За всичко това заслугата е на Кирил Домусчиев. Той положи основите на малкото и неизвестно никому в Европа отборче, което за отрицателно време се превърна в мощен тим, пробил не само в България, но и в евротурнирите. Днес парите на Домусчиев родиха плодове, а бизнесменът се радва на огромен успех.

 

С пари, с блестяща организация и огромен професионализъм можеш да постигнеш всичко. Можеш и да купиш всичко. Не можеш обаче да купиш само едно – публиката. Лудогорец има всичко, има си и орлица, но няма публика, няма лъв. Като онзи, за когото в един рефрен се пее: “Синият лъв мощно изрева...”

 

Снощи липсваше атмосферата. Онази – фамозната, чудесната, при която сърцето ти се разтуптява, а косите ти настръхват. Въпреки пълните трибуни на стадиона обстановката бе на моменти тиха, минорна, все едно си на театър, а не на футболен мач. И то какъв мач – от Шампионската лига срещу 10-кратния еврошампион!

 

Представяте ли си, ако на мястото на Лудогорец бяха ЦСКА, “Левски” или пловдивските “Ботев” и Локомотив. Секторите “Г” и “Б” щяха да са врящи котели. Щеше да има уникална хореография (а не мимолетна, каквато видяхме снощи), десетки знамена, море от шалове, факли, димки, та и бомбички. Песни, скандирания, рефрени. Секторите щяха да се предизвикват един друг и да се надпяват и да питат: “Кой сега е №1?!”. Националният стадион “Васил Левски” щеше да прилича едновременно и на рай, и на пъкъл.

 

Вместо това видяхме някакви откъслечни опити за подкрепа и скандирания. Имаше 200-300 души истинска агитка на Лудогорец, която припяваше симбиози от рефрени на “синята” и “червената” публика, а почти никой от останалите не им пригласяше. Стадионът живваше само с познатото: “Българи, юнаци” и “Мила, родино!” или с освирквания към Роналдо и компания. Ама липсваха огромните децибели, които ще заглушат звукови, свръхзвукови и всякакви си там самолети барабар с пъшканията на Моника Селеш и Мария Шарапова.

 

Повече от половината от зрителите бяха отишли да гледат Реал, макар и да не подкрепят испанския клуб, а да викат за Лудогорец. Имаше и много фенове, които бяха за българския отбор. Но си личеше, че подкрепата не им идва отвътре, не извира от душата и сърцето им. Ако извираше, вулканът на емоцията щеше да изригне и да разтърси трибуните. Така както е било в годините, когато “червени” и “сини” правеха големите си крачки в Европа. Така както “жълто-черните бултраси” те карат да ахнеш и да им се поклониш. Те са последният пример – неистовата подкрепа в мача на “Ботев” с Щутгарт в Бургас.

 

Естествено, този въпрос си има логично обяснение. ЦСКА, “Левски” и “Ботев” (Пд) имат история, състояща се не от три, не от триста, а от три хиляди страници. Лудогорец е още много зелен, за да си спечели огромна публика. Това не става с една, две или три поредни титли. Не става даже и с първо влизане в турнира на богатите. Нужно е време, много време, в което хегемонията на Лудогорец трябва да продължи. Нужни са още титли, още успехи, които да превърнат разградския отбор в константа на победите, а не в ежедневен клуб, който ще грее на хоризонта година, две, три, пет, докато в един момент Домусчиев се откаже. Чак тогава Лудогорец ще спечели народа, ще има един огромен коз – единственият, който в момента му липсва. Многобройна и вярна публика, която няма да мълчи, а ще играе от трибуните. Всъщност, вярвам, че с влизането в Шампионската лига, с мачовете срещу Ливърпул и Реал е започнало раждането на “зеления” лъв. На звяра.