Димитър Бербатов почука силно на вратата на националния отбор и ще бъде чудо, ако Любо Пенев не му я отвори широко и не му каже: „Добре дошъл у дома!“
 

Ще го посрещнем и ние с „Добре дошъл!“. Защото ценим неговия талант и неговия интелект, а в тази криза ще бъде престъпление до не се възползваме от тях, щом ТОЙ има желание.
 

Но сме длъжни да му припомним някои неща от съвсем близкото минало, когато именно ТОЙ, Бербатов, си тръгна от националния отбор. Длъжни сме да го направим заради хилядите българи и най-вече българчета, които го боготворяха и много от тях все още го боготворят. И които страдаха заради решението му да напусне.

Да си го кажем: „Право, куме, в очи!“ Тогава Бербатов напусна по няколко причини. Участията му в националния отбор му пречеха да се съсредоточи към кариерата си в Манчестър Юнайтед. Там, където взима големите пари. Съсредоточи се в нея, стана и голмайстор на Висшата лига, преди Съра да го съсредоточи на резервната скамейка. Сега му липсват мачовете, може и иска да играе поне в националния отбор.

Втората причина са критиките. Критикуваше го Лечков, критикуваха го феновете, критикуваха го българските журналисти. ОК, ние не разбираме от футбол, но защо и английските ни колеги не спряха да хвърлят стрелички към него? Белким те малко разбират от футбол, нали са от Родината на футбола. А пък и сега Лечков е тук. Тук са и всички останали „хейтъри“, ако използваме терминологията на Бербо.

Беше казал, че след няколко години ще дойде да ни оправи футбола. Е, ще дойде, но по-рано от предвиденото от него. И не по костюм, а по състезателен екип, все още.

Бял кахър е това, че се отметна от уж неотменимото си решение да не играе повече в национала. То беше неотменимо, когато мнозина го молеха да преосмисли, сега вече не е неотменимо. Но и преди него са го правили мнозина и след него ще има такива. Ще му го напомнят, обаче.

Въпреки всичко, Бербатов е добре дошъл в националния, добре дошъл е у дома.