Когато Деветата симфония свърши и оркестърът спря, вълшебната музика продължи да гали душите и сърцата на хората. Даже и след бурните овации в залата, даже и когато всички си тръгнаха...
Казват, че футболът е изкуство. Изкуство е, когато се играе от изкусни майстори. Димитър Бербатов беше такъв. Беше художник, композитор, виртуоз, вълшебник, дрибльор. Той рисуваше на терена, композираше на терена, омайваше на терена. Но беше и хищник с ангелско лице. И не спираше да ни предлага своята Девета симфония с №9 на гърба, своята „Ода на радостта”.
Ще запомня Бербатов не само с виртуозните му голове, пасове и финтове, но и с едно изящно майсторство, което просто е дар от Бога. На един от първите мачове, в които го гледах с екипа на ЦСКА, някой се опита да му подаде топката от трийсетина и повече метра. Ритна я, а тя аха да излезе в тъч. Младокът обаче небрежно си протегна крака и залепи на него кълбото, сякаш обувките му бяха намазани с лепило. Прибра я елегантно, укроти я като „Укротяването на опърничавата”. Ахнах и си казах: „Леле, какво направи този пич!”. После това упражнение го гледахме десетки, стотици пъти – на „Армията”, на Националния, в Германия, в Англия, навсякъде, където Бербо рисуваше с топка в крака. И никога не ни омръзваше. И винаги доставяше наслада за окото.
Winbet - най-голямо разнообразие от пазари! (18+)
Но понеже Бербатов не е ангел, а човек, ще го запомня като футболист и с някои негативни реакции и решения. Митко допусна две огромни грешки в кариерата си. Първата е, че напусна националния отбор в неподходящ момент и нищо за нищо на света за мен не може да оправдае решението му. Втората е, че докато твореше на Запад, позабрави ЦСКА – мястото, от което се изстреля към международната футболна орбита. И не само се изстреля, но и се утвърди, наложи и доказа на голямата сцена.
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ
