Спор няма. Витоша (Бистрица) е със съвсем друга визия, след като Росен Кирилов седна на горещия треньорски стол. Младият наставник, роден на 4 януари 1973 година, преобрази коренно тима.
Росен винаги е бил приятен събеседник – най-вече заради това, че е интелигентен мъж, който знае как да говори. А с него си поговорихме не само за отбора от Първа лига, но и за миналото – от първите стъпки във Видин до участие на европейското първенство с екипа на България през 2004 година.
-Росене, на какво се дължи пълната промяна във Витоша, след като ти пое кормилото преди началото на новия сезон? Някаква магия ли направи?
-Не бих го нарекъл пълна промяна. Следваме линията от последните години. Играчите натрупаха опит от миналия сезон, след като преди това не бяха част от футболния ни елит. Сега
играят с
по-голяма
увереност
и може би тук се крие отговорът на въпроса ви. Отделно се опитвам да им предам моята визия –динамичен футбол, агресивност, с бързо изнасяне на топката, висока преса. На тези компоненти залагам на тренировките с идеята да ги пренесем на мачовете. Освен това се опитвам да влияя психологически на играчите – че не са по-лоши от футболистите в останалите отбори. Иначе съставът е почти същият от сезон 2017/18 с малки изключения.
-Това, че сте известни като отбор на Бойко Борисов, пречи ли ви или ви помага?
-Не трябва да сме известни като такъв отбор, защото реално собственик е съвсем друг човек – Сергей Ташков. Вече съм трета година във Витоша и не знам защо продължават да ни свързват с премиера. Бойко Борисов е просто фен на тима. Да, все пак е привилегия да имаме такъв ярък привърженик.
Winbet - удвои тръпката от играта! (18+)
-Няма да те питам за целите – те са ясни. Но все пак, реално погледнато, докъде може да достигне Витоша?
-Нашата цел е да завършим 7-8 място. Малко изоставаме, защото сме десети. Гоним средата на таблицата. Ако се отдаде възможност, ще атакуваме шестицата, но реално погледнато силите трябва да ни стигнат за първо място във втората половина на класирането.
- Как ще коментираш мача ви с ЦСКА за Купата, загубен с 0:3 на „Армията”?
- Представихме се достойно. Затруднихме ЦСКА. Особено до 74-ата минута. След това за 120 секунди блесна класата на „червените”, когато получихме втория и третия гол. Радвам се обаче, че нашият отбор излезе на „Армията” не като предварително обречен. Не играхме защитно и се харесахме на феновете.
-От кого си попивал най-много, за да натрупаш опит в треньорския занаят?
-Не мога да спомена конкретно име. Те са много. От всеки съм се опитвал да взема по нещо и да подредя пъзела, който да ми помогне в треньорския занаят.
-Да се върнем назад в кариерата ти като футболист. Как направи първите си стъпки в родния ти Бдин?
- Аз съм от спортно семейство. Баща ми Йордан е легенда на Бдин – част е от силния отбор на тима в „Б” група. И той, както и аз, е играл като централен защитник. Майка ми е бивша лекоатлетка – 200 метра гладко бягане, но твърде рано приключва със спорта. Един хубав ден, когато бях на 10 години, татко ме заведе на стадиона. Влюбих се във футбола и така до днес съм неотлъчна част от него. В 6 клас влязох в спортното училище в родния ми град, което ми даде още по-голям тласък към най-популярната в света игра.
- През 1991 година пристигаш в ЦСКА, след което печелиш титлата (1992) и Купата (1993). Кой те привлече на „Армията”?
- Преди това на 17 години играех в „Б” група. Забелязаха ме Георги Илиев-Майкъл, който тогава беше скаут в ЦСКА, както и президентът на клуба Валентин Михов. Той и баща ми са били съперници на терена, докато татко е бил в Бдин, а Михов в Академик (Свищов). На „Армията” попаднах в изключителен отбор – Джони Велинов, Краси Безински, Трифон Иванов, Метков, Киров, Драганов. Да не пропусна само някого...
Тогава в ЦСКА
властваше
армейският дух,
българският дух. Оставям настрана спортните качества на футболистите – те бяха безспорни. Но тръпката, хъсът, желанието да побеждаваш и да си първи – те са неотлъчна част от характеристиката на един играч. Няма ли ги, трудно ще успееш. Може би този дух днес липсва..
-Вярно ли е, че за спечелената титла през 1992 година сте взели невиждани за времето премии?
- Не помня, честно, точният размер за премията. Бяха добри пари. Доста, но не и баснословни.
-В рамките на 10 дни през септември 1994 година участваш в два паметни мача – 3:2 срещу Ювентус и 1:7 от Левски....
- Библейският израз „От Осанна до Разпни го” влезе в сила тогава. Първо спечелихме срещу Юве в епичен мач с 3:2, въпреки че после ни отнеха успеха заради нередовната картотека на Михарски. Италианският тим беше съставен от плеяда звезди – Дешан, Виали, Дел Пиеро, Перуци, Раванели... След това обаче дойде крахът с Левски. Срам ме е и до днес от този резил, казвам го с ръка на сърцето. След тежкото поражение феновете ни изпочупиха колите, но, ако трябва да съм откровен, малко ни беше... Вярно, Левски бе силен тим, а ние нямахме толкова опитни играчи като техните. Но все пак 1:7 е огромно падение.
