Човек има две лица. Едното е за пред хората. Другото го таим вътре в себе си. В това, второто, се събира гняв, злоба, завистливост. Ние обаче не го показваме пред всички. Само пред определени хора. А отскоро и в интернет. Във форумите, които се превърнаха в другото Аз. Дяволското Аз. В онова, което ще наплюе, ще наругае, ще си излее душицата. Защото в социалната мрежа пространството е анонимно, но е и достъпно. Идеално гърне, пардон поле, да клекнеш, пардон - да кликнеш, за да се облекчиш, изхвърляйки духовните си фекалии.

 

Ето ви един пример. Срещате на улицата познат човек, който не ви е симпатичен. Казвате си “Добър ден!” и задавате куртоазните въпроси: “Как си?”, “Добре ли си?”. Не смееш да кажеш нищо повече. Честно казано, теб не ти пука как е тоя, добре ли е. Но го питаш, защото такава е етиката. Така са те възпитали. Ама като се прибереш вкъщи, започваш да го коментираш – какъв бил, що бил, как се бил облякъл, какви простотии бил извършил. Правиш го на две стотинки. Типично за нас, хората. Без значение дали си българин, турчин, французин или патагонец.

 

Друг пример. Ти си фен и срещаш след мач даден футболист, който не ти е симпатичен. Пак от куртоазия или просто от страх не смееш да му кажеш нищо. Но после, като седнеш пред компютъра, като се потопиш в дяволското пространство, другото ти Аз се събужда. И като див звяр сдъвкваш въпросния футболист. Оглозгаш го!

 

Трети пример. Имаш познат журналист. Не ти харесва. Антипатичен ти е. Пред него си кротък като агънце. Казваш му “Здрасти!”, макар и с половин уста. Сетне обаче, потънеш ли във форума, агънцето става вълк. И се започва едно виене. Свят да ти се завие.

 

Във форумите никой не прощава на никого. Сещам се за Бербатов. Дяволското Аз на другите го изяжда отвсякъде. Направих си труда под един материал да отделя негативните и позитивните коментари. От 110 точно 101 бяха ужасяващи.

 

Сега на прицел е малката Крисия. И нея, милата, я разкъсаха. Което няма как да ни учуди, защото форумът е нещо повече от прочутия лондонски Хайд парк. Анонимният параван, зад който сме се скрили, ни окриля още повече. И ние плюем, храчим, кълнем до девето коляно.

Сега на прицел е и Лудогорец. Домус ага, рязани турци. Ето такива ги излива дяволското в нас. Ама срещнете ли Домусчиев на пътя или някой от футболистите, няма да смеете и гък да кажете.  
 

Психолози твърдят, че това помагало да си изкарваме отрицателната енергия. Даже някои са категорични, че било полезно! Хубаво, ама така пък заливаме като цунами тези, които са пред обектива. Какво обаче ни дреме за другите. Важното е ние да сме добре. И да шушукаме в интернет-клюкарницата. Егоизмът над всичко! А тия, дето ги посичаме словестно, прощавайте за израза, да го духат!

С написаното нямам намерение да критикувам или да съветвам някого да спре. Просто констатирам... А може би ви давам нов повод да се изхрачите - мощно и дяволски зловещо!