Всяко ходене в Белград на баскетболен мач те разтърсва из основи. Кара те да мислиш много неща. Първо да се изкефиш на атмосферата, после да завидиш на комшиите, да се вайкаш и да питаш – кога и у нас ще бъде така. Да гледаш как 20 000 души пеят като едно цяло, радват се като едно и страдат по същия начин. 20 000 души на баскетболен мач в България ще се съберат от днес за следващите 5 години. Всъщност, нямам никакво намерение да сравнявам двете неща – те са несравними. На мача Цървена звезда – Барселона попитах един колега, ако публиката в Ботевград и Ямбол е баскетболна (така я наричат телевизионните коментатори), тази в Белград каква е?! И ако нашите разбират от баскетбол, онези на 400 километра от София означава ли, че са богове...

18:00 часа. Белград. Таксиметров шофьор. “Ja sam zvezdas” (В превод – аз съм звездаш). Оставям ви пред залата и спирам да работя. Ще гледам мача и после пак се връщам на работа. Часове преди всеки баскетболен мач на Цървена звезда Белград е парализиран”, разказва шофьорът, с когото набързо минаваме през целия български и сръбски спорт. Ние се оплакваме, че спортът ни не върви, а той контрира: “А-а-а, ама Лудогорец отстрани нашата Звезда. И играе в групите на Шампионската лига. Не ме интересува нашите босове дали правят далавери или не и какви са – дали криминални типове, или не. За мен е важно Звезда да е в групите.”

“Košarka” (бел.пр – баскетбол). Тука е друго. Цялата нация играе баскетбол. Добри сме. И на водна топка – ние сме олимпийски, световни и европейски шампиони. И на волейбол сме добри и Новак Джокович имаме”, добавя шофьорът. А аз и колегите ми, които бяхме в Белград за двубоя, се чудехме какво да кажем, че имаме. Нашата košarka не съществува, тя е умряла преди 15 години. Водна топка не знам дали имаме, на волейбол бяхме добри, а разликата между Джокович и Григор е от земята до небето.

Влизаме в “Београдска Арена”. Колегите ми не вярват, че вътре навиячите пушат. Казват – шегуваш се. Не се шегувам. Вътре се пуши и димът се стеле над игрището. Това не е нещото, с което сърбите могат да се гордеят, но е толкова незначително, че въобще не прави впечатление. Официално са продадени 18 150 билета, вътре има поне 20 000 души. Стълби не се виждат, просто и на тях има хора. Няма нито един седящ човек. Ако ти се седи, просто няма да гледаш мача. Всички са прави и всички пеят. Не пляскат на кош, а пеят и скандират. И псуват до девето коляно противника. Обичайното заглушаване на химна на Евролигата в началото на мача остави без реакция звездата на Барселона Анте Томич. Съотборниците му вече бяха минали да поздравят съдиите, а той стоеше и гледаше публиката. На една от тройките на Звезда залата буквално щеше да се срути. Навиячите на Звезда не са облечени с пуловери или случайни дрехи, огромен процент са с фланелки, анцузи и всякаква екипировка на клуба. Това също говори за симбиозата отбор, фенове, подкрепа. Често пиша за организацията на мач в България и се намират “разбирачи” да опонират. А не виждат и не осъзнават, че не искат да работят и да се развиват. Нарочно снимах мажоретките на Цървена звезда, които излизаха на прекъсванията. Момичетата смениха 6-7 костюма, а в едно от излизанията си бяха с почти официални дълги рокли...

В деня на мача основната тема във вестниците беше именно срещата между Звезда и Барселона. Не знам дали ще доживеем някой ден нашите вестници да отделят повече време за баскетболен мач от футбол. На следващия ден след победата основната тема в сръбските вестници пак беше баскетбол. Много страници, с много материали, интервюта, атмосфера, статистика, любопитни детайли и всичко, което ще задоволи нуждите на баскетболния фен. Признавам, завиждам им на сърбите с цялата си душа. Шапка им свалям, че имат такъв спорт. Поклон, че могат да съберат 20 000 души на един обикновен баскетболен мач – не финал или двубой на националния отбор. Поклон, че могат да съберат 20 000 души и на двубой по водна топка. През март 2014 година баскетболният Цървена звезда записа рекорд по посещаемост – 24 232 души срещу Будивелник. Ако онзи ден с Барселона имаше 20 000, представям си къде са се побрали още 4000! Всъщност, в залата няма места, няма редове, няма познатото у нас: “това е моето място”, което изрича нервна лелка, държаща билетчето си. В Белград са над тези неща. Те пушат и пеят, обичат и мразят, радват се и страдат. И на другия ден след победа като тази над Барселона, повечето хора има за какво да си говорят. И чакат следващата “жертва”...
СТЕФАН РАЛЧЕВ/ВЕСЕЛИН РУСИНОВ (Белград-София)