Антони Здравков е роден на 20 август 1964 г. Юноша е на “Левски”, със “сините” става шампион на България през 1985 г. Носител е на Купата на страната през 1986 г. После играе за “Локомотив” (София), “Янтра” (Габрово), португалските “Маритимо”, “Насионал”, “Бенфика” (Кастело Бранко), “Велбъжд” (Кюстендил) и “Септември” (София). В “А” група има 225 мача и 16 гола. Бил е треньор на “Черноморец” (Бургас), “Родопа” (Смолян), “Чавдар” (Бяла Слатина). От 10 октомври 2013 г. до 20 март 2014 г. е начело на “Левски”.
Здравков подаде оставка веднага след загубата с 0:2 от “Ботев” (Пд), с която “сините” бяха елиминирани от турнира за Купата на България и претърпяха пълен крах в юбилейния си сезон.
 

- Да, вече съм значително по-добре. Почивам си активно, както се казва (смее се). Със семейството си изкарах няколко прекрасни дни край морето. Тук бяхме на гости на един приятел.

- Преди години бяхте старши треньор на “Калиакра”. Кметът на Каварна Цонко Цонев ви е добър приятел. Да очакваме ли завръщане начело на отбора?

- Не, на този етап няма такава възможност...

- Все още преживявате сигурно събитията в любимия “Левски”. Какво остана скрито от случилото се на “Герена” за широката публика?

- Вижте, тази тема не ми е приятна. Предпочитам да оставя въпроса ви без коментар.

- След поражението от “Ботев” в Коматево казахте: “Не мога да работя с хора, които не показват футболните си качества на терена. Много съм разочарован, за да не кажа по-тежка дума”. Какво имахте предвид?

- Нека всеки сам да си отговори на този въпрос. Понеже страшно много обичам “Левски”, аз също не се чувствах добре - заради лошите резултати под мое ръководство, както и заради случилото се с баща ми. Имах и здравословни проблеми.

 

Прекалено

много нерви

изразходвах

 

в последните месеци и реших, че така ще бъде най-добре за всички. Да се разделим и да си подам оставката.

- Почувствахте ли се предаден от някого?

- Не. Предаден аз лично не се чувствам. И преди мен имаше треньори, и след мен ще има.

-Тодор Батков не ви ли използва? Бяхте едва ли не вариант №2 винаги за него...

- Няма такова нещо. Опитах се да помогна на “Левски”, доколко съм успял... има кой да оценява. Дали съм бил втори или трети вариант, не мога да кажа. Батков си знае най-добре.

- Остана ли някаква обида у вас?

- Вижте, във футбола няма място да се сърдиш. Аз още през декември 2013 г. му заявих на собственика, че мисля да се оттегля от първия отбор и да продължа работата си в Детско-юношеската школа. Там бяхме започнали нова политика, въведохме доста положителни неща и по отношение на методиката и на тренировъчния процес.

- Значи сте имали готовност да напуснете още през декември?

-Точно така.Бях си тръгнал тогава, но...
 

- С Ицо поддържам отлични отношения. С Йовов не съм имал никакъв конфликт. Никога не ми се е бъркал - напротив, не ми е налагал мнението си, да не говорим пък да ми нарежда и определя стартов състав, тактика и така нататък. Ицо беше най-добрият ми приятел, ако говорим за работа, бяхме съмишленици.

- Много се изговори и изписа по отношение на това кой води новите футболисти на “Герена”, кой всъщност прави селекцията. Отговорете искрено: кои футболисти доведохте вие, по ваше настояване и кои не?

- Няма с какво да ви изненадам. Всички нови попълнения дойдоха с моето съгласие. То и няма как да стане иначе, и то в клуб като “Левски”. Единственото изключение  е Рикардо Нунеш. Португалецът дойде при нас “на пожар”. Бяхме притиснати от времето след раздялата с Нуно Пинто и контузията на Огнянов. Националът на ЮАР дойде като свободен агент, като за последно беше играл в словенския “Жилина”. Иначе кого взехме през зимата: защитниците Аймен Белаид, купен от “Локомотив” (Пловдив), Павел Чмовш от холандския “НЕК Ниймеген”, Пламен Крумов (“Берое”), крилото Антон Огнянов (“Любимец”), както и нападателите Валери Божинов и Рафаел Бастос, които дойдоха като свободни агенти.

- Доволен ли бяхте от зимната селекция? Кои футболисти искахте, а не ви бяха осигурени? 

- Като имена няма да ви ги кажа, защото всичко вече е минало. При всички случаи исках да намеря спешно заместник на Гари Родригес. Крилото много ни липсваше, за всеки треньор е неприятно да се раздели с водещия си играч. Привлякохме през зимата Тони Огнянов от “Любимец”. За съжаление момчето се контузи тежко - още по време на подготовката счупи крак, а можеше да ни помогне. В трансферния ми списък имаше французи, бразилци и холандци. По една или друга причина сделките не се осъществиха. В последния момент някои от футболистите промениха финансовите си изисквания. “Левски” не можа да реагира и да извади повече от исканите по-рано пари.

- Обиден ли сте на Елин Топузаков за това, че не си тръгна заедно с вас, а остана начело на “Левски”?

- Не, няма за какво да съм му обиден. Освен това трябваше в тази ситуация, след като си тръгнах, да се намери бързо заместник. Момчето има качества, истински левскар е, гори в играта и иска да се развива в професията. Желая му успех.

- Така и не се разбра истината за уволнението на Мариан Христов. Той  интригант ли е? Говорил ли е зад гърба ви?

- Категорично не вярвам на това нещо. Мариан е страшно честно момче, никога не е бил интригант. Той си казва всичко на хората право в очите.

 

Не е действал

никога подмолно

 

Аз лично не зная причината собственикът Батков да го махне. Работихме отлично заедно. Кой знае, може пък някога да се съберем отново заедно.

- Моят баща Иван Здравков. Отраснах в семейството на левскар, и то от най-известните футболисти. Нямах друг избор освен и аз да стана такъв (смее се). А и все пак домът ни беше на 200 метра от “Герена”. Няма да забравя и срещите ми с Георги Аспарухов. Бяхме семейни приятели, Аспарухови често ни идваха на гости, ние сме им ходили. Докосвал съм се до Гунди, помня го. Със сина му Андрей бяхме съотборници и отлични приятели. Ази първата ми съпруга Надя сме кумове на сватбата му с дъщерята на Павел Панов – Изабела, те и в момента живеят в Бостън (САЩ).

- Кой беше първият мач, на който ви заведе баща ви?

- Не мога точно да кажа, но първият, от който имам ярък съзнателен спомен, е този с “Пирин” (Благоевград) на 16 септември 1973 г. “Орлетата” тъкмо бяха влезли в “А” група. “Герена” беше претъпкан до откат – 60 000 души! Над 15 000 сигурно бяха дошли от Благоевград. Невиждано стълпотворение беше на стадиона. Имаше даже хора и по пистата.

- Баща ви ми е разказвал, че сте били отличник в училище...

- Заиграх организиран футбол още много малък – едва 8-годишен. Денят ми беше разграфен по часове. Спазвах стриктен график – тренировки, мачове, уроци. Татко измисли една тактика. Цял ден ме караше да ритам само с единия крак, на другия ден - с другия. По този начин ме научи да ползвам еднакво и двата си крака.

- Кои бяха първите ви треньори?

- Започнах при Андрей Димитров. После с Петьо Дончев станахме трети при децата в Хасково, със старшата играхме финал по-късно. От това поколение бяхме Стоил Георгиев, Ники Илиев, Андрей Аспарухов, Калин Банков. Играехме и с по-големите от нас Гиби Искренов, Емил Велев, Боби Михайлов, Краси Коев. Няма да забравя едни финали на републиканското, мисля, че беше през 1980 г. Регламентът предвиждаше финална четворка, която да излъчи шампиона. Преживяхме кошмарна ситуация. Играехме на столичния стадион “Септември” със “Спартак” (Плевен). Валеше дъжд, започна страшна буря. Падна гръм, за секунди ние, съдиите и треньорите се оказахме на тревата. Разтресе ни яко, на публиката им се разхвърчаха чадърите. Прекратиха мача, на другия ден трябваше да преиграваме. ЦСКА грабна титлата, ние останахме втори.

- Кога започнаха да ви викат при мъжете?

- “Левски” имаше отбор във “В” група, такива имаха и ЦСКА, “Локо” (Сф) и “Славия”. В нашия отбор се обигравахме предимно юноши, играехме аз, Андрей Аспарухов,Вальо Захариев ни пазеше, Илиян Петков, Краси Коев...Редовно ни викаха да тренираме с първия тим. В “А” група дебютирах на 18 август 1984 г. Бихме “Спартак” (Плевен) с 3:2. Васил Методиев - Шпайдела, ме пусна титуляр. Играх дефанзивен халф. Похвалиха ме след мача, но то всички дебютанти го хвалят по принцип, нали знаеш (смее се).

- През следващия преходен сезон 1985/1986 Милко Балев и Политбюро промени името на “Левски-Спартак”, който вече играеше като “Витоша”. Куп от звездите на отбора пък бяха изпонаказани...Как се оправихте в тази трудна ситуация, вие, младоците?

- Да, бяха изключили от физкултурното движение Пламен Николов и Емо Спасов, както и треньорът ни Методиев. Бяхме останали предимно момчета на по 21-22 години, и няколко от по-опитните - Мишо Вълчев, Гибона, Пламен Цветков, Кокала...

 

Да, имахме и

тежки моменти

 

Паднахме от “Берое” с 2:3 насред “Герена”, от “Враца” с 3:6,  но най-много ме заболя от поражението от ЦСКА вкъщи с 1:3 малко преди Коледа. Но пък и ние ги ударихме на “Народна армия” с 2:1 на 31 август 1985-а. Опазих Гошо Славков, Бог да го прости! Беше голям футболист. Мишо Вълчев вкара победния гол 4 минути преди края, секунди по-късно него пък го смени Андрей Аспарухов. Признавам, че като цяло сезонът не беше успешен за нас, обаче го завършихме с трофей под ръководството на Кирил Ивков. На 27 април 1986 г. бихме на финала за Купата на България ЦСКА с 2:1. Излязохме на терена само ден след ядрената авария в Чернобил. Не знаехме нищо за тази трагедия. Ние и цесекарите играхме без националите, които бяха на лагер преди Световното първенство в Мексико. Бяхме предимно млади вълчета, имахме респект от ЦСКА, но не и страх. Бяхме големи пердета. Не ни пукаше срещу кого играем. Излизахме и мачкахме, това е. Вълчев пак ги наказа “армейците” с два гола. За победата взехме звание “Майстори на спорта” и 10 лева увеличение на заплатата. По това време се разписвахме за по 230-240 лева. Бая пари си бяха за тогава.

- По принцип като играч сте участвали в три вечни дербита. Балансът е положителен, за разлика от този като треньор...

- Вижте, само с приятни спомени съм от сблъсъците с ЦСКА като футболист. Нямаше омраза между нас, колегите от двата отбора, нямаше такава и между запалянковците. Спомням си, че по трибуните левскарите и цесекарите седяха едни до други. Имаше нормални закачки, но не побоища и обиди. Нямаше буферни зони, разкървавени глави и подобни дивотии...На мач се ходеше като на празник, а сега е като на война.

- Вие сте част от отбора, достигнал четвъртфиналите на турнира за КНК през 1987 г.

- Кирил Ивков го смениха в навечерието на реванша срещу датския БК “Копенхаген”. Спечелихме с 2:0 на “Герена” и трасирахме пътя до четвъртфинала в турнира КНК. После дойдоха и сблъсъците с “Вележ” (Мостар). Гостуването там беше кошмар. Местните фенове бяха полудели. Още със слизането от автобуса ни почнаха с камъни. Счупиха стъкло на рейса, раниха Петър Петров. После 24 часа стояха пред хотела ни с тъпани и зурни и не ни дадоха възможност да мигнем цяла нощ. На самия мач също имаше циркове. После

 

Наско Сираков

ни каза, че съдията

вонял на алкохол

 

Поведохме с 3:1, но накрая “Вележ” ни обърна до 3:4. Важното е, че се измъкнахме от онзи ад и продължихме напред в турнира.  След мача в хотела ни пристигнаха Семир Туце, който беше най-голямата им звезда, и капитанът на домакините. Извиниха ни се лично за инцидентите и ни поканиха да дойдем с тях в местна кафана. Отидохме десетина души и си изкарахме страхотно. Музика, настроение, знаете как е в бивша Югославия. В заведението заварихме и доста от същите фенове, които ни обиждаха часове по-рано. Посрещнаха ни с ръкопляскания, все едно нищо не е било.

- Можехте ли да отстраните испанския “Сарагоса” в следващия кръг?

