На 28 януари деветдесет години щеше да навърши един велик български футболист - Тодор Диев. В един горещ юлски ден на 1994 година седяхме в двора на малката му къща в Пловдив. Току що се беше върнал от стадиона на любимия си „Спартак“, където работеше. Разказваше с усмивка и носталгия за това, което бе преживял през годините по българските и световни игрища. Огромен като канара, предизвикващ само възхищение. Кой от двамата тогава можеше да знае, че само след няколко месеца-на 6 януари 1995 година Господ ще го прибере в по-добрия свят. А беше само на шестдесет.

Тодор Диев е от талантливото българско поколение, което за първи път класира България на финали за световно първенство. По-късно казваха, че то е проиграно. Времената са били такива. В годината са имали по няколко международни срещи, главно с отбори от социалистическите страни. Понятието трансфери в чужбина не е било известно. Когато през 1963 година неговият отбор „Спартак“ (Пловдив) става републикански шампион , за награда състезателите получават по петдесет лев, /пет от тях –данък/ и по две книги.

Деветнадесет години тича за честта, отбора и родината. Пари нямаше. Тодор Диев не съжаляваше за това време. Смяташе, че със своите качества , въпреки че вече тридесет години, бе извън терена пак би намерил място сред най добрите.

На 30 октомври 1966 година той за последен пъти рита топката, а претъпканият стадион го изпраща на крака. Плачат всички. Тръгна си достойно. Не допусна да се влачи по игрището и да го ругаят.

 WINBET – 3 начални бонуса + 3 подаръка за Спорт, Казино и Live Казино! (18+)

Болеше го обаче за две неща:

През 1965 година изнесъл всички квалификационни срещи за финалите в Англия. Накрая се контузил. Смята, че е заслужил да го включат в групата, дори само да гледа световното първенство отблизо, но не станало.

По-късно англичаните го поканили редом с най-големите европейски звезди на юбилеен мач по повод стогодишнината на родния им футбол, но тукашната федерация се постарала достатъчно, за да не успее да замине.

Докато играел, бразилците му предложили луди пари, за да остане при тях за две години. През 1958 година българският национален отбор гостувал в Рио де Жанейро за две приятелски срещи. Във втората Диев отбелязал гол и нашите седемдесет минути водили в резултата. Бразилският треньор направил шест смени. Още с влизането си едно от техните момчета на два пъти пронизало нашата врата. Казвало се Едисон Арантес ду Насименто, но всички му викали Пеле. С пловдивчанина бързо се сприятелили. След време, вече крал на футбола, Пеле научил, че приятелят му Диев е болен. И му пратил колет с подаръци и лекарства, а после и покана за сватбата си. Разбира се, не отишъл, но защо, това на младоженецът трудно може да се обясни.

Едно от най-щастливите ми спортни преживявания бе победата ни над Франция на стадион „Сан Сиро“-разказваше Тодор Диев. Това е историческата световна квалификация за Чили'62. 

Още преди мача двама разнасяха един петел боядисан в цветовете на френското знаме и го караха да кълве нарисуван лъв. Публиката примираше от удоволствие. Излизахме от тунела към игрището, когато онези дойдоха с петела и почнаха да ни дразнят. Неочаквано обаче Васко Методиев го грабна и хвърли на земята. Той започна да подскача, както французите след това. Така започна мачът.

Единственият гол в срещата идва, след като Диев подава на Митко Якимов, който е безпогрешен. После сам Диев остава срещу вратаря, но пропуска. Сякаш краката му се подкосяват. В оставащите десет минути французите са готови на всичко. Краят ознаменува победата на българите и им отваря пътя за световното първенство в Чили. Това се случва за първи в историята на родния футбол. След последният съдийски сигнал, изчерпан докрай, Пешо Величков припада. Изнасят го на ръце.

Третото място на Олимпиадата в Мелбърн през 1956 година  е връх в кариерата на Тодор Диев. Тогава България губи от руснаците с 1:2 след продължения на полуфиналите. Това за него е най-тежко преживяното поражение. После някой писал, че мачът и бил уговорен предварително. Дори лично той, Диев, като агент на КГБ, се е погрижил да загубим. "Бомбастичната новина",  разбира се, е пълна лъжа. В този мач пловдивчанинът дори не играе, контузен е, но страда с всички.

Тринадесет години Диев е бил неизменната "седмица" на българския национален отбор. Това са 56 мача. Често е капитан. Тежи най-много от всичките си колеги-88 килограма и е най—бързи /100 метра за 11 секунди/. Няма кой да го надбяга.

Веднъж във Варна ме пазеше Ангелов. Не се отделяше от мен-разказваше големят спортист.. По едно време ми се скъса връзката на обувката. Излизам навън да я сменя, а той до мен:

• Защо не играеш-питам го?

• Треньорът ми каза да не се отделям от теб-отвърна.

По една време грабнах топката и се понесох напред. Той ме хвана за фланелката и тя взе да се къса. Тогава го грабнах , продължих да тичам с него и вкарах гол.

След мача Ангелов ми каза, че никога не е бягал толкова бързо.

Килограмите открай време са създавали на шампиона големи неприятности. Преди една среща в Париж, през 1963 година, тогавашният ни национален треньор, унгарецът Бела, го сложил в групата на тези, които трябва да отслабнат. Или по-точно да гладуват. Една вечер със Спиро Дебърски вземат по две филийки хляб, вадят малко луканка и си правят сандвичи. Треньорът обаче ги хваща и побеснява. За наказание не ги включва в мача, въпреки че са най-добрите крила в момента. Нашите губят, от което в крайна сметка печелят унгарците, с които сме в една група.

Ние, футболистите, сме като артистите, казваше Тодор Диев. От нас се иска за играем добре. Публиката си е платила за това и е готова да ни хули, когато сме слаби, без да се интересува, какво е състоянието ни.

Докато е баща му е на операционната маса, тежко болен, синът е на терена, но с мисъл само в болницата. Публиката крещи по него, иска гол. Той не е състояние да вкара и от трибуните недоволстват. Ще му се да излезе и да не се върне, но не го прави. Не може, защото и това е част от играта.

Когато се състоя нашата среща, Тодор Диев бе на шестдесет години. Тежеше сто и тридесет килограма, ходеше на лов, работеше с юношите на „Спартак“ и живееше в старата си бащина къща. Тогава той с умиление си спомняше за хората, с които е минала спортната му младост: Якимов, Ракаров, Манолов, Христо Илиев-Патрата, Гунди. Наричаше ги свое семейство. Беше го сполетял инфаркт, лекарите не му позволяваха да се вълнува много. Но как, когато България изживяваше лудото си американско лято. Сред победата над Германия изстрелял дузина патрони. Гордееше се с победителите, надяваше се да са наследили нещо и от неговия талант и единственото, за което съжаляваше бе, че се е родил малко рано.
ИСАК ГОЗЕС

Изтеглете мобилното ни приложение БЛИЦ СПОРТ ОТТУК!