Родената на 26 октомври 1996 година в Хаджидимово Евдокия Попадинова влезе в историята като първата българска футболистка с шампионска титла от студентското първенство на САЩ. Талантливата голмайсторка вдигна трофея само след четири месеца в страната на неограничените възможности. Попадинова ликува с ЮНОХ Рейсър (Лима) - отбор от американския й университет в Охайо, където следва спортен мениджмънт. 21-годишната Евдокия беше избрана и за новобранец №1 в първенството, като уверено преследва голямата си мечта - да играе в клуб от "Мейджър лийг сокър" - най-силното първенство по женски футбол в света.

Преди да акостира отвъд Океана, бившата състезателка на Спортика (Благоевград) записа още едно постижение. Тя стана първата българка, играла в английската Висша лига с екипа на Бристол Академи. След това Попадинова премина и през Лондон Бийс, след което реши да пробва късмета си в САЩ. Само преди дни тя прибави още една награда в колекцията си от отличия. Попадинова беше избрана за най-добър нападател на годината в първенството на WHAC, след като вкара 17 гола и се отчете с 14 асистенции в редовния сезон на студентското първенство при жените. Освен това сънародничката ни попадна и в Отбора на годината в лигата.

Евдокия, която спечели приза за най-добра футболистка на България за 2016 година, с удоволствие даде интервю за БЛИЦ СПОРТ:

- Как се запали по този мъжки спорт - футбола?
- Покрай баща ми (б.р. - треньорът Димитър Попадинов). Като бях малка ритах с момчетата и с по-големия ми брат. Повечето ми приятели се занимаваха с футбол, ходех постоянно на стадиона. Започнах в отбора на баща ми - Места (Хаджидимово), бях на 12 години.

- Не играеше ли с кукли като всички момичета?
- Не, не съм се занимавала с кукли, беше ми скучно. От малка обичам футбола. Играх две години в първенството с момчетата. Така до 14-годишна, когато вече от Зоналния съвет на БФС не ми позволяваха и трябваше да премина при момичетата. В един мач между Места и Пирин (Благоевград) треньорът Емил Кърцелски ме хареса и ме привлече. Само аз бях момиче на терена, всички други момчета. Дори успях да вкарам гол. 

- Очевидно от малка умееш да бележиш. Колко най-много си вкарвала в един мач?
- Веднъж успях да вкарам пет гола в един мач с екипа на Спортика.

- Това е клубът, в който се наложи, и беше неизменен голмайстор.
- Да, така беше. Спортика ми е като семейство. И до ден-днешен поддържам връзка с момичетата, с треньорите. Много хубав период беше, а и обичам Благоевград. Там се запознах с много приятели. В Спортика прекарах едни от най-хубавите ми години. Хубаво ми е да се връщам в спомените. Преди дни, когато имах рожден ден, бившите ми съотборнички ми напомниха какво беше, какво преживявахме заедно. 

- Навърши 21 години, какво си пожела?
- Не ми се иска да издам, само мога да кажа, че е свързано с футбола.

- Защо избра САЩ и свикна ли с живота отвъд Океана?
- Свикнах вече. В Охайо съм от година и три месеца. Америка винаги ми е била най-голямата мечта. Доволна съм, че дойдох тук. Бях добре устроена в Лондон, но предприех важната крачка да замина за САЩ. Това е най-хубавото нещо, което ми се случи - да бъда в Щатите. Най-важното сега е да завърша образованието си, втора година уча спортен мениджмънт.

- Голяма ли е разлика между женския футбол в Англия и САЩ?
- Тук ми харесва повече. Отборът ми е доста добър. Харесва ми начина на игра, харесва ми колко са атлетични футболистките в Щатите. Тук се играе по-бърз футбол, а аз съм бърза и това ми допада. Докато в Англия е по-силов. В Лондон Бийс, където също бях неизменна титулярка, играех предимно на крилото и трябваше да подавам на централната нападателка.

- Ти ли си голмайсторът на ЮНОХ Рейсър - отборът на Северозападния университет в Охайо?
- Да, играя нападателка, с номер 9 съм. Този сезон имам повече голове от миналата година, както и повече асистенции. До момента съм вкарала 17 попадения и имам 14 асистенции.

- Чувстваш ли се звезда?
- Със сигурност една от лидерките, но чак звезда не се чувствам. Радвам се, че успявам да помагам на отбора и често да вкарвам голове. Най-важното и хубаво е, че побеждаваме. От 18 мача до момента имаме само една загуба. Първи сме в нашата лига - националното студентско първенство на Америка, а в класацията на цялата страна сме втори в момента. Скоро ни предстоят плейофите. Трябва да защитим титлата, която спечелихме миналата година. Правим всичко възможно пак да сме номер 1 в лигата и да отидем на Националния шампионат. За него се класират победителите във всички лиги.

- Предполагала ли си някога, че още в първата си година в САЩ ще спечелиш шампионска титла?
- Винаги съм мечтала да дойда в Щатите, но чак да бъда шампионка, дори не съм мислила. Искало ми се е да играя на професионално ниво, да се боря за титли. Много съм щастлива от факта, че още първата година тук имах повод за радост. Бях избрана и за новобранец №1 в първенството. В България не можах да стана шампион със Спортика, защото НСА са най-силни и винаги са първи. В момента с ЮНОХ Рейсър побеждаваме наред и виждам другите отбори как ни гледат. Всички очакват с нетърпение мачовете си срещу нас. Така беше и докато играех за НСА в Шампионска лига. Преди мачовете си казвахме "мале, срещу какви футболисти излизаме".

- Разкажи повече за съотборничките си в американския отбор?
- Нашият тим е много по-различен от другите в лигата. И неслучайно всички гледат учудено преди мачовете, когато дикторът ни представя. Американките в отбора са само две, имаме ганайки и други африканки, испанки, дори и момичета от Франция, които са печелили световното първенство до 20 години. Отборът ни е интернационален. Треньорът ни е англичанин - Стюърт Гор, бивш футболист на Лийдс.

- Занимавала ли си се с други спортове или само с футбол?
- Като бях малка тренирах таекуондо. Но се отказах, след като счупих носа на едно момиче. Прецених, че не искам да причинявам болка на хората. Иначе съм много бойна натура.

- След като се определяш като бойна, сигурно се забъркваш в скандали на футболния терен?
- О, да, често се случва. Неслучайно постоянно получавам картони. В лятната лига имах и червен дори. Дадоха ми го обаче без да съм ударила съперничката. После даже ме беше яд, че не съм я ударила, за да знам поне защо ме гонят.

- Какво направи тя, за да те изкара извън релси?
- Обиди ме, бях много афектирана. Доста ме риташе през целия мач и в един момент нервите ми не издържаха. Аз просто я бутнах и съдията ми показа червен картон. Много съм избухлива, за което треньорът постоянно ми се кара. Случва ми се да се сбивам лекичко в мачовете. Опитвам се да се сдържам, но понякога изпускам нервите си.

- Докато играеше в Англия имаше скандал с теб. Беше принудена да търпиш обиди, а съперничка дори ти е казала "ходи си в скапаната държава". Така ли беше и може ли да разкажеш какво се случи?
- Много неприятна история беше. В един мач с Лондон Бийс играехме срещу Шефилд. Две от техните момичета не спряха през цялото време да ми говорят, че съм от тъпа държава и да си ходя. Обиждаха ме, говореха грозни неща за мен и България. Аз, естествено, избухнах. Не ми е приятно да говорят така за родината ми и за семейството. Откачам, когато някоя съперничка ме обиди. Сигурно тогава, ако не беше треньорът да ме спре, щях да се сбия.

