“Който ме уважава, да ме уважава. Който не, да духа супата!”. Помните ли тази фраза. Изрече я Любо Пенев, след като си набута автогола срещу Франция на Европейското през 1996 година.

 

Супата обаче взе да я духа Любо, когато три години по-късно сложи край на забележителната си кариера и стана шеф на ЦСКА. Чорбата на “Армията” бе доста гореща. И вместо да я поизстуди, Чичовото я пресоли и я превърна в буламач. Видя се, че от него президент не става.

 

Но Любо е мъжкар. Разбра грешката си, оттегли се и за известен период изчезна от хоризонта. За да се появи отново там с пълния си блясък като треньор. Стартира в ЦСКА. От хубаво по-хубаво. Да, ама “титаните” му сипаха поредната гореща супа, за да я духа. Подиграха се с името му и с рейтинга, който си бе изградил. После отиде в Литекс и стана шампион. А сетне се захвана с националния, който приличаше на разграден двор. Отвсякъде падаха тухли и мазилки. Жива трагедия.

 

Ама Любо знаеше, че това е неговото признание. Неговата съдба. Неговата мечта. Започна да строи от основи. Без да ламти като Матеус за голяма заплата. Той просто ламтеше за успехи. И така бавно и полека се превърна в Строителя на съвременна футболна България. Въпреки че клубният ни футбол е в трагично състояние, въпреки че нямаме никакви звезди, Любослав сглоби отбор, пълен с огромен потенциал и с млади таланти. Без да мрънка, без да се оправдава като някое плямпало. Друг на негово място би вдигнал ръце, би се провалил и бе се оправдал с липсата на кадри, с ужасяващо слабото ни първенство.

 

Любо обаче предпочиташе да говори с работата си и на терена. И го прави. Я му погледнете състава. Та там няма нито една звезда. Всички са млади и още зелени, а статистиката сочи, че от много, много години не сме имали национален отбор с толкова ниска средна възраст. Любо, явно взел генетично нюха на чичо си Митко, усети, че след тази младост и зеленина се крие огромно плодородие. И вижте докъде ги докара големият мотиватор тези момчета – с напълно реални шансове да се класираме на световно първенство. За първи път от 1998 година насам.

 

Не знам как е било при вас, но снощи в нашия квартал имаше бомбички, щастливи викове от терасите. От години народът, обеднял и социално, и душевно, се радваше. Истински! И споменът от онова лудо американско лято се събуди...

 

Знаете ли какво представлява в момента българският футбол? Една огромна пустиня, чийто край не се вижда. Насред нея обаче се появи малък оазис, наречен национален отбор. Затова нека им ръкопляскаме. Силно да ръкопляскаме. На Любо и на момчетата. Те го заслужават!

 

А критиците на Любослав нека просто замълчат. Защото, ако през есента успеем, той с право ще отсече: “Аз съм Любо Пенев, а вие кои сте?”. Апропо, прословутият лаф за супата също ще важи...