, много обичам Васко. Сега свърши първи клас, живее в Бургас при майка си. 

- Живял си в Германия, мислиш ли пак да стягаш куфарите?
- Не, въпреки че много хора избягаха от родината. Който пък остана тук, се премести в София. Аз обичам България, имаме прекрасна природа. България е раят. 

- Колко пъти си виждал смъртта?
- Не ми се е случвало. Чак толкова фрапиращи моменти не съм имал - да виждам, че умирам и няма да се върна. Не съм изпадал в такова състояние. Позамръзвал съм иначе - и ръцете, и краката.

---------------------

Когато Наско стъпи и на Чо Ою (8188 метра) през май 2018 г.: 

Скатов пред БЛИЦ: Спасих Боян на Макалу! Без шерпи и кислород сме самоубийци, онзи ден не знаех дали ще оживея!

Атанас Скатов, който преди дни успя да покори седми осемхилядник, даде ексклузивно интервю за БЛИЦ от Хималаите. На 13 май сливналията стъпи на връх Чо Ою (8188 метра), като го направи без помощта на шерп и без кислород. Скатов се превърна в първия веган в света с подобно постижение. Той е и първият българин, изкачил солово Чо Ою. Амбициите му са да стъпи за трети път на Покрива на света - Еверест (8848 метра), като този път иска да го направи без шерп и без кислород. Скатов най-много се гордее с факта, че е първият българин, изкачил седемте континентални първенци.

На слизане от Чо Ою му е съобщено по сателитния телефон за изчезването на Боян Петров. До този момент екипът на Скатов му спестява трагичната новина за колегата му, за да не го разконцентрира по време на тежката атака към шестия по височина връх в света.

Скатов беше любезен да даде интервю, в което говори основно по горещата тема, а освен това разказа как преди време спасил Боян Петров:

- Наско, поздравления за покоряването и на връх Чо Ою! Как си и къде те откриваме?
- Възстановявам се след тежкото изкачване, след като слязох в Тингри (в Тибет). Градът се намира на повече от 5000 метра надморска височина. От тук се отправям към базовия лагер на Еверест, но още не е ясно дали ще ми позволят да тръгна към върха, защото искам да го направя без шерп и без кислород. Именно така успях да изкача Чо Ою - солово. В момента ме откривате в едно заведение, използвам интернет, който обаче е много бавен (б.р. - на няколко пъти по време на разговора ни връзката със Скатов се разпада). Много съм изморен, беше изключително тежко, особено с багажа. Раницата ми тежеше 30 килограма. Първо го качваш нагоре, после го сваляш, справяш се сам. Но няма как - без шерпи и без кислород е така.

- Колко по-трудно е без използването на изкуствен кислород? 
- Много е тежко, повярвайте ми. Изкуственият кислород по принцип се използва при атаката преди върха. Ще ви дам пример - за Еверест е нужно да се качиш с шест бутилки кислород, които са по три килограма всяка. Без кислород, като моя случай сега, нещата се случват по-бавно. Не можеш да се забързаш, изнемогваш накрая. До последно не бях сигурен дали ще успея. За първи път бях над 8000 метра без кислород. Други от проблемите при мен са, че преди време имах астма. Освен това по рождение имам много висок пулс. На базовия лагер на 5700 метра, на който най-дълго стояхме - за да се климатизираме, нямаше случай, в който пулсът ми да падне под 100. Тръгна ли да вървя - го качвам на 140-150.

- Как се оцелява горе?
- Условията са много сурови. Сега, преди да кача Чо Ою, всяка нощ спях на -11, -12 градуса. На лагер 2 беше минус 25 градуса в палатката. При самата атака на върха случихме на топло време.

- Колко градуса наричаш "топло време"?
- Минус 20. За там това е топло време. Седмица по-рано беше кучешки студ, не се издържаше...

- Стъпи на поредния си осемхилядник, колко време продължи същинската атака?
- Тръгнах на 10 май, на 11-и бях в лагер 2. Две нощи изобщо не спах, катеренето продължи 13 часа. Горе има базов лагер, междинен и преден. Лагер 2 е на 7100 метра, от него започва същинската атака на Чо Ою. Тъй като времето беше много лошо, се наложи да прекараме две нощи в палатките на 7100 метра. В полунощ тръгнахме от лагер 2, с челници. На 13 май в 16:20 часа китайско време успяхме 11 човека да се качим на Чо Ою.

- Голяма група ли бяхте?
- Група е силно казано, всеки сам се оправя, но гледаме да се комбинираме някак си. Иначе на 6 май четирима американци успяха да се качат. Но при тях е съвсем друго - с шерпи, с кислород... Казаха ми, че са платили по 112 хиляди долара на човек.

- На теб колко ти струва тази експедиция?
- Общо 25 000 долара. Това е първото ми безкислородно качване и без шерп, много съм щастлив. Времето беше перфектно и планината ме допусна до себе си, за което съм много благодарен.

- Кои бяха най-трудните моменти при покоряването на Чо Ою?
- Двете нощи на 7100 метра. При подобни сурови условия е невъзможно да спиш. Ръцете и краката ми замръзваха, въпреки че много здраво се бях опаковал в спалния чувал. Но съм свикнал, и друг път ми се е случвало. Леки измръзвания на пръстите вече не ми правят особено впечатление. Лошото е, че съм доста зиморничав и се налага да слагам огромни ръкавици. Те обаче ме затрудняват при работата с инвентара. Най-тежкото изпитание бяха няколкото ледени стени между лагер 1 и лагер 2. Катериш отвесно нагоре по камъни с лед. На около 7700 метра доста се изпомпих на една от стените. Там всяка грешка може да се окаже фатална.

- Много ли бяха алпинистите, които се отказваха?
- В началото бяхме 23-ма. На лагер 2 останахме 19, а при самата атака се отказаха още няколко. Половината бяха с кислород. Общо пет човека се качихме без кислород. Проучих добре и се информирах, че от няколко години не е имало безкислородно изкачване на Чо Ою. Аз съм първият българин, който се качва солово на този осемхилядник... без шерпи и без кислород.

- Имаше ли момент, в който мислеше да се откажеш и да тръгнеш обратно надолу преди да си постигнал целта?
- Не е имало такъв момент. Щом съм тръгнал - и през ум не ми минава да се откажа. Много тежко обаче ми беше като научих за Боян. При слизането от Чо Ою мениджърката ми Мария Илиева ми каза за случилото се с него.

- Разбра ли нещо "от кухнята" и можеше ли да се включиш в спасителната акция по издирването му?
- На Шиша Пангма вече никой не може да се качва, всичко приключи за тази година. Чак догодина пак ще пускат алпинисти нагоре. Нямаше как да помогна в този момент. Тук е Тибет, всичко е толкова строго регламентирано... нямаш право и един метър да мръднеш встрани без разрешително. Тук трябва да получиш разрешително за всеки маршрут, по който се движиш. При мен в Тингри в момента е един приятел - французин, който не може да си тръгне за родината, тъй като все още не може да се уреди с една от специалните коли, които ни откарват до границата.

- Какво е разстоянието между Чо Ою и Шиша Пангма?
- Около 80 километра по въздух. А от град Тингри до Еверест са стотина км. Мария е знаела за Боян по-рано, но ми го е спестила, за да не ме разконцентрира преди атаката на Чо Ою. Аз няма как да разбера, освен по сателитния телефон. На базов лагер няма интернет. Ядосвам се понякога, докато чета глупостите, които се пишат в интернет пространството. Всичките станаха големи специалисти. Да даваш акъл от България е несериозно. Някои изобщо си нямат представа какво е тук - на 8 хиляди метра надморска височина.

- Дразниш се от подмятанията, че не си реагирал по-рано с публикация за Боян Петров ли?
- Как да разбера горе? По сателитния телефон се чувах само с Мария, майка ми и баща ми. Но истината е, че всеки от нас ги очаква тези неща. Пределно ясно ни е, че може да има случай, когато няма да слезем обратно долу. На слизане от Чо Ою загина едно приятелче - корейче.