- В Щатите имала ли си до момента подобни проблеми?
- Не, тук за момента нямам такива случки. Радвам се, че съм в добър отбор, всички се уважаваме и няма как да е по друг начин, тъй като аз и съотборничките ми сме далеч от семействата си. Помагаме си, подкрепяме се. В мачовете никой не обижда другия, няма значение кой от коя държава е.

- Вярно ли е твърдението, че голяма част от футболистките са лесбийки?
- Няма как да излъжа - вярно е. Лесбийки има във всеки отбор, в който съм била до момента.

- Дори и в настоящия ти отбор ли?
- Да, има ги. В сегашния ми отбор наблюдавам, че повечето са с жени. Но в лятната лига като играхме, в тима, в който бях, нямаше нито едно момиче, което да харесва жени. Повечето си имаха приятели. За американките е по-нормално да са с момчета.

- Била ли си обект на свалки от съотборнички-лесбийки?
- О, няма как да го позволя това нещо. При мен не може да се случи.

- Раздаваш шамари ли?
- Чак до шамари не се е стигало. Но ако някоя се опитва нещо с мен, ясно им е, че няма как да се случи. А и аз не пия алкохол, не съм уязвима като повечето от тях. Никога през живота си до момента не съм се напивала. Винаги съм трезва. При мен няма как момиче да дойде и да ме целува.

- Как преминава един твой ден в Охайо?
- Ставам рано сутрин, на лекциите съм от 9 до 13 часа. След това се прибирам, обядвам, тренирам, прибирам се у дома, вземам душ, вечерям и отивам в библиотеката да чета. Когато имаме мач е по-различно - лагер, пътуване...

- В общежитие ли живееш?
- Живея в университета, осем момичета сме, по две в стая. Моята съквартирантка обаче си има приятел и почти не не е при мен, а при него.

- А ти? Имаш ли гадже?
- В момента не. Имам доста приятели, но гадже - не. Допреди месеци бях с едно момче от Бразилия, но той замина за Ню Йорк и скъсахме.

- Има ли българи около теб?
- На около два часа от мен има едно приятелско семейство - в Детройт. Помагат ми доста, идват на мачовете ми - семейство Дюлгерови, на които много съм благодарна. Много ми помагат. Даже ми носят българска храна. В Мичиган има, докато в Охайо - не. Американската храна е много гадна.

- Какво обичаш да си готвиш?
- По принцип мразя да готвя, но се налага. В противен случай трябва да ям бургери и разните техни нездравословни храни. Мога да си правя супа. Докато бях в Англия, майка ми ме научи. Готвя също ориз с пилешко, пържени картофки, яйца, салати... Често звъня на майка ми и бабите ми, за да ги разпитвам за рецепти и да ми помагат за готвенето.

- Сигурно много ти липсват?
- Да, семейството и приятелите наистина много ми липсват, далеч съм от тях. От една година не съм се прибирала.

- Това лято защо не си дойде до България?
- Прецених, че е по-добре да остана и да играя в лятната лига. Реално от януари досега не съм спирала с футбола, постоянно имам мачове. С нетърпение очаквам да дойде декември, когато ще се прибера в България. Използвах лятната ваканция да работя като треньор. Подготвях малки дечица в Мичиган. Също така водех и кампове в университета. Децата, които тренирах в Мичиган, бяха на 8, 9 и 10 годинки.

- Как се справяш в треньорството и трудно ли ти беше?
- Добре. Ако го приемаш като забавление, не е толкова трудно. В началото си е плашещо. Питаш се дали ще харесат тренировката, дали ще те вземат насериозно? Американците са готови да платят колкото трябва за децата си само и само да спортуват, а не да стоят на таблетите и да се тъпчат с бургери. Моята група бяха доста изпълнителни. Някои от децата ме следват в "Инстаграм" и постоянно ми пишат. Питат ме дали другото лято пак ще отида да ги тренирам.

