Навремето ръкопляскахме не само при трансфер на наши играчи в чужбина, но и след това. Даже овациите бяха по-силни впоследствие – когато българите се доказваха и налагаха оттатък границата ни. А доста от тях не само се налагаха и доказваха, ами и звезди ставаха. Грейваха ярко и красиво над световния футболен хоризонт.
Няма смисъл да ги изреждаме – знаете ги всички. И в какви отбори само блестяха. Забележете само – Барселона, Валенсия, Атлетико Мадрид, Байерн, Манчестър Юнайтед, Манчестър Сити, Тотнъм, Ювентус, Фиорентина, Марсилия, Хамбургер, Порто, Бенфика, Рапид (Виена), Фейенорд. Леле! Ама не са всичките. Има и още. Свят да ти се завие.
В момента ръкопляскаме само при трансфер на наш играч в чужбина. После овациите затихват, замлъкват и при онази ужасяваща тишина нашенецът се прибира с наведена глава, пресичайки тъжно границата.
Примерите са безкрайни в последните години. Няма смисъл да ги изреждаме, знаете ги всички. Някои станаха известни със своята неизвестност отвъд Калотина. Е, има и изключения като Илия Груев и още някои, но те са оазис в пустинята. По-малко от пръстите на едната ръка.
Ако обаче изредим имената на играчите ни, продадени в чужбина и после завърнали се през задния вход, ще ни трябват пръстите на десетки и отгоре ръце.
Тъй че днес не бива да си „запалваме“ дланите от ръкопляскания заради български трансфер зад граница. Нека пляскаме само когато пристигне новината, че българинът се е доказал. Че се е наложил. И че е успял навън.
Казано за финал: Преди ходихме до Барса и стигахме напред. Сега отиваме до Потенца и продължаваме назад, за да стигнем отзад. В задния двор на футбола.
Всъщност трансферите в чужбина може да ги сравним с красивите жени и кандидатстването им за нова работа, перифразирайки едно изказване на Арсен Венгер. Приемат ги по външния вид, но ги одобряват и по акъла. Ако второто е доста под първото, се завръщат. В задния двор на… живота.
Румен ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ
