Някога, много, много отдавна, преди 17 години, написах едно открито писмо до Бербатов, което озаглавих: „Извинявай, Митко!”. В него признах, че когато го видях за първи път на една от тренировките на юношите на ЦСКА, не ме впечатли. Но после, след като талантът му взе да мъждука на футболния хоризонт, осъзнах, че съм сгрешил и му посветих въпросния коментар. Митко си беше изрязал от вестника написаното и го държеше дълго време в себе си. Защото там, между редовете, бях написал, че му предстои огромно бъдеще и че един ден не само България, но и цяла Европа ще заговори за него. Че от ЦСКА ще стигне далеч. Много, много далеч. Всъщност, не беше никак трудно да се превъплъщавам в ролята на пророк, тъй като Бербатов имаше уникален талант. И мъждукането на хоризонта се превърна в ярка звезда...

Днес публикувам ново открито писмо със същото заглавие.

Здравей, Митко!

Тъй като достъпът до твоята личност е труден и почти невъзможен, реших да се обърна към теб по този начин. Силно се надявам да прочетеш внимателно какво съм написал, защото те уважавам и ценя не само като футболист, но и като личност. И защото го правя не от лицемерие или от злоба, а от сърце и напълно откровено.

Бяхме приятели, но поради една или друга причина пътищата ни се разделиха. Водил съм те вкъщи, за да те запозная със сина ми, който доведе почти цялата махала у нас. Държал си дъщеря ми в ръцете си, когато тя беше само на половин годинка. А после, след като си тръгваше, ми призна нещо. Помниш ли? Призна ми, че един ден искаш да имаш много деца.

Е, мечтата ти се сбъдна, Митко. Днес ти имаш две прекрасни дъщери, които обичаш неистово и за които си готов на всичко. Но имаш и още деца. Много, много деца. Стотици. Тези, заради които създаде своята фондация. Това са твоите деца и децата на България. Заради тях ти правиш чудеса, заради тях организира вълнуващото шоу на 14 юни. Заради тях хиляди се стекоха на стадиона. Заради тях събра десетки футболни звезди. Ти си първият, който го направи у нас. Първият, който толкова уверено и смело подава ръката си, за да им помогне. Това те прави уникален. Но ти си уникален и с още други неща. За разлика от повечето ни спортисти не хвърляш парите на вятъра, а умееш правилно да ги инвестираш. За разлика от други не си взе за съпруга някоя манекенка или чалгаджийка, която щеше да изсмучи като пиявица парите ти и да ти разбие живота. Намери си жена на място, създаде прекрасно семейство.

Но човек, колкото и да е добър, допуска грешки. Ти също не правиш изключение, защото не си ангел. И аз сега ще ти ги посоча.

Знаеш ли какво са казали маите, един древен и мъдър народ: „Не позволявай никога на сянката да обгърне и погълне къщата, от която си тръгнал да покоряваш планината, защото ще ослепееш. Ако си умен, все някой ден ще прогледнеш и ще осъзнаеш, че си сбъркал”.

Твоята къща, Митко, от която потегли към планината, се нарича ЦСКА. Да, тя не е родната ти. Родната е Пирин, в Благоевград. Но тази в Борисовата градина те изтласка към Европа, към върховете. Ти обаче я забрави, позволи на сянката да я погълне. А сянката, Димитре, се спусна от душата ти. Накара те да ослепееш и да не виждаш дома, който ти помогна да станеш известен. Затова онзи ден феновете реагираха по този начин. А те, повярвай ми, го правят искрено. През всичките тези години ти така и намери време да отскочиш до стадиона, да подкрепиш отбора, помогнал ти да се изградиш като футболна личност. Не се интересуваше от съдбата му. Не само в апогеите, но и в паденията на ЦСКА. Особено след онова ужасяващо горещо лято, когато клубът фалира. А после, когато „червените” възкръснаха, ти отново не намери време за реакция. Не отдели поне десетина реда на стената си във Фейсбук, която е харесвана и четена от милиони.

Ти си умен човек, едно от силните ти качества е, че разсъждаваш винаги трезво. Искаш ли сега да теглим чертата и да видим кой на кого повече е дал. Ти на ЦСКА или обратно.

Писал съм го многократно, десетки пъти в коментари и анализи. Бог те е дарил с прекрасен талант, който ти разви по фамозен начин в чужбина. Потегли за там като рицар без броня, но бързо успя да си я изработиш и да покориш първо желязната Бундеслига, която те кали и превърна в боец. А после и в най-трудното, най-тежкото и най-доброто клубно първенство в света – английското. Най-напред в Тотнъм, а сетне и в Манчестър Юнайтед. Стана два пъти шампион, стана голмайстор на Висшата лига!

Но нека се върнем на болната тема. На ЦСКА. „Армията” ти даде шанса, огромния шанс. Тя ти отвори вратите към Европа. Ако не беше ЦСКА, днес едва ли щеше да си горе на планината с победоносно вдигнати ръце. Колкото и да си талантлив, това трудно щеше да се случи без „червените”.

А ти какво даде, Митко, на ЦСКА. Нямаш титли, нямаш евроуспехи (нима смяташ, че петте ти гола срещу Конструкторул са достатъчни?), нямаш даже гол във вечното дерби. Имаш само една купа, за чието спечелване твоят дял е в онзи прословут полуфинален трилър в Кюстендил, когато буквално измъкна тима си със своята гениалност. И дотук! Такива са фактите, Митко.

Ицо, Любо, Емо, да не ги изреждам всичките легенди, които след това също покориха като теб Европа, печелиха титли, трофеи, газеха Левски и на Стария континент. Да, ще кажеш ти, аз излязох много млад от ЦСКА. Те обаче на твоите години вече имаха повече трофеи и отличия. И, за разлика от теб, не са забравили и днес откъде са тръгнали към планината. И не позволиха на сянката да погълне „червената” им къща. И понеже маите са казали, че умният все някога ще прогледне, а аз съм сигурен, че ти  си такъв, силно се надявам това да се случи... Да прогледнеш.

Да прогледнеш и друго. Оставам с впечатлението, че е имало моменти в живота ти, когато някой вече не ти е от полза, ти го задраскваш, сгъваш и захвърляш някъде из храстите. Така беше с ЦСКА,  така беше даже и с националния отбор, който също ти помогна да се изградиш като футболист (всъщност аз така и не разбрах защо го изостави и напусна на 13 май 2010 година. Конкретните причини просто не си ги обявил и до днес).

Така беше и с нас, журналистите. Говоря не само за себе си, но и за Памуков, Минев, Банов и други. След като те вече не ти трябваха, след като вече беше направил име в България и по света, ги забрави. Хайде, майната му на нас, пишещите братя, но ЦСКА, националния, та ако щеш и Пирин...

Когато писах книгата за теб, я озаглавих: „Война с времето и себе си”. Война с времето, защото все попадаше в неподходящо време в отборите, в които си  бил. Но ти я спечели. Със себе си, защото в началото беше муден, апатичен, силният характер в теб беше заспал. Но ти пак спечели. Спечели много битки със себе си. Въпросът е дали си спечелил и войната?

Помниш ли великата сцена от филма „Жега” с любимите ти актьори Ал Пачино и Робърт де Ниро? Двамата, полицай и бандит, се срещат в бар и провеждат откровен разговор очи в очи. Та Де Ниро започва първи и с думите: „Един човек веднъж ми каза: „Не се обвързвай с нищо, от което да не можеш да се отървеш за 30 секунди, ако усетиш жегата зад ъгъла”.

Обвързването, Митко, при теб са посочените ти по-горе минуси.

Любимият ти Робърт де Ниро казва и друго в едно от най-откровените си интервюта: „Най-омайващото и опасно нещо на славата е, че хората винаги са любезни с теб. Всички кимат одобрително, даже и да изръсиш свещена глупост. А на нас, известните, в действителност ни трябва някой, който да изрича в очите ни нещата, които не искаме да чуем! Това ще ни свали на земята”.

Извинявай, Митко, че съм от тези някои, които ти не искаш да чуеш...
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