- Родом си от Хаджидимово, разкажи повече за семейството си?
- Майка ми работи в Лондон, фризьорка е. Бяхме заедно докато играех там. Баща ми е в България с малкия ми брат. Големият учи в Благоевград. Той е боксьор, а за малкия е рано да се каже - на пет годинки е.

- Големият ти брат не се ли пробва във футбола?
- Баща ми винаги е искал да стане футболист, но той просто нямаше желание. Сега се опитва да направи това с малкия Ники. Но не може да накараш някого насила. Надявам се футболът да му хареса, доста е енергичен. Бърз е като мен.

- Щом си толкова бърза, защо не се пробва в леката атлетика?
- Наистина трябваше да го направя. Майка ми постоянно казваше да се пробвам в леката атлетика, но в Хаджидимово този спорт просто не се тренираше. Аз съм доста бърза, а и нахъсана, така че щеше да е добре да се захвана с лека атлетика. Тя остава моята страст. Мога да ви разкажа една случка в НСА. Правехме спринтове като част от подготовката за Шампионска лига. Въртяхме обиколки за време. Аз бях доста пред другите момичета и все чувах коментари защо не съм станала лекоатлетка. По-големите ми казваха "ходи тичай на състезания, какво се занимаваш с футбол".

- В САЩ печелиш ли от футбола?
- Парите са в мъжкия футбол, в женския е по-трудно. Изключително съм благодарна, че футболът ми се отплати в Америка. Стипендията ми е твърде висока. А и след като завършиш обучението си тук, е лесно да останеш. Все пак не всеки печели зелена карта. За момента разчитам изцяло на стипендията, не печеля допълнителни пари. Против правилата е в нашата лига да се плаща. Нека завърша първо, а после като играя професионално, ще изкарвам пари, живот и здраве. Сбъдната мечта е това, което ми се случва сега - да уча и живея на хубаво място без да имам разходи и да не натоварвам родителите си.

- След фурора, който правиш не си ли получавала оферти от други клубове?
- Лятото ми предложиха трансфер в друг университет. На по-хубаво място, с по-висока стипендия дори. Но прецених, че моят отбор е доста добър и е по-добре да остана и да имам възможност да спечеля националния шампионат. Ако продължавам да се представям успешно, рано или късно ще премина в отбор от "Мейджър лийг сокър" - най-силното първенство по женски футбол в света. За всичко има време. Нормално е да искам да направя голям трансфер, но трябва много внимателно да взема решението.

- Очевидно не мислиш за завръщане в България?
- Винаги съм мечтала да бъда в Америка. Искам един ден да се установя и да живея с Лос Анджелис, в Калифорния. Желая да имам мой дом и да създам семейство - дали ще е с българин или американец, нищо не се знае... Надявам се един ден, когато вече съм се установила в Америка, да имам бизнес и в България, за да мога да се прибирам по-често. Искам да си ходя по моите си места.

- Къде по-точно?
- На походи, например. Майка ми постоянно ходеше и искаше да ме взима, но аз все имах мачове уикенда и нямаше как. Много ми се ходи на Рилските езера.

- Ти си първата българска футболистка, която игра в английската Висша лига за жени. Как стигна до Бристол Академи?
- Около шест месеца бях в Бристол Академи, всичко стана благодарение на треньора Емил Кърцелски, който замина да работи в Англия и ми каза, че ще намери начин да ми уреди проби. Бристол бяха много успешен клуб, завършиха втори във Висшата лига. Трудно му беше да се свърже с тях. Когато завършвахме 12-и клас отидохме на екскурзия в Лондон. Казах му, че пътувам към него и ако има начин, да отида на проби в някой отбор. В деня, в който летях, ми съобщи, че ще имам проби. Вълнувах се, наложи се да взема някакви обувки от София, хванах първите, които видях. Преди първата тренировка в Бристол трябваше да стана много рано сутринта, тъй като ме чакаше близо 3 часа път. Бързо ме харесаха и така се стигна до преминаването ми в клуба от Висшата лига. Жалко само, че не успях да взема доста участия. Те си имаха готов отбор и ми беше трудно да се впиша. Треньорът разчиташе на футболистки с опит, аз бях резерва и записах участие само в шест мача. Не успях да вкарам гол. Бях на 18 години и прецених, че няма смисъл да стоя резерва при положение, че искам да се развивам. Преди да пристигна в Бристол бях супер уверена, знаех какво мога, но това, че не играех ми вземаше цялата увереност. В един момент се превърнах в човек, който се чувства едва ли не погубен и не може да продължи напред. Просто трябваше да се махна. Отидох в Лондон Бийс - отбор от втора дивизия. Интересното беше, че на следващия сезон, когато Бристол изпадна, се паднахме да играем срещу тях. Аз играх доста силно и треньорът разговаря с мен след мача, помоли ме да се върна, но просто нямаше как да го направя.