- Съперникът беше доста сериозен отбор. Ние имахме и много кадрови проблеми – Йорданов беше с оперирана ръка, контузени бяха също Боби Михайлов и Велев, а Сираков, Гочев и Искренов играха на инжекции. “Сарагоса” ни би и в двата мача с по 2:0. На реванша ние създадохме в началото няколко чисти положения, но ги пропуснахме. Гостите ни поведоха още при първата си контраатака. Те имаха едно бързо крило – Роберто. В 83-ата минута сбърках за втория гол. Бяхме останали двама на един, пресякох пас и върнах без да погледна топката назад към Боби Михайлов. Той пък беше излязъл напред да помогне, размина се с топката, Роберто я настигна и вкара за 0:2.

- През лятото на 1987-а преминавате в “Локомотив” (Сф)...

- Да, в “Надежда” останах 4 сезона. В “Локото” изкарах най-хубавите години в кариерата си. Взе ме Апостол Чачевски, събрахме се страхотни футболисти. В центъра на защитата най-често играехме в тандем с Павел Дочев или Владо Лалов. Болшинството момчета бяхме софиянци, разбирахме се отлично, колективът ни беше железен. Много славни победи имам с червено-черната фланелка. Бихме големия тим на ЦСКА със Стоичков, Емо Костадинов, Трифон Иванов с 2:1 в сезона, когато Ицо “обу” “Златната обувка”. Разбихме “Черно море” във Варна с 6:3, биехме и “Левски”. Най-кошмарният ми мач беше в Тбилиси. Грузинският “Динамо” ни отнесе с 3:0 в реванша за Купата на УЕФА. Първата среща бяхме спечелили с 3:1, обаче “Динамо” като ни награбиха, до 15-ата минута резултатът вече беше 2:0, а те пропуснаха и дузпа. Пречупиха ни. Никога няма да забравя и отпадането от “Марица - Изток” за Купата на Съветската армия.

- Какво се случи тогава?

- Аз всъщност не взех участие в този мач. Точно в същия ден се падаше да карам очни занятия в НСА, тогава ВИФ “Георги Димитров”. С мен беше и старши треньорът ни Атанас Михайлов, Бог да го прости. Нямахме избор с него. Ако не бяхме се явили на очните, губехме изцяло студентските си права. Тогава такива бяха правилата. “Локо” в Раднево го водеше Ивайло Георгиев, ако не се лъжа. С Начко изобщо не сме си и помисляли, че ще отпаднем в Раднево, но се случи...Върнах се у нас, и един приятел ми се обади да ми съобщи новината по телефона.

- После отивате в Габрово за кратко...

- Там отидох, за да помогна на “Янтра”, който тъкмо беше влязъл в “А” група. Треньор беше Димитър Алексиев. Изиграх само 4 мача обаче, понеже ми се отвори възможност да премина в португалския “Маритимо”. През септември 1991 г. заиграх за този отбор и изкарах един сезон. Имаше още доста чужденци в “Маритимо” – бразилци, англичанин, анголец. В първите две седмици бях като в безтегловност, не знаех къде се намирах.

 

Друг свят си

беше Португалия

 

идвах от социалистическа България, все пак. Бързо се наложих в титулярния състав, на няколко пъти попадах и в идеалния тим на кръга, който го правеха журналистите. Вторият ми португалски отбор беше “Насионал”. След силните мачове там получих оферта от “Бенфика” (Лисабон). За съжаление обаче не се получиха нещата. Броени дни преди да подпиша с гранда федерацията промени правилото за квотата за чужденците. Приеха правилото, наредиха само 4 легионери да играят в клубовете и аз увиснах. Наложи се да премина в един втородивизионен тим - “Бенфика” (Кастело Бранко). Поиграх още няколко години в България - отново в “Локо” (Сф), после “Велбъжд” (Кюстендил). Завърших кариерата си в “Септември” (Сф).

- Не съм бил с никого. Тогава отидох да разтърва Мирославов с Чавдар Атанасов. Това беше. Викаха ни на разпит в БФС, обясних случката. Даже не ме и наказаха тогава.

- По-късно пък набихте съдията Кънчо Димитров?

- Няма такова нещо. Да, изритах го, но нищо повече. Кънчо даде несъществуваща дузпа на “Пирин” и затова побеснях. Изпуснах си нервите, за което съжалявам.