- Инцидент ли имаше, какво се случи?
- Не може да слезе от лагер 2, остана там. 27-годишно корейче, нямаше голям опит явно. Загина след преизтощение, явно получи белодробен оток. Допреди малко писах обяснения, тъй като аз и французинът бяхме последните с него. Тъкмо звъняха на родителите му да ги питат дали искат да се свали тялото му или да остане горе. Всички сме подготвени за това нещо. На всеки осемхилядник загиват хора.

- С какво се храни при атаката на Чо Ою?
- Както винаги досега - с готовата храна във височинните лагери, изцяло веганска. А при самата атака изцяло с гелове и енергийни барове. Доста ми беше паднала енергията. То и сега още не съм се възстановил напълно. Вече шест години и половина с този режим на хранене усещам, че губя енергия. 

- Възможно ли е да се откажеш от веганството и откога не си ял месо?
- О, месо не съм ял от 12 години. А тук всеки нагъва пържоли. Мръщят се, ако не им дадат. А аз я карам само на картофи и ориз. След Еверест обаче май ще трябва да променя режима на хранене или да не спра да се занимавам с такава дейност. Вече достатъчно тествах, да видя доколко е възможно веган да изкачва осемхилядници. Особено последните две седмици видях колко е трудно. Замислям се да се завърна към вегетарианството и да мога отново да ям яйца и млечни продукти.

- В крайна сметка тръгваш ли към Еверест за трети път или се прибираш обратно в България?
- Още чакам, не ми разрешават да тръгна без шерп. По принцип планирах в петък (18 май) да се отправя към Еверест, но не знам... може и да се откажа. Изключително много затегнаха мерките за сигурност след случилото се с Боян. Правят го от гледна точка на сигурността, искат да се подсигурят. За шерпа обаче се плаща доста - около 6 хиляди долара, а аз толкова пари нямам в себе си... На Еверест всички се качват с шерп и с кислород. На година има по едва два-три случая като моя - да го качиш без кислород и без шерп, каквато е целта ми. Към момента има два варианта, но е по-вероятно да не тръгна... или по-точно казано: да не ми позволят да тръгна! А и случилото се с Боян ме кара да се замисля дали не е по-добре да се прибера по-рано. От догодина вече изцяло ще бъде забранено изкачването на Еверест без шерп. Тук се дават космически суми, а измират толкова много хора... Само разрешителното за Еверест струва 10 хиляди долара. Усещам, че тук ги е яд, че са позволили на Боян да тръгне сам. Ако го бяха задължили да е с шерп - сега щеше да е жив!
 

- Разговаря ли с някой от спасителния екип, който издирваше Боян, и какво научи?
- Даже с шефа на екипа говорих. Направили са каквото могат, но жалко, че не са го намерили. В последния лагер открили палатката му, спалният чувал в нея бил празен. Открили са и аптечката му, имал е специална - за диабетици. Тръгнал е нагоре без нея. Много лошо... при тези ужасни климатични условия.

- С какво ще го запомниш?
- Най-вече с борбения дух. Боян наистина беше много борбен и изключително активен и деен. Постоянно вършеше нещо, не стоеше и един час в базовите лагери. На три експедиции бяхме заедно - връх Манаслу през 2015 г., и през 2016-а изкачихме Анапурна и Макалу. От всички в тези експедиции той навърташе най-голям километраж. Боян беше изключително добър стратег.

- Може би щяхте да се срещнете някъде по пътя към връх Еверест?
- Да, след 15 май щяхме да се засечем. Но не сме се разбирали, просто аз бях чел и знаех от изказванията му по медиите, че заминава на Шиша Пангма и след това на Еверест. Не сме говорили. То и на трите ни експедиции случайно попадахме заедно. Много се радвах, бях горд, че имахме много силно българско присъствие.

- Какво научи от Боян Петров?
- Много неща съм научил от него, индиректно. Като сме се засичали го гледах какво прави, стратегията му. Дори съм го гледал каква палатка и раница си е купил, за да си купя и аз същите. Питал съм го, винаги е казвал, помагали сме си. На Макалу като бяхме си изтърва ръкавиците. Пръстите му щяха да замръзнат, можеше да ги загуби дори. Спасих го - дадох му мои ръкавици, защото винаги нося по два чифта. Бяхме на 7400 метра, представете си за какъв студ става дума, и то да останеш без ръкавици.

- Два пъти покори Еверест, защо искаш да го направиш за трети път?
- Три пъти за щастие! Шегата настрана - знаете, че искам да го направя без шерп и без кислород. При досегашните ми две изкачвания бях с шерпи, които ми носеха кислорода. Уникално е на Еверест, знае го само този, който е имал щастието да бъде горе - на Покрива на света. Ако имам възможност, бих се качвал всяка година.

- Харесва ти, въпреки ужасяващите гледки, на които си се натъквал? Споделял си, че има много трупове...
- О, претръпнал съм. Загинали хора... замръзват и остават там. Минавам покрай тях и заминавам.

- Вече сподели, че някога може да не слезеш обратно. Колко пъти си виждал смъртта?
- Чак да съм я виждал, това не ми се е случвало. Но още ми е пред очите случката от миналата година със загиналото момче на Еверест, което издъхна в ръцете ни, така да се каже. Нищо не можехме да направим тогава, за жалост. Тогава си бях казал, че повече няма да ходя на Еверест. Знаете, че после заминах за Aляска (б.р. - на 20 юни 2017 г. покори и Денали - 6197 метра). Цял месец изобщо не си и помислях, че пак ще бъда в Хималаите, но то си е като наркотик. Дори и в момента си мисля, че като се прибера у нас, няма да искам повече да тръгвам към осемхилядник. Рискът е огромен. И с десет шерпи да си, пак може да останеш там. Я лавина, я цепнатина, всичко може да се случи. Смея се, но и се дразня на тези, които твърдят, че било лесно с шерпи. Като е лесно, нека дойдат и да видят. Сам катеря ледените стени, шерпите не ме пренасят през тях.

- Несъмнено поемаш огромен риск с това да бъдеш без шерпи и без кислород.
- Така е, осъзнавам го много добре. Като самоубийци сме без шерпи и без кислород! Аз само преди дни не знаех дали ще оживея. На 8200 метра на Чо Ою, абсолютно сам, няма кой да ти подаде ръка...

- Пропадал ли си в цепнатина?
- Да, случвало ми се е, но за мой късмет - по един метър. Знам и за случай, когато алпинист е пропадал в цепнатина, дълбока 10 метра - в Анапурна, и само си е навехнал глезена. За Шиша Пангма ми казаха, че имало много пукнатини под върха. Падна и много сняг тази година, той ги покрива и не знаеш, че следва пропадане. Най-вероятно Боян е паднал в цепнатина.

- Спомена колко са скъпи експедициите, получаваш ли нужната подкрепа?
- Много ми е трудно, добре че са спонсорите. От държавата обаче не съм получил нито стотинка. Никога не съм разчитал на помощта на Българска федерация по катерене и алпинизъм. Имат си бюджет всяка година, делкат си парите и до там, за мен няма нищо. Най-лесно им е да кажат "Скатов не е алпинист, не е изкарал курса". Какво още да доказвам? Аз съм първият българин, изкачил седемте континентални първенци. И в класации дори не попадам. Не знам какво трябва да направя, за да попадна в Топ 10 на Спортист на годината, например. Знаем, че Боян е бил доста пъти вътре. От 2014 година, откакто той ходи по осемхилядници, аз също ходя. Той катери по неговия си начин, аз по моя. Но явно за мен няма място в класациите. Всеки явно се плаши от веганството ми. Смятат, че не правя спортни постижения. А аз всеки ден спортувам. Да, не ми пречи да кажа, че започнах да спортувам, когато станах на 33 години. Сега съм на 40 г. Имам заболявания, пулсът ми е висок...

- Защо започна толкова късно?
- След един поход ми хареса страшно много да бъда сред природата, така започна всичко, макар и късно. Даже и започнах да бягам. Много искам сега като се върна в България да участвам в някой от планинските маратони.

Още за постиженията на Скатов на личния му сайт - ТУК.

Екипът на БЛИЦ поднася още веднъж искрени съболезнования на семейството и близките на д-р Скатов! 

Сбогом, Наско! Ще ни липсваш!