- Как се стигна до заминаването за САЩ?
- Отново ми помогна Емил Кърцелски. Отдавна му бях споделяла, че Америка е най-голямата ми мечта. Той ми казваше "Спри се! Няма да мога да те виждам, ако си там!", а аз му отговарях: "Ще ме гледаш по телевизията някой ден!". Кърцелски ме вкара в една програма, в която са треньорите и аз започнах да се свързвам с тях. Така осъществих контакт със Стюърт Гор - настоящия ми треньор. Той ми предложи стипендия, обясни ми за отбора, за лигата. Лесно ме убеди да замина. Още преди да започна да си пиша с него вътрешно си знаех, че ще замина за Щатите.

- Нападателка си, често бележиш голове, но върху какво има да работиш?
- Сигурно докато съм жива ще се усъвършенствам. Сега искам да се науча да се движа правилно по терена. Треньорът постоянно ми повтаря "всеки глупак може да тича безцелно". Наистина трябва да се движа правилно и да знам къде да търся топката по терена.

- Много ли е слабо нивото на женския футбол в България?
- В момента не знам точно какво е. Не знам дали последната година женският футбол в България се е развил. Надявам се да е по-добре.

- Дебютира с гол за националния отбор през 2013 година - при победа с 4:3 срещу Македония в контрола. Какво си спомняш от първия си мач?
- Играхме две контроли с тях, вкарах и в двете. След позитивните резултати помислих, че ще тръгнем нагоре. Но в квалификациите се паднахме с много силни отбори и нямахме шанс. Сега не знам какво се случва с националния отбор. В началото на годината имаха лагер, играха с Кипър.

- Спечели приза за най-добра футболистка на България за 2016 година, а не си част от националния отбор ли?
- Повече от година не съм имала мач за националния отбор, което е жалко. Наистина е неприятно. Още повече, когато съотборничките ми в американския отбор ходят по националните си отбор, а аз не. Не знам защо е така, може би защото са скъпи самолетните билети да се прибирам от Америка и не могат да ги плащат.

- Левски или ЦСКА?
- Левски, разбира се. От малка съм левскарка, баща ми е най-големият фен на Левски, закърмена съм с Левски. Постоянно ходех на мачове на "Герена". Веднъж даже в Сектор "Б" ми бяха запалили косата. Спомням си, че беше на онзи мач с Лудогорец, в който победихме с 1:0, а след това 1:1 със Славия и се разминахме с шампионската титла.

- Кой е най-добрият български футболист?
- Харесвам Светослав Дяков. Иначе легендите са Стоичков и Бербатов. Дяков го познавам лично. Спечели много трофеи с Лудогорец. Винаги го подкрепям в мачовете му.

- А кой е най-красивият?
- Дани Златков. Красив е, Роналдо е все пак. Аз харесвам Кристиано Роналдо, радвам се, че преди време посетих и "Сантяго Бернабеу", фенка съм на Реал (Мадрид).
ПЛАМЕН СЛАВОВ/БЛИЦ СПОРТ