Представете си футбол без емоция. Гол без радост. И публика, която не изригва от щастие след попадение на любимия си отбор. Звучи ви абсурдно и нереално, нали? Но е факт – и то записан черно на бяло в правилника!

В съвременния футбол радостта има лимит. Линия, която не трябва да прекрачваш. А ако все пак го направиш, те наказват – но не за груба игра, не за симулация, а за… щастие.

Може би не сте се замисляли за това досега, но знаете, че всеки път, когато футболист вкара гол и си свали фланелката, в порив на еуфория, веднага бива санкциониран с жълт картон от съдията. По наредба.

И тук логично идва въпросът – как така в един от най-емоционалните спортове на планетата, радостта се брои и санкционира. И защо моментите на първична радост се оказват нарушение на правилата?!

Съгласете се – да си говорим за еуфория по устав, е повече от абсурдно. Да измерваш радостта с правилник, е все едно да сложиш таймер на аплодисментите или да глобиш някого за усмивка.

И все пак – правилата ги има. Приети са и се прилагат стриктно. Затова нека погледнем откъде идва всичко това и най-вече как е обосновано.

Кой и защо е решил, че радостта също трябва да бъде контролирана?

И дали няма наистина аргумент, достатъчно силен, че да убеди дори и най-големите романтици във футбола, че това абсурдно на пръв поглед решение, има своята логика?

Правилото за санкциониране на играч, който си сваля фланелката при празнуване на гол, не е от вчера. Въведено е от ФИФА още през 2004 година – времена, в който футболът все още беше далеч по-романтичен, отколкото днешния стерилен продукт за телевизионно гледане.

Според официалните документи на IFAB (International Football Association Board), които отговарят за футболните правила, свалянето на фланелката след гол се класифицира като „несъобразено празнуване“ и автоматично води до жълт картон.

От ФИФА изтъкват няколко причини, но аргументите им са ясни и сухи – като административен протокол:

  • Загуба на време при подновяване на играта.
  • Показване на надписи или политически/религиозни послания върху тениски под екипа
  • Поддържане на „дисциплина“ и „еднакъв стандарт“ при празнуване на голове.

Колкото и добре да звучи това на хартия, то на терена изглежда абсурдно. Да накажеш футболист за момент на радост, защото може би ще покаже тениска с някакъв надпис – е все едно да глобиш шофьор на светофар, защото може би след три кръстовища ще мине на червено.

И да има логика, тя не е футболна. Липсва й магията. Липсва й сърцето, което тупти в тази игра!

А сега да хвърлим поглед към реалните основания за жълт картон на терена:

  • Брутални влизания, които изпращат глезените на противника в небитието.
  • Умишлени фаулове за спиране на опасни атаки
  • Провокации и симулации, които развалят ритъма на играта.
  • Забавяне на подновяване на играта, особено при аванс в резултата.

Всички тези ситуации имат своята футболна логика – нарушават правилата, рушат темпото, застрашават здравето. Затова – логично – се санкционират с жълт картон.

Но какво общо има с тях един миг на радост, една инстинктивна еуфория след гол?

Има ли знак за равенство между двете според вас? И защо изразът на щастие се приравнява с грубо нарушение на зеления килим?

Не! Тук не можем да говорим за равенство!

Време за промяна

Това правило е в пълен разрез с футболната логика. Рязко контрастира и мястото му не е в сърцето на играта, а в архива на остарелите разпоредби!

Или трябва да отпадне напълно, или да остане само в онези редки случаи, когато радостта минава границата на етиката.

И тъй като живеем във времето на VAR, нека и това влезе в играта. В правилника спокойно може да се предвиди видеопреглед в случаите, когато съдията има съмнение дали показаното под фланелката съдържа провокация или забранено съдържание. И само ако съмнението се потвърди – тогава да последва жълт или червен картон.

Изключение трябва да правят всички каузи и лични посвещения, послания в памет на починал човек, посвещения към семейството, социални инициативи, подкрепяни от ФИФА и УЕФА – например срещу расизма, войната и дискриминацията. Така футболът ще бъде не само игра, но и трибуна за човечност.

А ако УЕФА търси твърда структура, може да се въведе и специална зона за празнуване (Celebration zone) – например около тъчлинията, където играчите да изразяват радостта си по-свободно, без да прекъсват играта или да рискуват санкция. И примерите за това са много.

През 2016 г. Едисон Кавани отбеляза гол за Пари Сен Жермен срещу Анже, свали фланелката си и показа друга – с надпис „ACF Fuerza“, в памет на жертвите от самолетната катастрофа на бразилския клуб Шапекоензе. Резултатът? Жълт картон.

През 2024 г., след като съотборникът му Амад Диало вкара победния гол срещу Ливърпул и получи втори жълт, съответно червен картон, Бруно Фернандеш публично осъди правилото:

„Това правило трябва да се промени!“, заяви капитанът на Манчестър Юнайтед.

Антоан Гризман е отправял послания в чест на жертвите на терористични атаки, а Артем Дзюба дори посвети гол в памет на дете с онкологично заболяване.

На финала на Световното през 2010 г. Андрес Иниеста посвети победния гол на починалия си приятел Даниел Харке – бившият защитник на Еспаньол, който почина от сърдечен удар година преди това. Показа бяла тениска с надпис: „Дани Харке – завинаги с нас“. И получи жълт картон, разбира се.

През 2018-та полузащитникът на Лестър Демарай Грей посвети гол на загиналия собственик на „лисиците“ Вишай Шриваданапраба. И реферът го санкционира.

През сезон 2012/13 защитникът на Хановер Саболч Хусти вкара победен гол срещу Вердер Бремен, съблече си фланелката и се качи на оградата пред запалянковците. Получи не един, а два жълти картона – един за свалянето на тениска и още един за качването на оградата.

В началото на 2002 г. младият Диего Форлан изпадна в неловка ситуация. Уругваецът се опитваше да се наложи в Манчестър Юнайтед и вкара победен гол срещу Саутхемптън на „Олд Трафорд“. Той свали фланелката си и отпразнува емоционално попадението, но нямаше време да се облече и се включи в защита… гол до кръста, и успя в този вид да спре атака на гостите.

Примерите са много. Смисълът им – още по-ясен. В тези мигове футболът не е просто игра, а става език на посланията, на съпричастието, на паметта, на човечността.

Ала правилото казва: „Не. Мълчи! Не показвай! Не чувствай!

Но не всичко подлежи на регламент. На радостта не може да се слага рамка, защото тогава не просто разваляме мача – губим част от душата на играта.
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ СПОРТ