Преди Олимпиадата бях сигурна, че единственият сигурен златен медал е този на Евгени Плюшченко - във всички други състезания изненадите бяха възможни. Просто видях изпълнението му на Европейското, където си върна титлата и знаех, че никой не може да го победи във Ванкувър.
Оказа се, че не познах. И не отдавам това на неразбирането си от този спорт, а на някакво странно съдийско тълкуване.
Евън Лисачек игра добре, дори много добре. Скоковете му бяха перфектни, макар да липсваше четворния, приземяванията му също бяха на висота. Това, което обаче ме подразни, бе прекаленото театралничене с ръцете. Вярно, че Лисачек взима уроци по актьорско майсторство при световни величия, но явно те не са успели да го научат да изкарва емоцията на лицето си, а не само да ръкомаха като регулировчик.
Точно това направи руснака голямата звезда на фигурното пързаляне. Той се пързаля със сърце и душа, което си личи във всеки един момент. Артистизмът му е вроден и направо взриви залата с въздушната целувка, след която всички забравиха леките му залитания. Евгени игра със страст, направи четворния скок и показа скорост, от която на Лисачек ще му се завие свят.
Плюшченко е моят победител. Докато го гледах, исках програмата му да не свършва. Искрено вярвам, че не само аз мисля така.
ВЕНЕТА ЯНЕВА/БЛИЦ