-Периодът ти в Литекс? Там спечели две титли?
- Първо играх под наем. После Гриша Ганчев ме купи от ЦСКА. Благодарен съм на Гришата и на Ферарио Спасов, които видяха, че имам потенциал и ми дадоха шанс за изява. При втората титла играх само през есента на 1998 година, през пролетта на 1999-а вече бях в Турция. Даже последният ми мач тогава за Литекс беше при 8:0 срещу ЦСКА – точно една седмица след това ме продадоха. Имах сантименти към „червените”, признавам. Но бях професионалист и нямаше как... Аз вкара първия гол, но на почивката ме смениха, защото започнах двубоя с контузия в рамото. Вече водехме с 5:0 и поради тази причина излязох от игра. Реално погледнато – двубоят започна равностойно. Даже ЦСКА изпусна две чисти положения. Но после като ни тръгна...
-Онзи скандален реванш за Купата срещу Левски на „Герена” помниш ли го? Пролетта на 1997 година...
-Да, да. Победихме с 2:0 в Ловеч, но на реванша съдията Светослав Славов направи всичко, за да загубим с 1:4. И успя. На полувремето
е имало влизане в
съдийската стая
и после той обърна свирката... Накрая мачът се игра до така ценния гол за Левски.
-Три пъти играеш в чужбина? Защо в румънския Васлуй имаш само два мача?
- Бях се отказал от футбола. Но Станислав Генчев, който играеше там, ми се обади и ми каза, че търсят на пожар защитник само за един месец. Колкото и куриозно да звучи – играх във Васлуй 30 дни, след което този път кариерата ми на терена наистина приключи.
-Беше изключително стабилен защитник. Доказвал си го и в националния отбор. Как обаче се опазва головото страшилище Алън Шиърър и то насред „Уембли”?
- Не знам... Предишната нощ не спах, като разбрах, че ще играя титуляр и ще пазя легендарния нападател на Англия. На другия ден от недоспиване ме болеше главата. Но се получи... Завършихме 0:0.
- Част си от националния тим на Мондиал 98, но не играеш. На Евро 2004 обаче си титуляр в първите два мача. Защо България не успя на последния си форум, на който сме участвали?
-Моето обяснение е следното. Имахме много добри футболисти, но те не се намираха в оптимална форма. Доста от тях бяха резерви в последните мачове от сезона и бяха позагубили ритъм. Това нямаше как да не се отрази върху националния отбор. На всичко отгоре късметът ни обърна в първия двубой срещу Швеция, загубен с 0:5. Първият им гол беше от спорна засада. След това Янкович удари греда, а после ни хванаха на контри и всичко приключи. Последваха нови две загуби – от Дания и от Италия. Срещу „скуадра адзура” не играх заради натрупани картони.
-Винаги, когато попитам някого дали е участвал в уреден мач, той отрича. И ти ли така ще отговориш?
-Не, няма да отговоря така.
Участвал съм,
но не съм знаел
Впоследствие дочух. Говореше се. Става въпрос за мач в Кипър – в местното първенство. Но иначе не съм играл в мач, в който да бъда симулант на терена.
-Истинските ти приятели на пръсти ли се броят? И кои са те – може ли да ги назовеш.
-Имам много приятели. Повече са от броя на пръстите. Но нека запазя имената им за себе си. Доказали са приятелството ни с факти и действия, а не с приказки. Благодаря че ги имам и са до мен!
-А предателите в живота. Има ли такива в твоя?
- Аз притежавам едно вродено чувство да усещам хората от тази категория и да не ги допускам до себе си. Това качество ми помага. И за щастие, след като надуша, че не са от моята порода, стоя надалеч от тях.
-Кога плака за последно?
-Скоро плаках, когато четох една книга на френския военен кореспондент Анри Поззи – „Войната се завръща”. Просълзих се, когато четох за издевателствата върху българското население във Вардарска Македония след черния за нас Ньойски договор.
-Ти си от малкото футболни хора, които обичат да четат книги и имат обща култура?
-Да, обичам много да чета. Признавам, че интернетът все повече и повече ни отдалечава от книгите. Това обаче ме дразни и аз се опитвам да си съхраня безценния навик да хвана книгата в ръце, да ми ухае на хартия и да чета. Тук обаче искам да отбележа нещо. За мен е неправилно
етикетът
„неграмотен”
да бъде поставен върху футболистите. Категоричен съм в това. Познавам много интелигентни момчета, които са начетени и образовани.
-А кога се смя за последно – истински и от сърце?
-Постоянно се смея. Всеки ден. Даже се опитвам, като стана, да си намеря повод да си върна настроението. Няма нищо по-хубаво от това да си позитивно настроен. А смехът, както е казал народът, наистина е здраве!
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ
